Dahnyelle.com d i f f e r e n t c u l t u r e
Красотата – неподправена, изваяна и почти изящно съвършена, харизматична и почти поразяваща, озаряваща и будеща възхита, в нереално ярка хармония с вътрешния свят. Това е, което няма как да не видят очите при първата среща с нея. Комуникацията с нея преобръща очакванията – защото осъзнаваш, че зад всичко това стои не просто една жена, човек, актриса и личност, а вселена от хоризонти, които с охота те допускат да бъдеш провокиран, но и обгърнат от топлината на някакво ново познание за себе си…
Тоня Сотиропулу съчетава артистичната чувствителност с активна гражданска позиция. Самоуверена, интелигентна, фина. Със завиден баланс между сила и уязвимост, откровена е, без да губи достойнството си. Говори за самопознание, за нуждата от автентичност и за това да живееш в синхрон с вътрешните си убеждения. Едва ли би могло да има по-добър символ на съвременната гръцка жена.
Позната е най-вече от Skyfall (2012) като момичето на Бонд – тема, за която с право не обича много да говори – защото не е обсебена от звездния си статус, а и защото има още много отвъд работата ѝ с холивудски величия. Едно от тези „допълнения“ е подкрепата на каузи, свързани с равенството между половете, менталното здраве и устойчивия начин на живот, както и създадения от нея приют за животни. С други думи, Сотиропулу е образ, който напълно съвпада с казаното от нея: „Надявам се да съм златно поле по залез слънце. Така бих искала хората да ме виждат – като човек, който носи светлина и с когото е лесно да бъдеш и да общуваш“…
Тоня Сотиропулу в разговор с Даниел Димитров – за срещите с любовта и знаците за промяна, за музиката и съпругра ѝ Костис Маравеяс, за ролите с „духовна“ тежест, за историите, които липсват в киното, и за онова, което артистите все още се страхуват да покажат, за уязвимостта като форма на смелост, за приюта ѝ за животни…
Казвате, че красотата е чувство. Кое е най-красивото чувство?
– Любовта, предполагам. Мисля, че любовта е най-красивото чувство – това е онова, което те кара да продължаваш напред в живота, което те прави творчески човек. Това е, което те държи жив – способността да обичаш и да се чувстваш обичан.
Кога се срещнахте с това чувство за последен път?
– Опитвам се да го усещам всеки ден. Опитвам се да съм осъзната за всичко и всички около мен, да не се давя в нещата, които искам да направя, или в ежедневните проблеми. Опитвам се да присъствам – и така го преживявам всеки ден…
В едно интервю споделяте, че харесвате Ленард Коен, Джон Бон Джоуви, Адел. Може ли да се каже, че вкусът към музиката е показателен за вкуса на човека въобще?
– Мисля, че музиката е най-могъщото нещо на света, дори повече от киното. Тя е нещо като религия. Защото дори да не говориш един и същи език, дори изпълнителят да е от другия край на света, синхронът, енергията и вибрацията на музиката те карат да чувстваш неща, които те оформят. Така че, да – мисля, че музиката изразява личния вкус. Аз слушам най-различна музика, много различна, но тези изпълнители имат особено значение за мен.
Освен това, ние свързваме песни с определени периоди от живота си – песента, с която за пръв път си се влюбил, или тази, която си слушал при първата раздяла…
Кое е последното Ви откритие в музиката?
– Откритието ми е, че ми се иска да бях по-добра певица (Усмихва се – бел. а.), за да мога да правя нещо с това, а не просто да си пея в колата, на купони или у дома. Но вярвам, че музиката обединява всички.
Има ли песен, която съпругът Ви е посветил – нещо лично и специално?
– Да, писал е няколко песни за мен. Има една, която създаде миналата година. Казва се „Един глас“…
(Тоня Сотиропулу от 2021 г. е омъжена за Костис Маравеяс – гръцки музикант, композитор и текстописец, свири на акордеон, китара, пиано, орган на Хамънд, пее на гръцки, италиански, английски и испански – бел. а.)
Как се подготвяте за роли, които изискват не просто игра, а вътрешно преобразяване, като тази в Man of God, която има особена „духовна“ тежест?
– Да… Мисля, че винаги трябва да оправдаеш героя си, дори ако играеш някой, който по общоприети представи е „лош човек“ и е извършил нещо лошо. Трябва да можеш да го почувстваш и да го оправдаеш…
Вярвам, че във всеки един човек живее всичко и че всички ние имаме в себе си от всичко. Можеш да си и светец, и сериен убиец едновременно. Все още го проумявам… Има роли, в които съм се справяла по-добре, и това, разбира се, зависи и от режисьора, и от начина, по който работим заедно. Но с възрастта започнах винаги да правя едно нещо – да пиша. Дори когато не е заложено в сценария, си измислям предистория на героя – къде е роден, как е израснал, какво иска от живота, какво го е травмирало. Опитвам се да взимам и вдъхновения от хора, които познавам, или от други герои, които съм наблюдавала.
Какви истории за жени Ви липсват в киното днес?
– Мисля, че когато става дума за по-възрастните жени – за „златната възраст“, там има една празнина. Това важи и за мъжете, но особено за жените. Виждаме истории за порастващото момиче, за жената на 40 с деца, дори за тази на 50. А после? Обикновено жените над 70 са второстепенни герои – мъдри, поддържащи основния персонаж. А всъщност в тези хора има толкова много живот! Те вече могат да правят каквото си искат – децата им са пораснали. Бих искала да виждам повече филми, които показват колко живи, ярки и пълни с живот са тези години.
А какво според Вас остава неизказано в киното днес, кое е онова, което артистите все още се страхуват да покажат?
– Има толкова много творци по света и всеки е различен. В известен смисъл, вече сме виждали всичко. Но все пак чрез киното винаги се откриват нови неща, за които не си и помислял… Например това, което прави Йоргос Лантимос с филмите си – световете, които създава. „Бугония“, последният му филм, ме порази. Трябва просто да рискуваш с въображението си и да не се спираш от страх, че продуцентите няма да ти дадат пари. Винаги можещ да го направиш!
Какво означава за Вас силата – като жена, като актриса, като човек? В едно интервю споделяте, че основният Ви недостатък е гневът, когато се чувствате онеправдана.
– Да, боря се с това и вече съм доста по-добра. Според мен силата е да познаваш способностите си и почвата, на която стъпваш. Да можеш да направиш крачка назад, преди да кажеш, да осъдиш или да реагираш. Това е нещо, което се развива с медитация – умението да се свързваш със себе си и да познаваш ядрото си, себе си отвътре, независимо от обстоятелствата. Това носи спокойствие. Да знаеш кой си. Точно кой си ти! Без да се чувстваш по-малък, без да се опитваш да се правиш на по-голям, по-блестящ или различен. Да познаваш ядрото си – това е силата.
Кои моменти от живота са Ви научили, че уязвимостта не е слабост, а форма на смелост?
– Аз имам приют за животни…
…за това исках да поговорим в края на нашия разговор…
– (Усмихва се – бел. а.) Животните ме научиха на това. Работя много с тях – те нямат филтър. Просто те обичат. Те са там, независимо колко зле са били наранени от хора. Винаги дават втори шанс. И са напълно уязвими пред теб – позволяват ти да ги доближиш, да направиш, каквото решиш. Това безусловно доверие, тази вяра, че хората могат да бъдат добри – именно тя ме научи, че уязвимостта всъщност е част от силата, а не нещо, което ще те унищожи…
Кога открихте този приют? Имаше ли конкретна причина?
– Преди шест години. Винаги сме обичали животните, а в Гърция, както вероятно знаете, има много бездомни.
Една от най-добрите ми приятелки имаше голямо пространство зад офиса си. Винаги прибирахме бездомни или ранени кучета и котки, и опитвахме да им намерим домове сред приятели. После решихме да направим нещо по-сериозно – двете да вложим средства и да създадем неправителствена организация за животните. Така започнахме да се разрастваме. Сега имаме подкрепа от хора и фирми, дори онлайн магазин. Приютът се намира в Атика, близо до летището в Атина.
Ако жената е пейзаж, както казва един поет, как бихте описали своя?
– Надявам се да съм златно поле по залез слънце. Така бих искала хората да ме виждат – като човек, който носи светлина и с когото е лесно да бъдеш и да общуваш.
Често ли получавате знаци за промяна на Вас самата?
– Да, усещам. И работя върху това – това е основният ми фокус. Искам да се виждам различна всяка година, да се чувствам различно – по-близо до това, в което се превръщам… Не искам животът просто да ме помете. Не говоря за контрол в строгия смисъл, а за възможността да преосмислям и пренастройвам себе си. Работя много върху тези неща и виждам промяна. И съм горда от това.
Кой беше последният такъв знак?
– Последния път го усетих преди около месец. Всъщност, всичко започна преди четири месеца. Започнах да ммедитирам. Ходила съм на терапия. Работя върху себе си от години, но тогава реших сериозно да се заема с невронаука и да медитирам, дори когато не ми се иска.
Беше трудно в началото, но преди месец една сутрин се събудих и се почувствах цяла (Щраква с пръсти – бел. а). Макар че нищо особено не се беше случило, не бях получила най-голямата роля в живота си, нито нещо изключително. Но бях напълно присъстваща. И си казах: „Боже, аз обичам живота си. Имам хубав живот“. Това беше голяма промяна за мен.
Има ли дума, която Ви определя най-добре като човек?
– (Замисля се – бел. а.) Бих искала това да е доброта. Може би, някой ден ще я постигна напълно, но така искам да мисля за себе си – като за човек, който е добър с другите.
Как бихте продължила изречението „Аз съм човек, който обича…“?
– Аз съм човек, който обича живота.
Тоня Сотиропулу бе у нас по покана на кино-литературния фестивал „Синелибри“ (10 октомври – 3 ноември) в София и още шест български града – Пловдив, Бургас, Велико Търново, Габрово, Варна и Стара Загора. Мотото тази година е „Пяната на дните“.
Още по темата
>>> Материалът е публикуван в bTVnovinite.bg <<<
