Светлина в тунела няма, нищо че тунелът е осветен!

Изглежда стерилно, а всъщност е истинско. Убито е, но всъщност агонизира… Такава е България и животът на нейните поданици в началото на 13-и век, така е и сега. Поне според текста, написан от Стефан Цанев и представен в „Процесът против богомилите“ на сцената на Народния театър.

А тунелът, от който искаме да излезем, е осветен, но светлина в края му не се вижда. Защото тунелът всъщност е капсула, създадена от кръговете на българския ад. Още по-лошата новина е, че капсулата се оказва пещера, от която никога не сме излизали. Защото всичко е в душите ни и в застиналата ни природа.

Затова, неслучайно и като проклятие, звучат думите „От човека цар не става!“ – не просто коронясана особа, а цар на свободата си, на достойнството и на възможността да изплуваш от нищото, за да създадеш ново начало за поколенията след теб.

„Процесът против богомилите“, режисиран от Маргарита Младенова, е безпощаден, суров спектакъл, анатема за всичко, за което си мислим, че има смисъл за историята, за догмите като битие от постулати и за вярата – като небитие без постулати. Всичко това идва като доказателство, че

има нещо гнило в България

а бъркотията в историята е стигнала до мъртва точка. Играта се повтаря с толкова много безсмислена стръв, че борейки се за някакъв живот, по-лесно е да вразумиш добитъка, отколкото еретика.

Безсилието на народа се приема за състояние на нормалност, а призоваването „Може ли да се вярва на Бог, който изтребва всичко, което е създал?“ звучи като откъс от произведение, което никой не разбира…

Всичко е толкова изродено, че накрая цялата какафонична „идилия“ завършва с образ, чието поведение напомня сегашния български премиер Борисов. Оттук насетне всяка следваща дума за „Процесът срещу богомилите“ би била излишна.

В разкапаната от интриги и заговори държава на Борил богомилското движение се развива с нова мощ, пише Георги Марков. То е духът, който дири обновление, духът, който протестира от позициите на фанатичен идеализъм. Влиянието на ереста е толкова силно и неудържимо, че Борил е принуден да вземе мерки и през 1211 г. свиква известния Търновски съд, който по подражание на Цариградския събор от 1084 г. осъжда богомилското движение, а водачът му – поп Стефан, праща на кладата.

Внимание! Всички реплики в пиесата са документални –

цитати от църковните, историческите и богомилските книги, и това е едно от най-големите достойнства на тази постановка. Въпреки декларативното и трудно смилаемо на прима виста звучене, историята е превърната в диалог, а диалогът е система от знаци, които днес би трябвало да четем с лекота – от първата до последната буква. Но дали е така?…

Надявам се, че и днес посланието ще бъде чуто, пише авторът. Защото според него при днешната брутална алчност, при моралната поквара на държавници и архиереи, и отчаяното безверие на народа, идеята на богомилите – за масово безкомпромисно противопоставяне на покварата чрез възкресяване на духовната божествена светлина в човека, е свръхнавременна идея.

Едно обаче е сигурно: и Стефан Цанев като автор, и Маргарита Младенова – като режисьор, и Никола Тороманов – като автор на един еретично не Богу мил сценографски замисъл, са разкъсали всички тънки нишки, за да може достатъчно ясно да прокънти в ушите ни смисълът от поредния забравен урок по история.

Постановъчен екип:

Режисьор – Маргарита Младенова;

Сценография и костюми – Никола Тороманов;

Музика – Асен Аврамов;

С равностойното участие на: Благовест Благоев, Деян Донков, Иван Бърнев, Илиана Коджабашева, Йосиф Шамли, Калоян Трифонов, Лилия Гелева, Неда Спасова, Павлин Петрунов, Пламен Пеев, Рени Врангова, Сава Драгунчев, Стефания Колева, Теодор Елмазов, Теодора Духовникова, Христо Петков, Христо Ушев.