Истината обичам, каквато и да е тя, казва пред БТА сценографът Стефка Кювлиева

Истината обичам. Каквато и да е тя. Ако искам да коригирам някого или нещо, с което не съм съгласна, го правя много внимателно. Защото, ако не убедиш другия човек в правотата си, няма никакъв смисъл да го казваш. Това казва пред БТА Стефка Кювлиева.

Един от най-видните български сценографи отбелязва своята 80-годишнина с премиера на българската народна приказка „Златка – златното момиче“, на сцената на Столичния куклен театър. Драматизацията и режисурата са Тодор Вълов, музиката е на Елена Методиева. Участват Мариан Рангелов, Надежда Георгиева, Татяна Етимова и Яница Халачева.

С обич, благодарност и преклонение за отдаденото време, Стефка Кювлиева получи плакет от директора на трупата – Иван Райков. Той припомни, че някои от нейните 25 постановки са играни повече от 500 пъти. Тя винаги е стояла до нас, затова изразяваме уважението си към нея с този невръчван на никого досега почетен знак, каза Райков. Допълва, че във фоайето на театъра е подредена „малка сценографска изложба с част от нейното безкрайно творчество“.

„Винаги съм работила с удоволствие и с жар. Това е нещото, което ни крепи и ни държи в театъра, казва Стефка Кювлиева. „Не подценявам наградите, не съм лишена от тях, мога да тапицирам цяла стена с тях. Но истината е в публиката и това, че един спектакъл живее толкова много години – това е за мен истината и благодарността към всичко“, допълва тя.

Стефка Кювлиева пред БТА, в разговор с Даниел Димитров – за театъра, младото поколение, вдъхновението и принципите, за любовта към това, което правиш, най-важните оценки, честността, искреността и търпението.

Какво е усещането да знаеш, че представление с твое участие е играно 500 пъти? 

– Театърът за нашето поколение, а и не само, е призвание. Така че няма значение дали са 500 ли са пет, винаги съм работила с удоволствие и с жар. Това е нещото, което ни крепи и ни държи в театъра.

Има ли неща, които с охота бихте споделила с по-младото поколение и въобще с по-младите си колеги? 

– В началото, когато завърших художествената академия, започнах на преподавам в НАТФИЗ. Ако самият човек няма желание, никога не може да му налееш знанието насила. Това съм го установила от моя личен опит. С всеки е различно. Това е въпрос на вътрешна нагласа и слава на Бога, че има много млади хора, които имат не само желание, имат и талант, и да продължават, защото без това не може…

През годините променяше ли се извора на Вашето вдъхновение? От какво зависи едно вдъхновение? И трябва ли въобще да говорим за вдъхновение, или това е една „изкуствена“ дума в случая? 

– Когато нещо те привлече, вдъхновението е от най-различни посоки. Може да те вдъхнови идеята в спектакъла, може да те вдъхнови нещо друго… Въпрос на вътрешно усещане е, както и на режисьора, който се е егажирал с постановката. Много се нещата и, ако не се отдадеш, не става.

Вдъхновявала ли сте се от актьор? 

– Разбира се. Хората са избрани за един спектакъл. Ако някой не е на мястото си, това винаги се усеща и се чувства.

Кога разбирате, че един Ваш проект за театрална постановка е успешен?

– Докато не се завърши проектът, резултатът е най-важният. Защото понякога има колебания в процеса на работата, друг път усещаш, че всичко сякаш се излива и върви без никакви колебания. Различно е. Понякога с недоверие и боязън пристъпваш към нещо, а то излиза с лекота – като резултат.

Понякога влюбвала ли сте се в това, което правите? 

– Не всички постановки са ми се отразили по един и същия начин – на мен лично. Имам си любими, но това е естествено. Не може всичко да ти е любимо. Няма как. Има избрани. Но не ми се иска да конкретизирам…

На чия оценка държите най-много?

– Най-голямата оценка е публиката. Има ли публика и реакцията на публиката, за мен това е това всичко. Не подценявам наградите, не съм лишена от тях, мога да тапицирам цяла стена с тях. Но истината е в публиката и това, че един спектакъл живее толкова много години – това е за мен истината и благодарността към всичко.

Какво не сте си позволяла никога в работата си? 

– Да бъда неискрена.

Как се опазва тази искреност и чистота?

– Или го имаш, или го нямаш. За мен е така. Това, за което съм внимавала, е да не съм груба, да не засягам някой, когато не съм доволна от нещо. Ако пък искам да коригирам някого или нещо, с което не съм съгласна, го правя много внимателно. Защото, ако не убедиш другия човек в правотата си, няма никакъв смисъл да го казваш.

Има ли дума, която най-добре ви определя като човек?

– Не мога да кажа… Търпелив, на първо място. Това е едно от основните ми качества. Съпругът ми няма да е съгласен, но това е друга тема (Смее се – бел. а.).

Как бихте продължила изречението „Аз съм човек, който обича…“?

– Аз съм човек, който обича да казва истината. Истината обичам. Каквато и да е тя.