Рокерът, който дирижира театрални съзвездия – Гжегож Яжина

Той носи рокендрола в кръвта си, дори когато говори тихо и премерено. Като момче е искал да стане рокзвезда, а днес музиката продължава да бъде неговият първи ориентир – началната точка, от която се раждат образите, емоциите и драматургията на спектаклите му…

Преди още да е написал сценария, Гжегож Яржина вече слуша. Той „чува“ театъра. Събира музика, подрежда я, оставя я да му подскаже ритъма и структурата на бъдещото представление. За него сцената е оркестър от средства, които трябва да звучат в един глас – актьорска игра, светлина, видео, звук, костюми… Когато не се съчетаят, спектакълът се разпада. Когато намерят общия си ритъм, може да стане хипнотичен.

Но зад този размах няма поза на театрална (рок)звезда. Напротив, в Яржина има нещо земно, почти приземено, което прави харизмата му още по-силна. Той говори откровено за грешките, разочарованията и уроците на времето, без да превръща опита си в легенда за самия себе си. Признава, че някогашната му вяра в доверието е била донякъде наивна, че е трябвало да се научи да пази дистанция, да работи по-бързо и да бъде по-добре подготвен. Дори когато описва режисьорския си метод, избира образ не от света на абстрактните идеи, а от родната си Силезия – миньорските тунели, които трябва да бъдат прокопани бързо, но и укрепени така, че да не рухнат.

Може би, тъкмо това съчетание го прави толкова интересен – амбицията да изгради голямо, многопластово театрално съзвездие и трезвото съзнание, че то се създава с труд, внимание и търпение. Яржина търси не просто истината за героите си, а и пукнатините в начина, по който ги възприемаме. В „Е.Е.“ по Олга Токарчук, в Младежкия театър, той се вглежда в едно момиче, което околните превръщат в обект на наблюдение и обяснение, докато то самото се опитва да открие коя е. И докато на сцената се преплитат спиритизъм, психология, музика и визуални образи, режисьорът остава верен на убеждението, че никой човек не може да бъде сведен до една-единствена формула и не може да бъде намерен с един-единствен ключ…

В края на разговора, попитан какво обича, Гжегож Яржина отговаря простичко – взаимното разбирателство. Може би, това е най-точният ключ към театъра му. И към самия него.

 

Гжегож Яжина (Grzegorz Jarzyna), в разговор с Даниел Димитров – как се създава театър, който действа като музика и оставя след себе си усещане за загадка, за „Е.Е.“ в Младежкия театър, за призраците и психологията, за юношеството като време на преобразяване и за правото да разказваме чуждите истории. От спиритизма до рокендрола, от театралните съзвездия до доверието между хората, Яржина разкрива своя метод на работа и личната си философия за изкуството, истината и взаимното разбирателство.

Странно е, но за първи път в 80-годишната история на Младежкия театър, на сцената работи международен творчески екип. Това направи ли работата Ви по „Е.Е.“ в София по-особена?

– В известен смисъл, да. За мен също е нещо съвсем ново да работя за първи път в България. Това ми дава възможност да опозная по-добре българската култура, но и стила на българския театър. Още в началото си казахме, че искаме да създадем нов стил на актьорска игра и нов тип спектакъл – ново, както за мен, така и за тях. Затова създаваме много оригинално представление. Не бих го нарекъл експериментално, но то определено предлага нов подход.

Спектакълът е изграден с елементи на гротеска, хумор и трагична психологическа история за едно младо момиче, което пораства и иска да се превърне в жена.

По повод „Е.Е.“, казвате: „Връщам се в 90-те и искам отново да се сблъскам с невъобразимото“. Кое е това невъобразимо?…

– (Смее се – бел. а.) Историята е следната. Когато учех, тази книга вече беше издадена. След това Михаил Байков (Директорът на Младежкия театър – бел. а.) ми каза, че много би се радвал да поставя в България някой от романите на Олга Токарчук, защото, както ми обясни, тя е популярна тук.

Започнах да чета романите ѝ и открих тази книга от миналото. Това е вторият ѝ роман. Забелязах, че съм си направил много бележки по нея. Вероятно още тогава съм искал да я поставя, докато съм бил студент. После се отказах от тази идея, защото в книгата има много призраци и други неща, които са изключително трудни за сценично представяне.

Но след години, след цели 30 години, разполагам с повече възможности и повече театрални средства. Вече мога да поставя тези спиритически сеанси, които са много важни за романа. Става дума за спиритизма – за появата му в началото на XX век и за влиянието му върху хората. В известен смисъл, спиритизмът измества психологията и заема мястото на етичните принципи в семейството. Хората по онова време вярват, че всичко произлиза от призраците. По някакъв начин, те манипулират младото момиче и го превръщат в медиум.

През 2019 г. казвате нещо много интересно: „Преди изпитвах много тревожност, тя подхранваше креативността ми. Днес предпочитам да работя тихо, методично. Все едно строиш тунели в мина. Има два метода. Единият е плъзгане. Пробиваш тунел с комбайн, бързо стигаш до целта си, но всичко се срутва зад теб. Другият е изграждане на широки коридори и обезопасяването им, и след като въглищата бъдат извадени, тунелът продължава да служи за вентилация и комуникация“. По кой метод работите днес?

– (Смее се – бел. а.) Много забавно, че цитирате точно тези мои думи. Тогава действително имах два метода. Това е вярно. Аз съм от Силезия, там съм роден (Регионът е разположен в Полша, Чехия и Германия, известен е със своя въглищен басейн и множество мини – бел. а.). Това е важно и тук, защото действието се развива в Силезия. Познавам културата на силезийците и разбирам какво означава този образ с прокопаването на тунели в мината.

Днес обаче мога да кажа, че с времето съчетах двата метода. Осъзнах, че трябва да режисирам и да организирам целия процес възможно най-бързо. Знам, че така си осигуряваме повече време – както за актьорите и репетиционния процес, така и за изграждането на сценичната среда. В сравнение с много други спектакли, моите постановки обикновено са доста наситени – с видео, звук, костюми, които носят смисъл, и още много други елементи.

През годините се научих да се подготвям по-добре и да мисля по-бързо по време на репетиционния процес. Така че бих казал, че съм съчетал двата метода. Единият е сигурният метод – работим стъпка по стъпка, без да бързаме прекалено. Така не рискуваме накрая да се окажем затрупани, когато всичко започне да се срутва около нас. Работим стабилно и внимателно, но същевременно с доста високо темпо.

Беше ли трудно да изберете актриса за тази роля, като се има предвид, че не познавате актьорите тук?

– Да. Проблемът беше, че в книгата Ерна е на 16 години. Трябваше да решим дали да изберем по-зряла актриса, като Моника (Родената през 1996 г. актриса Моника Иванова играе Ерна в представлението – бел. а.), или да се спрем на неопитно шестнайсетгодишно момиче. Реших да работя с професионална актриса и да направим героинята по-млада на сцената.

Ерна е едновременно човек, загадка и „обект“ на наблюдение, момиче, медиум, пациент, феномен, човек, върху когото другите проектират собствените си представи. Какво проектирате Вие върху нея?

– (Смее се – бел. а.) Да, по отношение на проекцията – разбира се, запазваме историческия контекст на Ерна. За нас е важно действието да се развива около 1905-1910 г. Но искам да представя самата Ерна на публиката като съвременна жена. Започваме от тази епоха, но идеята ми е постепенно тя да преминава през времето и да става все по-съвременна. В края на спектакъла нейното съзнание е като съзнанието на жената днес.

Така че можем да кажем, че това е представление за една жена, за едно момиче. Семейството и приятелите ѝ я използват, както казахте, като обект, феномен, медиум. Но с времето тя отхвърля тази роля и се превръща в жена. В романа на Олга Токарчук има изречение, което Ерна произнася по време на един от сеансите: „Искам да бъда жена“. В спектакъла правим още една крачка отвъд книгата – искаме да я превърнем в съвременен образ и да мислим за нея така, сякаш живее днес.

В романа границата между свръхестественото и научното постоянно се размива. Оставяте ли загадката без обяснение, или предлагате на публиката възможни тълкувания?

– Опитваме се да правим и двете. Заедно с Роман Павловски написахме сценария и за нас беше важно публиката да може да следи действието.

Нашият театър по принцип се изгражда около действието. Но в сцените има и много загадки, много неизказани неща. Така се отваря пространство за публиката да мисли отвъд онова, което сме показали на сцената. Искаме зрителите да могат да разсъждават, сами да сглобяват историята и постепенно да разкриват смисъла ѝ…

Вие самият какво все още не успявате да си обясните за Ерна Елцнер?

– (Замисля се – бел. а.) Знаете ли, покрай Ерна усещам много силна близост с периода на юношеството. От моя гледна, точка това е изключително важен момент, може би, най-важният в живота на човека, когато той започва да съзрява. Променя се тялото ни, преминаваме от момчета и момичета към мъже и жени. Мисля, че именно тогава се изграждат основите на нашата личност, на онова, което ще бъдем през следващия етап от живота си.

А какво не знам? Трябва да призная, че не знам. Разбира се, разговаряхме много с Моника. Не познавам отблизо и в такава дълбочина вътрешния свят на едно момиче. Мога да говоря много за собственото си юношество и споделяме тези преживявания. Но дали сме успели да уловим същността на този период, ще разберем тепърва… Може би, точно тук трябва малко повече да се доверя на публиката, защото ние свършихме своята работа. Но не знам дали наистина сме стигнали до същината, особено от гледната точка на жените, които помнят този период много добре и могат да се разпознаят в него.

Като цяло, искаме да провокираме емоциите на зрителите, така че те да съпреживеят отношението си към света през преживяванията на Ерна.

В романа около Ерна има много мъже, които искат да я обяснят – научно, психологически, рационално. Интересува ли Ви темата за властта на този, който има правото да даде определение на другия?

– Историята се основава на образа на един учен, лекар, който среща Ерна и започва да пише докторската си дисертация върху мозъка от психологическа гледна точка. Целият разказ е представен през погледа на този мъж. Той ни разказва историята и ни представя случая на Е.Е. Среща я в началото на кариерата си като психиатър и впоследствие описва случилото се. Това, което виждаме, е гледната точка на един мъж към едно момиче. Накрая той признава, че в известен смисъл го е описал погрешно.

Това, което ми харесва в романа, е начинът, по който той изгражда разказа чрез отделни сцени – чрез спомена за това как е виждал Ерна тогава. А в края на спектакъла прави поправка: „Да, може би историята ми е била погрешна“. Така че целият разказ е, бих казал, доста далеч от истината.

Това се случва и когато говорим за други хора или за определени ситуации. Ние ги пречупваме през собствените си представи, но те невинаги отговарят на истината. Подобна ситуация е много разпознаваема и днес. Все още боравим с факти, които всъщност са фалшиви. Това се случва в медиите, но и в живота. Много лесно описваме хората и събитията така, както ни се иска да ги виждаме. Не се задълбочаваме, не стигаме до същината, до истината…

Спектакълът показва колко погрешно можем да представим една жена. Във финалната сцена разказвачът се обръща към Ерна и признава: „Да, съжалявам, но тогава те виждах по този начин. Сега обаче те виждам различно и затова искам да разкажа историята отново“.

Както споменахте, в спектакъла има видеоарт, видео дизайн, музика, звук, светлина, движение… Вие самият възприемате ли го повече като драматичен разказ, или като цялостно аудиовизуално преживяване?

– По-скоро като цялостно преживяване. Но изграждаме спектакъла, като започваме от сценария. Работихме върху него в продължение на една година, така че основата за нас е добре написаният сценарий. След това обсъждаме с екипа как да постигнем драматизацията, как да изградим отделните сцени чрез различни средства – видео, музика, светлина, костюми, как да направим историята по-драматична, по-загадъчна и по-интересна за публиката.

Винаги се стремим всичко да работи в полза на драматургията. Използваме много различни изразни средства. Разбира се, понякога работя и по-минималистично, но този спектакъл не е такъв. Той е по-скоро наситен с разнообразни сценични елементи.

Всичко трябва да функционира заедно, защото ако тези елементи не се обединят в едно цяло, спектакълът се разпада. Искаме да постигнем определено съзерцателно преживяване. Искаме представлението да бъде хипнотично за публиката.

В началото на XX век науката започва да претендира за обяснение на света, но едновременно с това спиритизмът и окултното са изключително популярни. Какво от тази епоха Ви се струва особено актуално днес?

– Това е период, в който хората имат доста надежди. След индустриалната революция, малко преди Първата световна война, науката се развива изключително бързо. Напредват медицината, инженерните науки и технологиите като цяло. Но същевременно хората изпитват нужда от духовност, от по-богат духовен живот. Това ми е много интересно – всичко процъфтява, както днес процъфтяват технологиите, но хората продължават да имат нужда от духовни търсения. Имат нужда от призраци, искат да ги виждат, търсят духовното измерение на живота.

Затова за мен е интересно как днес балансираме между духовния живот и този огромен скок в развитието на индустрията и цивилизацията – целия този своеобразен водовъртеж на цивилизационния напредък. Как да намерим равновесие между духовното и практическите, рационални аспекти на живота ни? Именно това ме интересуваше…

Затова подчертахме образа на д-р Льове – евреин, силно увлечен по индустрията и новите технологии. В края на романа Токарчук казва, че той умира. Това бележи края на една определена епоха. В последната сцена главният герой Артур Шацман, който разказва историята, заминава на война. Така завършва всичко. В този момент войната променя света и поставя началото на нова епоха.

Виждате ли връзка между учените около Ерна и начина, по който днес обществото наблюдава и категоризира човека?

– (Замисля се – бел. а.) Днес не съм чак толкова скептичен. Виждам, че много говорим за категоризирането, за хората и за различията между тях. Същевременно, вече има много признаци, че осъзнаваме как всеки човек е индивидуален, специфичен, по някакъв начин чудо. Не можем да намерим един-единствен ключ към всеки човек. Именно това искаме да кажем – отношенията между хората са изключително важни, а емпатията е от съществено значение.

Чрез емпатията можем да разберем какво мисли другият човек, да се приближим до неговия свят и да придобием по-точна представа за това какъв е той в действителност. Мисля, че този процес се развива и разпространява по целия свят. Силно вярвам, че това се дължи и на психологията, чието начало е поставено именно в онази епоха.

Двата персонажа, които въвеждаме на сцената, символизират Юнг и Фройд. За нас беше интересно да се върнем към самото начало, към времето непосредствено преди да се родят новите идеи на психоанализата.

Как чрез Вас театърът показва нещо, което по същество е невидимо?

– Много интересен въпрос. На сцената правим най-различни неща, с които можем да прикрием определени елементи или да ги направим невидими. Например, по време на спиритическите сеанси всичко се случва в тъмнина, но зад нея стоят множество детайли, които въздействат върху въображението ни.

От практическа гледна точка, трябва да подготвим много неща, да предвидим множество детайли и да използваме различни сценични средства, за да можем накрая да прикрием всичко това. Така оставяме публиката с усещането за нещо загадъчно.

За да създадеш усещането за мистерия, за нещо невидимо или трудно обяснимо, трябва да положиш много усилия. Необходими са множество ефекти, сценични решения, материали и идеи. И едва след това можеш да ги скриеш. Защото трябва да има нещо съществено, което да стигне до зрителя отвътре. Но процесът е двоен – първо изграждаш всичко, а след това го прикриваш.

И това не е чак толкова трудно…

– Да. (Смее се – бел. а.).

През 2017 г. казвате, че доверието в другите е катарзисно преживяване. Как гледате на доверието между хората днес?

– В известен смисъл, това изказване е било малко наивно. Понякога се доверяваме много силно на някого и преживяваме отношенията си като нещо изключително дълбоко. Мислим, че сме достигнали някаква голяма близост, а впоследствие се разочароваме.

Затова смятам, че не е толкова лесно да изграждаш дълбоки емоционални връзки с всекиго. С времето се научих, че в някои отношения трябва да запазваш известна дистанция. Важно е сам да разбереш с кого можеш да се сближиш и с кого – не. Това е отношението ми към другите днес.

Колко пъти се е налагало да молите актьор следващия път да не излиза пиян на сцената, както се е случвало преди време…

– О, тук това никога не се е случвало (Смее се – бел. а.). А, по принцип, в миналото, да. Честно казано, през 90-те години и в началото на новия век имаше такива случаи. Може би, дори допреди десет години все още се случваше. Но днес не виждам подобни неща в театрите в Полша, тук или в Киев, където също работя. Сега всичко е по-професионално. Хората са по-дисциплинирани в това отношение.

Мисля, че днес театралният процес навсякъде по света е по-добре структуриран. Репетициите са по четири часа, по три часа, и толкова. В миналото работехме по-дълго и хората бяха по-близки помежду си. Понякога обаче на репетициите се появяваше и алкохол…

Наистина не харесвам употребата на алкохол по време на репетиции, защото тогава губя връзката с човека. А той, от своя страна, губи връзката с останалите. Веднага усещам, когато някой е пиян, и разговарям с него. Но, както казах, не съм имал подобен случай през последните седем или може би пет години.

Днес бихте ли режисирал представление с ограничен бюджет?

– Зависи от темата. Разбира се, зависи. Важно е да знаеш това още от самото начало. Имам спектакъл, който струваше 500 евро, и с него пътувахме по целия свят, поемайки всякакви рискове. Но ставаше дума за проект, който създадохме буквално от нищото. Това беше своеобразен trash theatre – театър от отпадъци. Събирахме хора, събирахме материали от боклука и след това изграждахме спектакъла с тях. Именно това беше идеята.

Както казах, предпочитам да използвам много различни сценични средства. Затова този спектакъл според мен е по-близък до стила на комичната опера, отколкото до минималистичния театър. Това не е минималистично представление.

„Виждам пътя си като изграждане на съзвездие“, казвате преди десетина години. Как виждате пътя си днес?

– Все така. Съзвездието става все по-голямо… Имам чувството, че около мен се случват все повече неща. Погледът ми към света и хората, разбирането ми за ситуациите, за епохата и за съвременността стават все по-широки. И колкото по-голямо съзвездие виждам, толкова по-точен и целенасочен ми се струва собственият ми път. Продължавам да следвам тази идея и все още имам същото виждане.

Но с годините научих и нещо друго – за да видиш по-голямото съзвездие, трябва да положиш доста усилия. Трябва да изучаваш, да се съсредоточаваш, да размишляваш. Например, върху природата на актьорите, с които работиш. Така можеш да изградиш образа, като съчетаеш самата същност на актьора с характера, описан в книгата или сценария. Именно тези две неща формират крайния резултат – персонажа, от една страна, и онова, което актьорът внася на сцената със собствената си емоционалност и интелект, от друга.

Като дете сте искал да станете рок звезда? Каква музика слушате днес и отразява ли се тя по някакъв начин върху музиката, която избирате за спектаклите си?

– Да, слушам много музика. Всъщност, слушам най-различни жанрове и имам огромна музикална колекция.

Когато започвам работа по даден спектакъл, винаги имам някаква идея за темата. Първо, създавам музикална колекция и подреждам файловете си. Давам им имена. Например, в този случай – „Е.Е.“. След това слушам музиката и започвам да мисля. Изграждам сценария около нея.

Разбира се, впоследствие музиката се променя донякъде, когато започна да работя с композитора. Но винаги тръгвам от музиката. Тя ми е необходима, за да си представя емоциите, драматургията, а понякога дори и структурата на отделните сцени.

В този спектакъл си позволих да използвам едно много важно музикално произведение – арията Ah! non credea mirarti от операта „Сомнамбула“ на Белини, изпълнена от Мария Калас. Започнах да слушам тази ария, когато бях на 16 години. Никога преди не я бях включвал в свой спектакъл, защото смятах, че е прекалено възвишена и красива. Не исках да я опетня със собствената си режисура. Но днес съм по-зрял. Казах си – добре, мога да си позволя да я използвам. Мисля, че вече съм готов да поставя това произведение на сцената.

В спектакъла арията звучи, мисля, три пъти. Така тя се превръща и в своеобразен лайтмотив. За мен самата „Сомнамбула“ – лунатичката, също е символ на тази епоха.

Има ли дума, която най-добре Ви описва като човек?

– Не знам. Трудно ми е да кажа (Замисля се – бел. а.) Не знам.

Как бихте продължил изречението „Аз съм човек, който обича…“?

– (Замисля се – бел. а.) Аз съм човек, който обича взаимното разбирателство.

>>> Материалът е публикуван в bTVnovinite.bg <<<