Мохамад Расулоф: Свободата заслужава страдание

Мохамад Расулоф не приема си себе си като герой. Не би влязъл в политиката. Не гледа с усмивка дори на най-релаксиращите епизоди в неговите филм, които превръщат взимането на душ в запазена марка…

Иранският режисьор и сценарист е сред най-скъпите и ухажвани гости на 29-ия „София фим фест“. Заради целия си принос към киното и към пътя, който с негова помощ се изгражда – към свободата на една изстрадала държава. Заради безспорния му талант и скромност.

Той е роден през 1970 г. Завършва образованието си по кинорежисура в Техеранския университет през 1995 г. и бързо се утвърждава сред водещите творци в новото поколение ирански кинематографисти. Сред най-известните му творби са „Остров от желязо“ (2005), „Сбогом“ (2011), „Ръкописите не горят“ (2013), „Почтен човек“ (2017), „Няма зло“ (2020) и представеният в София – „Семената на свещената смокиня“. Разказ за две дъщери, които се противопоставят на консервативния си баща.

„Създаването на филми и творческият процес са жизненоважни за мен. Това е моят начин да остана жив и да продължа живота си. Не мога да си представя друг начин, по който мога да живея“, казва той.

Мохамад Расулоф, в блиц интервю с Даниел Димитров – за семейството, корените и връзката с киното, за днешните герои и демони, за театъра и свободата. И още: Какво първо би направили, ако ръководи държавата Иран. Трябва ли киното да показва страдание, за да няма страдание. С усмивка или съвсем сериозно гледа на това, ако някой го попита защо в почти всеки негов филм някой си взима душ…

Моля, разкажете накратко за Вашето семейство и има ли нещо общо с това, което виждаме във филмите Ви?

– Не, няма нищо общо. Филмите са резултат от моите срещи с хората, които съм имал в съдилища и полицията. Майка ми и бащата ми бяха учители. Брат ми също е учител. Имам три сестри. Между нас в семейството царяха добри и много топли отношения.

След като гледах Вашия филм, сетивата ми ще посягат с друг вкус към любимия плод и всеки път ще се сещам за „Семената на свещената смокиня“, и този покъртителен социално-политически, но най-вече човешки разказ. Обяснявате заглавието в самото начало на филма, но въпросът ми е дълго ли избирахте това заглавие. Имаше ли други варианти?

– Още докато пишех сценария, се сетих за това дърво и за цикъла на живота, за семената, които идват чрез птиците…

Мисля, че има нещо в характера на този разказ. Ако сме от гледната точката на момичетата във филма и се сетим за живота на дърво, е едно, и съвсем друго – от гледната точка на бащата. Има положителна и отрицателна гледна точка в промяната на това дърво. Има една двойственост, а зрителят може да избира своята гледна точка.

Ако приемем, че творците са пророци чрез изкуството си, кога Ваш филм би имал официална премиера в Иран?

– Аз съм създал осем филма и нито един от тях не е имал премиера в Иран. Винаги премиерата е била на черния пазар, в интернет. Когато Иран стане свободна държава, тогава ще има и официални премиери на моите филми. Тогава, може би, пък ще бъде важно да разказвам други, нови истории – за да може да погледнем назад към историята. Тогава ще имаме нужда от още време, за да се върнем към историята.

Какво първо бихте направили, ако ръководите държавата Иран?

– Никога не бих влязъл в политиката. Затова съм режисьор, защото съм против политиката и се старая да наблюдавам обстановката наоколо, и доколкото мога – да се боря с цензурата, с нещата, които една тоталитарна система се опитва да преживее. Затова моите са филми са такива…

Наричат Ви герой на киното. Кои са героите за Вас днес?

– Никога не съм възприемал себе си като герой. Герои са младото поколение, момичетата на Иран и движението „Жени. Живот. Свобода“. Това движение е една брънка от женското движение в Иран, което има над стогодишна история.

А кои са демоните?

– Аз имам филм за това. Това са съществуващите условия в Иран. Задължението на иранците е да приемат тази власт. И ние сме под влияние на това, което се случва. Ние не искаме, но сме длъжни да го понасяме. Затова не бива да делим хората на дяволи и ангели.

Трябва ли киното да показва страдание, за да няма страдание?

– За да се сдобием със свобода, е нужно страдание. Свободата не са дава толкова лесно. Държавите, които живеят в по-добри условия, са страдали, за да стигнат до по-добър живот. Мисля, че свободата заслужава това страдание.

Част от актьорите в „Семената на свещената смокиня“ участват в първия от 30 години насам Ваш театрален проект. Защо се върнахте към театъра?

– Защото беше доста тежко преживяване, когато се наложи да напуснем Иран. Създаването на този спектакъл е един по-лесен начин да разкажем за тези наши преживявания и чувства, и ще помогне да покажем връзката с новия свят, в който живеем.

Ще покажем това страдание, което се превръща в красота. Това страдание обаче не избледнява толкова лесно. Героините играят и на персийски, и на немски, тъй като езикът е една съществена част от представлението. Става дума за това, че за да се разберат някои неща, понякога не само езикът е достатъчен…

С усмивка или съвсем сериозно гледате на това, ако някой Ви попита защо и в този филм някой си взима душ?

– Сцените с банята и взимането на душ са важни, когато човек иска да се успокои. Това може да се види в моите филми…

Има ли дума, която най-добре Ви описва като човек?

– Свобода.

Как бихте продължил изречението „Аз съм човек, който обича…“?

– Свободата.

>>> Материалът е публикуван в bTVnovinite.bg <<<