Home / театър / Къде отиват котараците по времето на соца?

Къде отиват котараците по времето на соца?

Котарак – това звучи гордо, особено по времето на соца. Но не и когато животът не спира да се шегува с твоята естествена нужда да бъдеш велик в очите на другия пол. А приятелите са за да те приземяват в собствените ти алкохолни и сексуални фантазии.

Празната сцена спира да прави впечатление още на петата минута в „Кафе с претенция“, на сцената на театър „Българския армия“. Свежият, смислен и актуален текст на Георги Марков от 1965 г. е достатъчно магнетичен и завладяващ с чара си. Същото, без претенция, може да се каже и за тримата, на пръв поглед, неуправляеми в огромните си таланти актьори – Иван Радоев, Моню Монев и Юлиан Вергов.

Канализирани в общо битие, героите им Милко, Милчо и Минко – и тримата 43-годишни, изнасят уроци по свалки, по елегантни финтове, флиртове със съмнителна ефикасност и всевъзможни начини да бъдещ симпатично пиянденце.

Най-ценните уроци обаче са по „бохемизъм“ и свобода, ако въобще може да става дума за тях в апогея на соца. Неслучайно, „Ние, котараците“ е първоначалното заглавие на пиесата в тогавашния театър „Трудов фронт” с актьора Юрий Яковлев (1930-2002). За съжаление, същата година театърът затваря и до премиера така и не се стига.

Само година по-късно, през 1966-а, в списание „Театрална библиотека” текстът е публикуван вече със заглавието „Кафе с претенция”. А котараците отиват на кино – в буквалния и преносния смисъл. Затворени в собствените си панелни черупки, те продължават да пазят самочувствието и истинския си дух, далеч от променената вече социална среда.

Дори една нереализирана свалка на трима соц котараци е успявала да предизвиква коментари и противоречиви оценки. Очевидно, някои съвременници са видели себе си в образите. Въпреки протестите, представлението се играе в Габрово, както и в Хасково, където режисьор е Еди Шварц (1937-2006), а ролите се изпълняват от Васил Михайлов, Стефан Германов и Георги Енчев.

Половин век по-късно, артистичните души на Иван Радоев, Моню Монев и Юлиан Вергов са буквално извадени на сцената, за да запълнят не само оголеното пространство на камерната сцена. Те са като три дози живак, които, в унисон с персонажите си, „избухват“ само на стайна температура, и то как!

Съвсем подходящо е в случая да се каже, че „Кафе с претенция“ е от режисьора на „Мариз дьо Сад“ – една от най-добрите постановки на Армията в последно време. Иван Урумов, за пореден път показва, че е истински химик и гений в спояването на разнородни елементи. В пиесата на Георги Марков е намерил, това, което може би никой друг не би потърсил – вечността на словото, което не зависи от темите, а от начина, по който е написано.

А реализацията е успешна, благодарение на актьорското трио, което стои едновременно и в основата, и на върха в този режисьорски спектакъл. Това са Иван Радоев – като олицетворение на интелигентността, която може всичко, Моню Монев – 100-процентова звезда на комедията, а Юлиан Вергов е просто топ котаракът в тази компания.

Историята

„Кафе с претенция“ е за София от1966 г., а действието се развива в апартамента на Милчо (Юлиан Вергов) – началник на рекламно бюро. Там е заедно с авера си – неопитния сваляч, но затова пък „завеждащ техническата документация на службата“, архитект Милко (Иван Радоев). Двамата са в паническо очакване на две дами, заговорени случайно през деня, на кафе по „Раковска”. В пика на подготовката, неканен се появява третият им приятел Минко (Моню Монев) – научен сътрудник по старобългарски. Неговото съкровено желание е да избяга от семейния уют, в чиито окови скоро е попаднал. Започва една, само на пръв поглед, непретенциозна среща, напомпана с много … претенция.

За автора

Георги Марков (1929-1978) е писател, публицист, театрален и филмов сценарист. С повестта „Мъже“ (1962) получава признание и става професионален писател. Следват разкази, новели и пиеси. През 1969 г. напуска България, макар първоначално само с намерение за кратък отпуск. В крайна сметка, Марков избира да живее в чужбина постоянно, първоначално – в Италия, след това, до края на живота си – в Лондон.

Започва работа в българската редакция на Би Би Си. Най-значителното произведение от емигрантския му период са „Задочни репортажи за България“ – серия от есета, излъчвани по радио „Свободна Европа“, в които описва живота в социалистическа България и подлага на критика партийната върхушка. На 7 септември 1978 г. в Лондон е инсцениран уличен инцидент, при който писателят е прострелян с миниатюрна отровна сачма. Марков издъхва на 11 септември.

>>> Материалът е публикуван в bTVnovinite.bg <<<

About Даниел Димитров

Check Also

Шамар за Оскар Уайлд и неговия Дориан  

В „Портретът на Дориан Грей“ има красота, съвършенство, вечност, любов. Има суета, егоизъм, жестокост, лековерие. …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

error: Content is protected !!