Даниел Лозакович: Малкият принц на голямата музика

Аристократ на тишината. Душа от друг свят. Там, където музиката докосва нежността на безкрайното… Поет с цигулка в ръце. Отвъд видимия свят. И сякаш пренася звуците на душата, която помни небето…

Той е сплав от невинност, мъдрост и вътрешна свобода, която обикновено свързваме с литературните герои. Той е именно такова присъствие. Ако Малкият принц на Екзюпери беше пораснал, без да изгуби способността си да гледа на света с очите на душата, вероятно щеше да прилича на него.

С княжеска осанка, почти обезоръжаващо очарование и поглед, в който сякаш се срещат няколко различни времена, Даниел Лозакович притежава сценично присъствие, което трудно може да бъде описано с обичайните определения. Наричан от най-ранна възраст дете чудо, той отдавна е надраснал това етикетиране. Защото виртуозността, колкото и изумителна да е, е само най-видимата част от една много по-сложна личност. На живо той въздейства почти обсебващо – не с демонстративност, а с онази необяснима сила на хората, които сякаш носят собствена гравитация.

Роден през 2001 г. в Стокхолм, шведският цигулар с киргизстански корени изгражда впечатляваща международна кариера, още в ранна възраст. Но зад изключителния музикант стои човек, чиито духовни ориентири далеч надхвърлят света на концертните зали. Бах е за него духовна храна, музиката – метаезик на молитвата, а изкуството – възможност да създадеш огън, който ще продължи да гори и след смъртта ти. Чете Пушкин, Есенин, Маяковски и Рилке, пише поезия, посещава музеи и търси вдъхновение в литературата, живописта, скулптурата и киното.

В думите му има нещо необичайно за човек на неговата възраст – не поза на мъдрост, а истински духовен глад. Той говори за безкрайността, вярата, тишината и отговорността на артиста с убеждението, че най-важното в изкуството не е да бъдеш сам на сцената, а да споделяш. Може би, именно там се крие тайната му – съчетава съвършенството на виртуоза с уязвимостта на поета и любопитството на едно дете, което все още вярва, че светът е много повече от онова, което виждаме.

Даниел Лозакович пристига в София с ex-Sancy – цигулка, създадена от Антонио Страдивари в Кремона през 1713 г., за концерта на филхармония „Текфен“ с диригент Азиз Шохакимов. Той е музикален и артистичен директор на Страсбургския филхармоничен оркестър, и артистичен директор на „Текфен“. На 31 октомври в зала „България“ Лозакович изпълнява Първия цигулков концерт на Шостакович. Във втората част е второто действие от „Лешникотрошачката“ на Чайковски.

Даниел Лозакович (Daniel Lozakovich) в разговор с Даниел Димитров – какво свързва Бах, безкрайността, поезията и тишината, за музиката като духовно пътуване, молитва и възможност да докоснеш другия, за философските търсения, любовта към литературата, вдъхновението извън музиката и вярата в силата на изкуството да остава живо отвъд времето, за красотата, духа и онова, което не може да бъде изразено с думи…

Често ли свирите Бах на закуска?

– Да. Бах е духовната храна, от която се нуждаем, когато искаме да разберем защо сме тук. Той ни приобщава към един духовен свят, към който всички принадлежим, и го е изразил чрез езика на музиката така, както никоя друга форма на изкуство не е успявала. Чрез хармонията, структурата, дълбочината и смелостта – качества, които по някакъв начин въплъщават смисъла на Светата Троица. Дълбочина, смелост и структура, както пише Пушкин. Дълбочината на Отца, смелостта на Сина и структурата на Светия дух. Бах притежава всички тези качества, както и най-широкия диапазон, и най-изключителната способност да слуша, и да свири, да разбира какво всъщност означава молитвата. Молитва, която не се изразява с думи, а чрез един метаезик…

Коя част от душата Ви остава в звукозаписното студио и коя част от нея се разкрива по време на концерт?

– Предпочитам да бъда пред публиката, защото тогава енергията е различна. Това е енергия, която хората ти дават. В крайна сметка, изпълняваш пред публика. Свириш, за да споделяш с хората, а те идват, за да споделят с теб чрез своето мълчание и начина, по който слушат…

Защото, в крайна сметка, нашата музика, безсмъртната музика, е свързана много повече с качеството на тишината, отколкото просто със слушането. Със способността действително да оценим и разберем истината на тишината. В присъствието на публиката музиката става много по-богата, отколкото в студиото. Студиото е прекрасно място, там утвърждаваш онова, което искаш да кажеш, оживяваш в преследването на целта си. Но с публиката тази жизненост се превръща в споделено преживяване. А именно това споделяне е същността на музиката. Не да бъдеш сам, а да споделяш.

 „За да докоснеш безкрайността, трябва да я заслужиш“, казвате Вие. Какво означава да докоснеш безкрайността…

– Това е начин да оцениш духовното – като смисъл на вярата. Без вяра не можеш да вярваш. Всъщност, казано по-силно, не става дума просто за това, че не заслужаваш безкрайността, а че няма да бъдеш способен да я достигнеш, ако не вярваш. Има хора, които изпитват духовен порив, духовен копнеж, особено когато са преминали през голяма част от живота си и вече не усещат неговия смисъл…

Мисля, че именно към безкрайността ни отвежда музиката, и именно в нея започваме да вярваме. Както, разбира се, вярата в Бог или в нещо друго – най-вече в смисъла на онази безкрайност, която стои над нас. А не в нещо, което е под нас или на същото равнище. Защото дори когато мислиш единствено за себе си, пред теб остават само проблеми. Но ако насочиш мислите си към нещо по-висше, както прави Бах, тогава започваш да разбираш. Той ни учи на това. И пробужда в нас стремежа да живеем за нещо безкрайно. Тогава, вярвам, че животът придобива различно дихание. Започваш да дишаш по друг начин.

Но за да достигнеш до това, трябва да го заслужиш. Какво означава да заслужиш? Трябва и да работиш за него. Не можеш просто да се събудиш една сутрин и изведнъж да повярваш. Или, да речем, когато човек промени убежденията си и започне да вярва в Бог. Не можеш просто да се събудиш и да кажеш: „Добре, вярвам в Бог, това е всичко“, а след това да правиш каквото си поискаш. Не. Трябва да започнеш да разбираш защо вярваш. Може би, ще ти се случи чудо. Може би, ще преживееш нещо болезнено или нещо радостно. Но трябва да умееш да го оцениш.

Трябва да се научим да ценим и да бъдем любопитни, да откриваме още и още. Не просто да вярваме сляпо. И не само да вярваме на онова, което виждаме. А да вярваме с духовната си същност, която, убеден съм, всеки човек притежава. Но трябва да я развиваме. Това изисква работа, усилия, духовно израстване. Именно затова смятам, че безкрайността трябва да бъде заслужена.

Има ли място, човек или преживяване извън музиката, което променя начина, по който свирите?

– Имам вяра… Тя със сигурност ми носи определени чувства и усещане за отговорност. Но има много хора. Разбира се, повече от тези, които са ме вдъхновявали, вече са покойници. И всъщност повечето от тях са извън света на музиката – писатели, скулптори, художници, кинорежисьори от миналото… Всички онези форми на художествено изразяване, които могат да те вдъхновят. Те са като духовна храна за теб. Затова не бих посочил един конкретен човек.

Несъзнателно развиваш творческите си сили. Колкото повече откриваш чрез духа, толкова повече се развиваш. Това ми дава мотивация.

Мисията на артиста също е нещо изключително специално. Защото, ако си създал, да речем, вечен огън… Нека вземем за пример един поет. Той живее в малък апартамент, не познава много хора и пише поезия, която е жива, която има какво да каже. След това умира. Вероятно приживе, може би, не според собствената му преценка, но отстрани, в онзи момент, творчеството му изглежда безполезно. И въпреки това поезията остава жива и спасява хора. Тя създава огън, който ще продължи да гори дори след смъртта ти. Огън, за чието съществуване ти самият може дори да не узнаеш.

И аз съм бил спасяван от подобно творчество, както и много други хора. Мога да чета произведенията на един поет, който няма представа, че аз или хората днес ги четем. Но неговите стихове са ме спасили. Така творците могат да спасяват хора дори след смъртта си. И вярвам, че всеки трябва да се стреми да създаде такъв огън. Защото всеки дух е различен.

Никога не знаеш кого можеш да докоснеш с изкуството си. Дори след смъртта си. Затова винаги има към какво да се стремиш – днес и утре. Защото има хора, които имат нужда от нещо, с което да се свържат, нещо, което да ги пробуди. И мисля, че това е истинска привилегия – човек да притежава такава искреност, че да създаде нещо живо. Когато говориш със сърцето си, със сигурност ще има хора, които ще се припознаят в думите ти и ще ги почувстват. Хора, които преминават през същата борба, през по-тежка или по-лека. Но твоето творчество може да ги спаси.

Какво Ви дава Швеция като усещане за принадлежност и какво Ви дава светът, когато сте на път?

– Не вярвам в конкретно място. Вярвам в нещата, които Бог е създал. Именно те са онова, което светът ни предлага. Не става дума за граници и знамена. Всичко това принадлежи на материалния свят. И именно затова се водят войни. Хората се разделят чрез знамената и границите на държавите. А вместо култура и истинска красота, идват войните. Но когато културата се издига, издига се и държавата.

Всяка страна е различна, всеки човек е различен, всеки отделен индивид е различен. Всеки може да притежава нещо специално. Но страната, която ме е докоснала най-силно, е Киргизстан – родното място на майка ми.

Бил съм там три пъти, за първи път – преди три или четири години. Това преживяване ме докосна заради отношението на хората към природата, семейството, музиката, поезията, религията. Там има толкова много религии и нито една не е привилегирована, за сметка на останалите. Това е малка страна, но 95 процента от територията ѝ са заети от планини. Можеш да видиш как живеят семействата. Животът им е прост, но отношението им към нещата е изключително красиво.

Киргизстан дори е наричан Швейцария на Централна Азия. Там открих много красиви ценности, които ми липсват на повечето места и които истински ме впечатлиха.

Но всяка страна и всеки човек, когото срещаш, представляват цял един свят сами по себе си. Не става дума за държавата, а за хората. А природата така или иначе принадлежи на едно безкрайно сътворение. Затова за мен е по-важно не коя страна ме впечатлява, а какво докосва сърцето ми.

Казвате, че е важно какво докосва сърцето Ви… Ако един ден вече не можехте да докоснете цигулката, какво от музиката би останало завинаги във Вас. И как бихте продължил да го изразявате…

– Това, което със сигурност би ми липсвало най-много, е възможността да бъда на сцената и да споделям с публиката. Но в същото време, не съм влюбен толкова в самата цигулка. Разбира се, много повече обичам звука и красотата, които тя може да създаде. Просто тя е докоснала някаква струна в сърцето или духа ми и… Именно чрез нея мога да изразявам себе си.

Някои хора намират този начин на изразяване в готвенето, други – в живописта. Просто, имат своя връзка с определено занимание, чрез което могат да изразят духа си. Но нито живописта, нито цигулката са същността. Същността е твоят дух, който намира път да се прояви чрез тях. А начинът, по който всеки го прави, е въпрос на индивидуално майсторство.

Но ако цигулката не беше част от живота ми, ако, да речем, вече не можех да свиря, със сигурност, щях да продължа да се занимавам с музика. Може би, щях да започна да композирам повече. Бих дирижирал. Със сигурност отново щях да бъда в света на музиката…

Днес връщате ли се към музиката на любимия Ви Джеф Бъкли?

– Да. Джеф Бъкли… Той притежаваше ангелски качества. Но по някакъв начин тази ангелска същност сякаш не принадлежи на този свят. Той също предаваше духа си чрез музиката, по един необикновено искрен и изразителен начин, какъвто рядко се среща. Успяваше да надхвърли границите на самия инструмент. Затова и музиката му е толкова различна. Нямаме много негови записи, но духът му продължава да живее. И продължава да докосва хората…

Майка Ви натяква ли Ви още, че не станал тенисист?

– Вече не (Смее се – бел. а.).

А за бокс и шах днес остава ли Ви време? И има ли нещо, с което боксът и шахът  помагат на цигулката?

– Сега понякога играя шах, но вече не се занимавам с бокс. Не бих казал, че тези занимания непременно ми помагат в свиренето на цигулка. Те ми помагат в живота (Смеем се – бел. а.). Шахът развива мисленето, тренира мозъка и те прави по-съсредоточен в конкретната дейност. Може би те прави по-съобразителен и в други области, не знам… А боксът е полезен за здравето, за реакциите, за усещането за време и за ориентацията. Учи те да усещаш дистанцията между хората, да знаеш кога си в безопасност. Мисля, че това са неща, които те изграждат като личност.

Но сега, разбира се, нямам време. Когато пътуваш непрекъснато, просто искаш да намериш малко време за почивка. А когато съм някъде и имам свободно време, винаги се опитвам да посещавам музеи. Пиша поезия – това е заниманието ми в свободното време сега. Просто, имам нужда да изразявам нещата, които нося в себе си – онова, което преживявам в живота, и което виждам около себе си.

Често ли намирате вдъхновение в поезията?

– О, да, доста често. Пушкин, Есенин, Маяковски. Обичам руските поети. Но и Рилке стига доста дълбоко в душата ми. В известен смисъл, той притежава език на духовното кръвотечение…

Често ли пишете поезия?

– Да, но не се насилвам. Не е така, че си казвам: „Сега трябва да напиша стихотворение“. Не става по този начин. Просто сядам… Живея според графика си и когато нещо се случи, думите сякаш сами избликват от мен. Просто изригват.

Публикувал ли сте нещо?

– Не. Но имам голяма колекция от стихотворения и някои мои приятели ме съветват да я публикувам. Все още не съм готов за това.

Роден сте на 1 април, ден на шегата. Приемате ли това за знак, или просто не вярвате в такива неща…

– Тези знаци… Хората са превърнали този ден в празник на шегата, но това не е било винаги така през годините назад. В същото време, имам велики личности, родени на същата дата, към които изпитвам огромно възхищение. Например, Рахманинов, Гогол, Дину Липати. Това са едни от любимите ми духове в човешкото съществуване. Така че не мисля, че този ден е просто шега, щом на него са родени такива хора. Макар че в сравнение с тях, може би самият аз съм една шега (Смее се – бел. а.).

Има ли дума, която най-добре Ви описва като човек?

– Дума, която да описва мен? (Замисля се – бел. а.). Не на мен се пада да решавам това. Хората трябва да го определят…

Как бихте продължил изречението „Аз съм човек, който обича…“?

– Точно това, без продължение (Смее се – бел. а.).

>>> Материалът е публикуван в bTVnovinite.bg <<<