още новини >
Home / кинце / Ицко Финци на 90: Сега обичам по нов начин

Ицко Финци на 90: Сега обичам по нов начин

Понякога хората търсят любовта през цялото си земно съществувание – за да я дадат или за да я получат. Има идеали, които никога не постигат. Има и вкус, който никога не домогват. И то е заради простора, създаден от самите нас за подобни „космически“ взаимодействия. Заради степента на божественост, до която успяваме да се приближим…

Ицко Финци има свой тон, зададен с безотказаността на артиста, усетил любовта във всичките й възможни форми – красиви, пъстри, човешки. Обилно подправени със смисъл и с чувство, и умело водени от музите на театъра, киното, музиката, и на първо място – от живота.

Той умее да пази миналото като истински мъж, но е изцяло в настоящето. И обича – по нов начин, като дете. Днес и сега. И продължава да плува, да се бори, да бъде плътен, да се развива – и така неизменно стига до хората. Днес и сега. Като глътки въздух, които поемаш, когато си най-щастлив…

Ицко Финци – за идеала и невидимата импровизация, за лъкатушещите периоди и иронията на съдбата, за случайността и добронамерения Бог, за синонимите на любовта и жената с най-прекрасното чувство за хумор. И още: Какво поддържа неговото настроение, дух и апетит за живот. Чувства ли се като будител. Животът възможен ли е без импровизации. Защо не се възхищава на съвременни личности. Как възприема възхищението, което много хора изпитват към него. Но преди всичко – „Филизи 33“ – сегашното битие на актьора, което го кара да се чувства необходим и полезен…

Ицко Финци: На 25 април получих насърчения и удивления за това, че съм бил в някаква добра форма. Затова, че съм бил бодър, бил съм напет (Смее се – бел. а.), даже на шест (Продължава да се смее – бел. а.). И това било направило впечатление. Обяснението е просто – не мисля много за миналото.

(Ицко Финци отбеляза своята 90-годишнина на 25 април в театър „Азарян“. Актьорът се върна към вълнуващи моменти от своя живот, пя, свири на пиано, цигулка и акордеон – бел. а.)

Когато си мисля за миналото, изплуват и славни спомени, и не толкова славни,  и печал… Но сегашното ми битие и занимания ме правят да се чувствам необходим, полезен и, най-главното – да се чувствам на нивото на идеала ми.

Това са силни думи, но, в края на краищата, правя това, което ми се струва най-най-необходимо сега, в едно много объркано време, много упадъчно време… Стягащо душата състояние – и на обществото, и на човешките обноски. А аз се занимавам с нещо благородно и високо…

Откъде идва това Ваше понятие за идеал?

– От моя баща. На него явно дължа много. Той водеше мен и сестра ми на опера, на концерти, на царския симфоничен оркестър в зала „България“. Водеше ни на избрани от него филми, на театър. И досега помня операта „Русалка“. Помня усещането ми за театър…

Споменът ми е от състояние и от възбуда, в очакване на нещо приказно, нещо магьосническо по самата си природа. Явно, помня това усещане досега и ме е смайвало, когато съм гледал чудесни спектакли. Помня Кръстю Сарафов…

Сега аз съм този баща, който иска да води деца, заедно с техните родители, към познания, от които се нуждае всеки човек, който тръгва да гледа живопис, скулптура… Занимавам се с материя, която може да възпита висок вкус. Може да възпита разбиране за метафора, за иносказание, за многопластовостта на това, което виждаш в една картина. Важно е да усещаш разликата между любителско и високопрофесионално. Защо хвърчат някакви образи на Шагал… Какво означава това?… Това е нещо, което поддържа моето настроение, моят дух и апетит за живот. Защото има други неща, които помрачават този апетит понякога…

Като говорим за чувства, чувствате ли се като будител – заради това, което правите с „Филизи 33“?

– Да. Малко е гръмка тази дума. Но да… Всичко, което казвах дотук, е съдържанието на будител. Будителят буди мозъка…

„Не виждам смисъл да се стремя да променям хората“, казвате през 2018 година…

– Това се е променило, а и касае предимно преките обноските между хората. Обаче вкус може да се възпитава постепенно, с упоритост. Вярвам, че е възможно да предизвикаш интерес.

Така е ставало и на представления. Бях си направил теория, че е добре да започнеш едно представление с познати средства. Зрителят да бъде въвлечен в потока на драмата и, полека-лека, да го издигнеш до по-високи усещания, до по-високи асоциации… Така да бъде построен спектакълът и така да водиш ролята, ако е главна, че в края всичко да отива в посоката, за която говоря. Трябва да направиш така, че да въвлечеш зрителя във високи сфери. Да знае, че съществуват по-високи сфери от света на цветовете или от света на сюжета, или света на случката, която е изобразена. Да не говорим за великите ренесансови художници и какви светове те създават от библейските сюжети…

Много бих се радвал, ако в нашия разговор се включи и Лиза Боева, тъй като тя е режисьорът. Аз съм актьорът, но тя е създала студията, тя монтира, режисира… Аз винаги съм имал нужда от режисьор. Правил съм моноспектакли, но непременно с режисьор. Тогава разбрах, че спортистът не може без треньор.

(В разговора се включва Лиза Шопова – бел. а.)

Лиза Боева: При нас нещата са на принципа на снимането на филм, където има режисьор и актьори. Първо, ние обсъждаме кардинално в каква посока ще вървим и колко дълго ще работим по дадена тема. Когато изберем посоката, задачите се разпределят на две. Аз посочвам на Ицко художествена литература, по която той да върви. През това време, аз изготвям самите лекции. Те са като студии, направени като криминални истории.

Искам да се постави някакъв въпрос и да се върви към неговото разрешаване. Но въпросът трябва да бъде такъв, че да заинтригува аудиторията. Крайният резултат са документални филми. Най-често, те са с кадри, направени от самите нас. Ето, сега, например, започва курс до местата на пет шекспирови пиеси. Това е маршрут, обходен и сниман от нас…

Как получавате обратната връзка и как разбирате, че сте уцелили правилния въпрос по дадена тема?

Лиза Боева: Разбирам, че, ако аз съм достатъчно умела, мога да заинтригувам зрителя…

Когато разказвахме за Донатело, започнахме с една негова Мария Магдалина –уродлива, стара, безобразно луда жена, с уголемени пръсти, с два зъба в устата си, гола, с много несъразмерно тяло, дълги немити коси опасват фигурата й… Ние сме свикнали, че тя е красива, млада и прекрасна, и най-малкото – не е луда. Тази невисока скулптура от топола се намира във Флоренция. Въпросът е какво прави тук Донатело и какво е това кощунствено изобразяване на свят персонаж, още повече, че това е работа на много късния Донатело. Ето я загадката…

Така че, ако зададем достатъчно интригуващ въпрос, вниманието е уловено, а Ицко прочита всичко това по достатъчно интригуващ начин.

Най-често, обратната връзка е на хора, които ни следват от лекция на лекция и от курс на курс.

Ицко Финци: Намирам, че съчетанието режисьор и изкуствовед – тези две завършени образования, които Лиза има, я правят доста рядка птица. И това не е комплимент.

Лиза Боева: Аз си представям, че мога да заредя някого и да му се живее така, както на мен – чрез работите, които правя…

(Разговорът продължава само с Ицко Финци – бел. а.)

Животът възможен ли е без импровизации?

– Е, не. Не е възможен. Не… Разбира се, човек планира много неща и някой път плановете му се изпълняват. Но никога не е точно според плана. Все нещо става другояче… Както и представление с представление не си прилича. Една и съща пиеса всяка вечер е различна. Постоянно откриваш нови ударения и смисли… И това е част от една по-невидима импровизация, по-неосезаема…

Когато свирите – особено на цигулката, винаги ли чувате тоновете, които искате да чуете?

– Не (Отговаря, без да се замисля – бел. а.) Но, вижте, моето свирене е една игра на свирене. Има моменти, когато усещам, че нещата наистина стават, и се изненадвам от това, което чувам (Смее се – бел. а.). Но, с течение на времето, изградих някаква своя техника и някакъв свой тон. И то, благодарение на свиренето ми с Васил Пармаков, заедно като дует – пиано и цигулка.

Има ли чувство, което един артист не бива да изпитва?

– За чувства – не знам. Имал съм недостатъка вътрешно да изпитвам някаква критика към чутото от партньора… Пренебрегвам критиката и театърът върви, диалогът продължава… Това беше до едно време, докато си казах: „Престани с това! Премахни критичното си отношение към това, което чуваш! Приеми го такова, каквото е! Нагласи си в главата, че това е образът срещу теб – така говори, такива смисли влага!“.

Това някакъв вид конформизъм ли е?

– Не. Това е в полза на спектакъла. Иначе губиш темпо, губиш време и главата ти се занимава не с това, с което трябва.

Не е и компромис…

– Не. Не е компромис, защото какво можеш да промениш?…

Кой период в живота Ви е най-лъкатушещ?

– Има спадове, има и възвишения. След спада следва нещо хубаво, надявам се. Но не мога да определя кой период е бил най-лъкатушещ. Винаги е било така, че има нещо, заради което малко се обезверяваш, опечаляваш… А когато си мислиш, че вече си се сринал, тогава започва изкачване.

Изкачването е най-плодотворно според мен. Когато стигнеш до едно ниво и започнеш много да се радваш на изкачения хълм, това вече е много лошо. Самодоволността е много лошо нещо – защото тогава, със сигурност, се случва нещо и пак се сриваш – така мисля…

Кога иронията на съдбата е била най-благосклонна към Вас?

– Мен повече ме занимава понятието случайност, а не съдбата. Не вярвам в това, че всичко е писано или предначертано. Животът е низ от случайни обстоятелства…

А кога си казвате любимия Ви цитат „Бог е хитър, но не е злонамерен“ (Айнщайн – бел. а.)?

– Намирам, че има истина в тези думи. Аз самият смятам, че Бог е хитър, но добронамерен – поне към мен. Мисля, че, в края на краищата, ми е провървяло – лъкатушно, но съм имал късмети…

Синонимите на любовта различни ли са през различните периоди от живота Ви?

– Различни са. Когато си юноша, е едно, после е различно. За себе си обаче не мога да определя. Мога да кажа, че по друг, нов начин – но пак обичам. И съм привързан, и не мога без Лиза. Така е…

Коя е жената с най-прекрасното чувство за хумор, която познавате?

– Има такива жени. Не са често срещани, но ги има. Има духовити жени и това е много хубаво. Когато те карат да се заливаш от смях, заради нещо казано от тях. Или жена, която може да бъде иронична към себе си, но е рядко… Това показва висока интелигентност. Случвало ми се е да срещам такива жени…

А защо не се възхищавате на съвременни личности?

– Винаги има нещо критично: „Да, но…“. Всъщност, всичко е на моменти. Има моменти, когато си казвам „Ей, какъв човек!“. С възрастта, подлагането на съмнение се увеличава… (Смее се – бел. а.).

Как възприемате възхищението, което много хора изпитват към Вас? Смятате ли го за искрено?

– Да. Вярвам на тези хора. Когато съм сам, се случва да го забравям и да се опечалявам от нещо… Но, когато изляза на улицата, изведнъж някой ме среща и ми казва, че е гледал нещо с мое участие, че му е харесало, че ме тачи… Разбира се, това ме кара да вярвам. Иска ми се да вярвам, и вярвам (Смее се – бел. а.).

Ето, наскоро в зала „България“ имахме концерт. Не знам как бях настроен, но в момента, в който излязох на сцената, имаше толкова много ръкопляскания, за които не бях готов. Силно се смутих. И това после малко ми попречи на изпълнението на пиесата, която следваше. Не разбрах защо стана така…

Повече разбирам ръкоплясканията след успешно изпълнение. А ръкоплясканията, още при посрещане, за какво са? Минава ми някаква такава мисъл… Чакайте, още не съм заслужил…

Казвате, че винаги сте искал да живеете и да останете в България. С какво се гордеете като българин?

– О, много ми харесва, когато наши юноши печелят световни състезания по математика, по физика. Много ми харесва, когато наш шахматист е на първо място. Харесва ми, когато наш прозаик е номиниран за „Букър“. Такива неща ме изпълват с много хубаво чувство и гордост.

Винаги ми е било интересно как родителите избират имената на своите деца. Защо кръстихте сина си Самуел?

– Баща ми се казва Сами. А в личната му карта, по едно време, пишеше Самуил. Но Самуел ми се видя по-звучно и по-хубаво.

Той (Бащата на Ицко Финци – бел. а.) беше Самуил, за да няма беди и да не му се случи нещо във времена на антисемитизъм.

А Матилда?

– Така се казва майка ми…

Вярвате ли в силата на името, което се дава на един човек?

– Не. Но виждам, че има имена, които стоят добре на един човек, а други са по-неинтересни.

Аз съм кръстен Ицхак… Обаче, по едно време, моя позната, която разбираше от тези неща – кое име какво носи – изчисли нещо и каза, че, ако се казвам Ицко, ще имам по-добра слава. И затова помолих да ме напишат по този начин в афиша на зала „България“ – на първия симфоничен концерт. И този концерт имаше успех. Да…

Преди това считах и бях убеден, че човек не трябва да флиртува с публиката, и че Ицко е едно сладникаво име, предизвикващо предразположение.

Как бихте продължил изречението „Аз съм човек, който обича…“?

– Аз обичам „Филизи 33“ и искам да продължа да работя в тази платформа, и тя да има все повече и повече приятели и последователи.

>>> Материалът е публикуван в bTVnovinite.bg <<<

About Даниел Димитров

Check Also

Режисьор от Бродуей: „Книгата на мечтите“ показва едни от най-добрите танци, които съм виждал в света

СОФИЯ,  12.11.2023 11:08  (БТА)  Това шоу е голямо. Има много танци – едни от най-добрите, …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

error: Content is protected !!