Ян Енглерт се възприема като посланик на българската култура в Полша

Пловдив, 2 ноември /Даниел Димитров, БТА/ Полският актьор Ян Енглерт, познат като отец Ередиа от филма „Осъдени души“, се възприема като посланик на българската култура в Полша. От години давам знаци на моите колеги-актьорите да се заинтересуват от българското кино и изкуство, каза в интервю за БТА актьорът, който е сред специалните гости на 30-ия фестивал „Златната ракла“.

Това е първото посещение на Енглерт в България след промените през 1989 г. Тогава той е у нас по повод гастрол на варшавския Народен театър, чийто директор е от 2003 г. Като актьор работя по-малко, защото директорският пост е чиновнически, а освен това режисьорите и актьорите вече не мислят за мен като за колега, признава Ян Еглерт.

Когато се срещам с българските си колеги, всички имат усещането, че сме се виждали вчера и че никой не е остарял, казва Енлерт, най-прекрасното е, че никой не е остарял психически. Аз знам кои са мои врагове в Полша, а в България имам само приятели, добавя той.

Ян Енглерт е участвал в повече от 80 филма. Награда за мъжка роля има само за „Осъдени души“. Успехът е толкова голям, че поляците го бъркат с български актьор, колегите му се шегували, че е най-добрият полски актьор в България, а други го съветвали да се пресели у нас.

Ролята в „Осъдени души“ до голяма стенен е заслуга на режисьора Въло Радев, който ме държеше като ездач коня си и не ми позволяваше много да играя. По думите на Въло Радев, Ян Енглерт е актьор с висок интелект и чувствителност, стигаща до страст.

От 1977 г. Енглерт е режисьор главно на постановки за тв театър („Хамлет“, „Чайка“). Автор е на филмови сценарии – „Големия провал“, „Плъх“. От 1980 г. преподава в Театралната академия във Варшава, като в периода 1987-2003 г., с кратко прекъсване, е бил неин ректор. Най-важното в моя живот е преподаването, защото не е публично, казва Енглерт, а когато преподавам, имам усещането за безсмъртие.

ИНТЕРВЮ С ЯН ЕНГЛЕРТ

– За много българи „Осъдени души“ е един от най-хубавите български филми? Какви са Вашите спомени за филма, за България и за времето, което сте бил тук?

– Имам само добри спомени. Не си спомням за обиди или нещо неприятно. Помня приятелите, атмосферата на снимачната площадка и виждам, че след 30 години нищо не се е променило. Срещам старите си приятели така, сякаш вчера сме се разделили, а новите познанства са също много симпатични.

– Получавате ли все още писма на почитатели на филма от България?

– Вече не. Но до 10 години след премиерата получавах десетки писма всеки ден.

– Харесвате ли музиката към „Осъдени души“ и знаете ли, че скоро след неговата премиера е създадена песен, която се изпълнява от най-популярната българска певица Лили Иванова и че тази песен е хит и до сега?

– Докато съм тук, в Пловдив, всяка вечер чувам тази песен, което е показателно.

– След „Осъдени души“ получавали ли сте предложения за участие в друг български филм?

– Веднъж, през 1984 г. И веднъж дори играх в един кратък сериал на режисьора Васил Мирчев. Но никога не съм виждал, нито чувал нещо за този сериал, който разказва за българския принос в разгромяването на германска терористична група. Аз играех германски терорист.

– Кое е по-лесно за Вас като актьор – да се разплачете или да се разсмеете?

– И едното, и другото е трудно, но трябва да бъде научено. Сигурно по-трудно е да се разплачеш. По-лесно се вкарват в движение мускулите на корема, отколкото тези в гърлото.

– И в този смисъл творчество ли е актьорството?

– Да, понякога се случва да е творчество.

– Кои са най-ценните уроци, които сте получили като режисьор, като актьор, като преподавател и като директор на Народния театър?

– Най-болезнени са уроците, които получавам като директор. Иначе едните уроци произлизат от другите и не би трябвало да се разделят. В началото беше актьорството, от което се раждаха следващите ми занимания. Ако не бях постигнал успех като актьор, никой не би ми позволил да режисирам. А ако не бях станал режисьор, нямаше да бъда директор.

– В момента работите по телевизионна постановка на „Юлий Цезар“. Как се прави тв театър в Полша и ще видим ли тази продукция на „Златната ракла“?

– Навремето постигнах успех като Марк Антоний в театъра и може би затова сега получих поканата за този проект, чиято премиера е предвидена за 2006 г. Не мисля, че моят „Юлий Цезар“ ще дойде на „Златната ракла“, защото знам че тв театри не се купуват. В Полша вече по-рядко се прави тв театър, но той все още съществува като отделно тв производство. В най-лошия случай зрителската публика на подобен тип спектакъл е около един милион, а в най-добрия – два милиона, въпреки че за хората, които взимат решенията в телевизията, това е твърде малко. Затова тв театърът постоянно се изтиква в по-негледаемо време.

До преди две години телевизионният театър имаше пари за между 30 и 50 премиери на година, а тази година – за 15. Страхувам се, че догодина този периметър ще бъде още по-стеснен, а не мисля че ще се намерят частни спонсори. Защото покрай „Юлий Цезар“ какво може да се рекламира – лаврови венци?

– Липсва ли Ви актьорството?

– Аз все пак малко играя. В последните три години, когато съм директор, направих две съвсем нелоши роли в театъра. А това, че не играя в киното, има и своите добри страни, защото никой не ми предлага слаби и глупави роли. Иначе бих се подложил на изкушението да играя за пари. Всички, които в Полша правят сериали и ситуационни комедии, знаят, че аз не играя в такива продукции, и затова не ми предлагат.

Следващата седмица имам участие в един филм. А в „Юлий Цезар“ аз играя Юлий Цезар. В началото на пиесата той загива и после мога да си гледам режисьорската работа.

– Добър шеф ли сте на Народния театър? Имате ли прякор?

– Всяка година поне 20-30 от водещите актьори в полския театър искат да дойдат на работа при мен, което е добър знак. Това, което успях да създам, е едно врящо гърне, в което постоянно нещо се случва. Репетират се едновременно поне по две, три или четири неща. Винаги нещо се случва и ако не друго, поне се създават романтични връзки.

Студентите са ми измислили прякор. Сред водещите полски актьори поне 50 процента са мои студенти. Те ме наричат Еджи, което идва от латинското изписване на Енглерт. /ДД/

/ЛТ/