Home / кинце / Мексиканският режисьор Карлос Айхелман Кайзер: Мозъкът е ограничен, но сърцето – не

Мексиканският режисьор Карлос Айхелман Кайзер: Мозъкът е ограничен, но сърцето – не

Карлос Айхелман Кайзер живее в дълбоките тропически гори на Мексико. Отглежда овце и пчели. Произвежда сирене и мед. И това е другото му най-любимо нещо – след киното. Неговият филм „Червените обувки“ е големият победител на „София филм на фест“.

Енергия е думата, която съпровожда почти всеки коментар на режисьора, свързан с работата или живота. Енергичен е прилагателното, което приляга на драмата и чудатият завой, който един възрастен мъж прави, за да извърви своя последен път към детето си…Без страх и без нищо за губене.

„Семейството е най-важното нещо в живота. Защото от семейството получаваме първите рани, които носим през целия си живот. Наша отговорност е след това да ги излекуваме, защото, ако останат, ги предаваме на децата и внуците. Направих този филм като опит да излекувам собствената си рана, свързана с моите взаимоотношения с баща ми. Смятам, че най-важното във всеки един артистичен опит е до минеш през личен процес, от който накрая да излезеш по-добър човек“, споделя режисьорът.

Карлос Айхелман Кайзер е създал филм-катарзис. Несбъднатият диалог между баща и син е проектиран като животоспасяващо пътуване на главния герой Тачо – към ужасяващата реалност на едно от най-красивите лица на смъртта…

Карлос Айхелман Кайзер – за театралното звучене в киното, за насилието над жени и как мъжката енергия да се използва по подходящ начин, за женската енергия в самия него, за белезите и татуировките, за братята му, които също работят в киното. И още: Закъснял ли е дебюта му в голямото кино. Защо един дебютиращ режисьор поверява главната роля на дебютираща актриса .Защо сърцето е по-важно от мозъка и защо мозъците ни са с ограничени възможности, а сърцето – не. Коя е най-голямата му болка за Мексико.

Знаете ли какво излиза, когато напишеш Карлос Кайзер в „Гугъл“…

– Знам, че излиза един футболист…

…известен като най-големият измамник във футбола… Затова ли се подписвате с трите си имена – Карлос Айхелман Кайзер?

– Не… (Усмихва се – бел. а.) Това е един много добър въпрос, на който нямам отговор. Не знам защо го правя. Сега, като го казахте, се замислих, че никога не съм си давал сметка. И наистина е странно.

Закъснял ли е дебюта Ви в голямото кино?

– Не вярвам да я закъснял. Аз вярвам на нещата и начина, по който се случват във времето. Затова мисля, че сега е точният момент.

Казвате, че този филм удря в сърцето, а не в мозъка? Защо сърцето е по-важно от мозъка като реципиент в този случай?

– Вярвам, че един филм, за да докосне хората и да ги накара да се замислят истински, трябва да докосне техните чувства, а не ума им.

Мозъкът е един много красив инструмент, много сложен и прецизен, но той си остава инструмент със своите ограничения – като образованието, страховете, програмирането… Докато чувствата, от друга страна, са универсални, нямат ограничения. Затова чрез тях можем да докоснем хората истински.

Означава ли, че мозъците ни са с ограничени възможности, а сърцето – не?

– Да. Когато казвам сърцето, имам предвид чувствата, а не движенията. Защото и Вие, и аз, сме програмирани по един особен начин – имаме някакво образование и това ни ограничава, мозъкът не може да мине отвъд това. Докато чувствата ни нямат тези ограничения и са универсални.

Защо един дебютиращ режисьор поверява главната роля на дебютираща актриса?

– Защото тя се справи чудесно на кастинга (Смее се – бел. а.) И да, и не. Изпълнителят на главната роля – Еустасио Аскасио-Тачо, е натурчик. Затова реших, че трябва да балансирам неговото присъствие с актриса, която има професионален опит, но не исках да е твърде голям този опит и да не е много известно или голямо име – за да не е твърде силен контраста между тях. Затова избрах Наталия Солиан, която има доста опит в театъра, но не и в киното.

Това „театрално“ звучене на киното в последно време мода ли е или само усещането на зрителя е такова?

– Нямам конкретен и аз ясен отговор, защото никога не съм се замислил по този въпрос. Иска ми се да вярвам, че е свързано с личното светоусещане и начина, по който всеки от нас вижда света и живота. Иска ми се да вярвам също, че това е част от допира до моята личност и до начина, по който разбирам живота…

Тачо играе като истински актьор. Ваше откритие ли е?

– Точно не беше известен с нищо, докато не се появи в „Червените обувки“. Когато пишех идеята за филма, бях част от една обществена група срещу миньори от северно Мексико. Групата не е свързана по никакъв начин с филма, но в интернет видях клипче, в което беше и Тачо. Той беше част от тази инициатива. Помислих си, че много се доближава до героя от моя сценарий.

Затова по-късно, когато започнахме да подготвяме филма, казах на кастинг екипа да се опита да го открие. Той живее насред нищото, в планините на северно Мексико. Моите хора отидоха при него, снимаха няколко клипа и се оказа, че той се справя много добре. После аз самият отидох при него. Зааснехме различни сцени от филма и всичко стана перфектно.

Накрая го помолих да изиграе сцена, която не присъства във филма. Той трябваше да говори с дъщеря си, която е мъртва. Той плака доста. Беше много специална и деликатна ситуация. Оказа се, че е изгубил дъщеря си… Неговата настояща съпруга също плачеше в ъгъла на стаята. Точно в този момент си казах, че не аз взимам решението Тачо да е главният актьор а филмът сам е взел решението…

Когато снимахме Червените обувки, той беше на 72 години. Сега е на 74.

И кариерата му на актьор продължава да се развива…

– Познавате режисьора Гилермо Ариага (Гилермо Ариага е мексикански писател, сценарист, режисьор и продуцент, роден през 1958 г., негови са сценариите на „Вавилон“ с Брад Пит и „21 грама“ с Шон Пен – бел. а.). В момента той снима нов филм и главната роля е на Тачо. Видял го е в „Червените обувки“ на фестивал и го е харесал. След това се свърза с мен и ме попита дали съм съгласен да го наеме. Разбира се, че съм съгласен (Усмихва се – бел. а.).

В началото Тачо не беше убеден дали ще участва в моя филм, но когато разбра, че става въпрос за загубата на дъщеря, сякаш усети енергията и това го провокира. След края на снимките осъзна, че му хареса цялото преживяване, харесаха му фестивалите. Нещо се промени в него… И, доколкото разбирам, веднага е приел поканата от Ариага.

Насилието над жени сериозен проблем ли е в Мексико?

– Мисля, че това е сериозен световен проблем. Аз мога да говоря за насилието в Мексико, защото живея там и оттам са моите преки наблюдения. Смятам, че насилието над жените е рана за цялото човечество и сме закъснели да излекуваме тази рана.

Това, което аз правя във филма, не е да наблегна върху политическата тематика и конюнктурата, или върху провокацията. Опитвам се да направя поетичен, емоционален филм и много внимателно засягам тази тема.

Успява ли филмът да отвори разговор за мъжката енергия и как тя да се използва по подходящ начин?

– Да, такава е целта, но това е първата стъпка. Филмът е за мъжката енергия и угризенията, когато тя не се използва от подходящ начин. Надявам се, че това е една малка крачка в положителна посока.

Никога не бих направил филм като самоцел. Защото винаги съм убеден в стремежа си. Затова се надявам моето усилие, колкото и малко да е то, да е допринесло към положителното използване на мъжката енергия.

Вашата мъжка енергия в работата ли отива най-много?

– Аз смятам, че при мен преобладава повече женската енергия. И се чувствам много добре така. Разбира се, хубаво е да има баланс в живота. Но когато искаш да твориш, трябва да нарушиш баланса и да избереш мъжката или женската енергия.

В моя филм се опитах да създам много контрасти – между провинцията и града,  между Тачо, който е възрастен, и Дамяна, която носи енергията на младите. Най-големият контраст е между мъжката и женската енергия.

Опитах се в първата половина на филма да преобладава изключително мъжката енергия. Има сцени, в които не се говори особено много, камерата е бавна, има широк обхват, снимано е в пустинята.

Във втората половина е градът. Там е женската енергия. Сцените са снимани нощем. Има мистерия…

В каква посока е отправен Вашият режисьорски поглед сега?

– В момента работя по нов филм, който се казва The days of the fire (Дните на огъня – бел. а.). Снимаме изцяло в региона на моето родно място, където е тропическа гора (Карлос Айхелман Кайзер е роден през 1980 г. в Сан Луис Потоси, столицата и най-големият град в централносеверния едноименен щат Сан Луис Потоси – бел. а.). Енергията е женска, действието се случва във влажната опасна и тайнствена гора.

Смятам, че всичко в живота е свързано с енергията. И това може да се погледне както от страната на мистиката, така е чисто научно. Вярвам, че всичко се свежда до това къде, как и с кого ще вложиш енергията си. Затова наша отговорност е да вложим енергията си по най-добрия начин.

Коя е най-голямата Ви болка за Мексико?

– Най-силната ми болка и най-големият ми страх за Мексико са свързани с хората и човечността, която изчезва. Защото, като че ли, в сегашното общество никой не се интересува от другия. Достигнем ли този момент, с обществото и човечността е свършено.

Например, във филма има сцена, в която Тачо отива в банката и служителката се отнася много зле с него. Но не защото самата тя е лош човек, а защото тя не се интересува от него. И това е най-лошото, което може да се случи на човечеството…

Аз обаче имам добро предчувствие за човечеството. Знам, че ще оцелеем и ще продължим да ставаме по-добри. Но смятам, че когато има някакъв проблем, трябва да надигнем глас и да се опитаме да го разрешим. За проблема с човечността имаме решението и не можем да стоим безучастни, и да си мълчим. Най-ужасното нещо е да има проблем, ние да го виждаме и да си мълчим… Но аз съм оптимист.

Рисунките по тялото Ви идват след болка или след радост?

– И от двете. От живота… Те са като белезите. Един ден правиш нещо, раняваш се, остава ти белег. След това забравяш, но мозъкът функционира така, че, ако видиш пак този белег, си припомняш случилото се. И, ако мислиш достатъчно силно, може пак да преживееш това, което ти се е случило.

По същия начин са и татуировките. Те могат да ви накарат, не само физически, да съпреживеете нещо. Могат да се свързани с хора, с места, които да призовете в съзнанието си, и да изпитате същите чувства.

Повечето от моите татуировки са лични, но има такива, които са чисто декоративни (Показва стрела върху ръката си, черешка, поема и роза – бел. а.).

Стрелата не означава нищо, както и черешката, но розата има дълбоко лично послание. The Laughing Heart е най-любимото ми стихотворение („Смеещото се сърце“ е стихотворение на Чарлз Буковски – бел. а.).

Имате двама братя, които също се занимават с кино. Работите ли заедно?

– Не. Най-малкият ми брат Франс е телевизионен продуцент и наскоро направи спортен филм за „Дисни“. Другият ми брат, Андрес, скоро снима документален филм за нашето семейство.

Как бихте продължил изречението „Аз съм човек, който обича…“?

– …да бъде жив.

>>> Материалът е публикуван в bTVnovinite.bg <<<

About Даниел Димитров

Check Also

Саболч Хайду: Всеки ден получаваме малки дози щастие, но не го разпознаваме

Саболч Хайду – една от най-интересните личности на „София филм фест“ (2024), е и шеф …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

error: Content is protected !!