Намерих го - него, българското кино - най-сетне чисто и просто, но не като къпано ченге, а като книга, която отваряш с плаха надежда, а после не искаш да свършва...

Или как музиката направи от душата ми сянка, приютила свенливо сърцето, а гърлото ми все още е пресъхнала локва, въпреки очите, продължаващи да ронят сладки сълзи…