Home / музика / Българите имат негативно отношение към САЩ, но остават там, живеят, печелят пари и пак се оплакват

Българите имат негативно отношение към САЩ, но остават там, живеят, печелят пари и пак се оплакват

София – Банско, 15 август /БТА/

Българката Гергана Велинова стана едно от откритията за публиката на джазфестивала в Банско. На музикалния форум тя се представи с Антони Дончев (пиано), Симеон Щерев (флейта) и Стоян Янкулов (ударни).

Гергана започва да пее в детската вокална група „Пим-Пам“ на Борис Карадимчев. Била е беквокал на ФСБ, „Атлас“, „Субдибула“. На 17-годишна възраст, след като завършва музикалното училище, заминава за САЩ. Там в колеж учи английски. В музикалния институт в Холивуд започва за първи път да изучава джаз, след това се премества в Бостън, където завършва класическа съвременна музика с пеене и джаз пеене.

Ръководи български детски хор в Ню Йорк. Програмата му е съставена от най-хубавите български детски песни. „Това е един малък „Пим Пам“ в Ню Йорк“, казва Гергана. Хорът започва със седем деца, а сега са 20. „Имам амбицията да направя конкурс за талантливи български деца, а хорът да стане поне от 30 души“, добавя тя.

Гергана Велинов е носител на първа награда от международния конкурс за камерна музика „Музика и Земя“ в София. Член е на Хора на младите нюйоркчани, който скоро изнесе представление в Меркин Консърт Хол в Ню Йорк.

Сега живее в Ню Йорк, където разпределя времето си като изпълнител, диригент, писател и преподавател.

И Н Т Е Р В Ю

– Защо се насочихте към джаза?

– Защото имах приятели български музиканти тук – Антони Дончев, Георги Дончев, Росен Захариев, Румен Тосков. Това са хората, които ми представиха тази музика и аз, тъй като бях в САЩ, имах възможност да изучавам и да преоткрия тази музика.

– Какво е усещането да бъдеш в Холивуд?

– То е същото, каквото и навсякъде другаде. Холивуд е нещо специално само по филмите. През 1993 г., когато заминах, Холивуд беше в доста окаяно състояние. Сега са направили ремонт. Специално на Холивуд булевард. Моето училище беше на самия булевард, една пряка от Кодак тиатър, в който се връчват наградите Оскар. Едно време това го нямаше. Имаше бетони, беше грозно. Когато пристигнах за първи път, си казах: „Това ли е Холивуд – ужас!“

– Промени ли се отношението Ви към САЩ?

– Да, защото аз се променям като човек. Често се срещам с българи, които имат много негативно отношение към САЩ, но все пак те остават там и живеят, печелят пари и пак се оплакват. В САЩ вече е моят дом, тук мина почти половината ми живот. Много ме мъчи носталгията. Когато заминах, нямах намерение да емигрирам и сега не се смятам за емигрант. Аз просто имам две родини. В България се връщам всяко лято.

– Остава ли Ви време за ансамбъл „Гергана“?

– До скоро преподавах музика, движение, теория в едно католическо училище на 5-дневна работна седмица. Сега съкратих всичко това, за да мога да се занимавам повече с пеене. Издадох стихосбирка с надеждата, че с продажбата й ще мога да финансирам следващия албум на ансамбъл „Гергана“, който се надявам да представя следващото лято в България.

Съставът на ансамбъла е изцяло американски, но се променя. Има двама души, с които свиря най-често. Единият е фантастичен китарист, джазмен, свири много блуз, всякаква музика. На цигулката е Нил Дуфал – класически музикант и преподавател в един от университетите в Ню Йорк. Тромпетистът Брайън Маккуартър е преподавател в Луизиана. Работя и с един челист-румънец класически музикант, както и с група от Джулиард скуул, която се казва „Анонимните танцьори“. В ансамбъл „Гергана“ свирим само авторска музика.

– Това ли е Вашето виждане за музиката?

– Не, то е, че трябва да се свири от всичко по малко. В Ню Йорк трябва да можеш да правиш всичко – всякакви стилове и различни неща, за да можеш да се реализираш. Аз пеех и в камерен класически хор.

– Смятате ли се за реализиран човек?

– Работата с детския хор ме прави щастлива, приемам я като мисия. Иначе толкова много имам да изсвиря и тепърва да изпея.

– Кой искате и очаквате да разбере Вашите стихове?

– Тази книга излезе от мен като една фантазия. Който иска да я купи, надявам се и да я разбере. Но това не е моята цел. Аз просто трябваше да я издам, за да гледам напред. Следващата ми книга ще бъде с черно-бяла фотография, върху която аз ще рисувам.

– Откъде дойде увлечението Ви към рисуването и фотографията?

– От вдъхновение и от това, което животът ме е учил. Пеенето не ми стигаше, трябваше да правя и нещо друго. Като малка бях танцьорка – балерина в Двореца на пионерите, изнасяла съм много концерти. Танцът ми помагаше много да се изразя, защото пеенето като изкуство не ми стига да се изразя. Книгата и снимките дойдоха, защото преживях много лични травми, имах желание да го изкарам от себе си, да се излекувам.

– Какво е отношението Ви към фестивалите в България?

– Хубаво е да има фестивали, защото много малка е възможността за музикантите да се изявяват особено в джаза. Джазът е много непозната музика в България, въпреки че от много години хората се мъчат да я популяризират. Но тя не ни е в кръвта.

Джазфестът в Банско е една прекрасна възможност за мен да се изявя в България, докато си идвам във ваканция и да споделя сцената с добри български музиканти. В организационно отношение има още много да се иска от тези фестивали, трябва да се вдигне равнището на музикантите, които пристигат, особено на тези от чужбина. /Даниел Димитров//ИММ

 

About Даниел Димитров

Check Also

Мюзикълът „Здравей! Как си, приятелю?“ – мост между поколенията

СОФИЯ, 23.04.2024 08:30 (БТА)  Мюзикълът „Здравей! Как си, приятелю?“ е мост между поколенията. По-зрялото поколение ще гледа …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

error: Content is protected !!