Home / театър / Старицата от Калкута влиза в „П.О.Р.Н.О. за разтуха на обществото“

Старицата от Калкута влиза в „П.О.Р.Н.О. за разтуха на обществото“

За трети и последен път – да бъде светлина! По дяволите, аз Бог ли съм или не съм!? Да бъде светлина! И малка светлинка се запали над една от къщите…

Ханох Левин е достатъчно истински в предизвикателността си, за да не бъде съден за директния поглед върху остатъците от човечност и оглозгано достойнство. Достатъчно смел е, за да бъде оставен да говори, а думите да имат своя най-опасен рикошет върху невъзможността да продължим да бъдем хора. Продължаваме, но като свръхчовеци в собствената си представа за величавост и космос.

Роденият в Израел драматург, писател и режисьор (1943-1999) е убийствено силен с перото си, което може да прониже всичко, дори и смъртта. Да я разреже на парченца и всяко от тях да съживи спомена за друг, нов, различен и дори примамлив живот. Трябва да носиш поне малко от това, за да посегнеш към пиесите му. Защото иначе рискуваш публиката да се смее там, където ти си плакал с най-горчивите си сълзи.

„П.О.Р.Н.О. – публична организация за разтуха на обществото“, на сцената на Yalta Art Room, е третото камъче в основата на независимата продуцентска компания „Гръм и тряс“, водена от актрисата Майа Тинкова. След „Артър и Клер“ и „Дакота“, опитът върху Ханох Левин се оказва надграждане в репертоара на този все още млад и немного опитен екип. Както и при пиесата на Жорди Галсеран, актьорският мозък на Веселин Петров работи още по-настървено, режисьорски, с удивителните хамелеони Боян Петров, Василена Кънева, Майа Тинкова и Йордан Върбанов.

Резултатът е убождане, преминаващо към дефибрилация, след което се чувстваш по-жив отвсякога. Защото героите са същите като теб самия, а ти си осъзнал, че цялото ни живеене е принципна подготовка за всичко след това. Че смехът, иронията и филмите, в които играем насън (и наяве), е „нещо, което въобще не прилича на Чарли Чаплин, а на кокоши трън“.

Възможно ли е да прехапеш сам гърлото си, докато грачиш срещу другите. Да припознаеш земята като лопата, която сам обръщаш, докато се самозаравяш. Да вдигнеш летвата толкова високо, че в един момент да я усещаш като (без)облачна покривка. Да крадеш от собствената си емоционална мъдрост, със съзнанието, че умираш… Всичко това са Ханох Левин и неговите „вицове“ за живота, всеки от които звучи като роман. Така, както артистите, с гръм и тряс, са успели да преобразят Старицата от Калкута в П.О.Р.Н.О. – публична организация за разтуха на обществото.

Нелепо е да се правят сравнения със „Старицата от Калкута“ на Явор Гърдев. Това е все едно да се смееш насериозно, и да твърдиш, че няма абсурд. Постановката на Гърдев е учебник, който трябва да се прочете, но не и да се следва. Защото текстовете на Ханон Левин са знаци, които трябва се разчитат в сегашно време.

Режисьорът Веселин Петров: П.О.Р.Н.О.-графия по линия на морала

Моята селекция е свързана с темите, които са ми любопитни за изследване – за егоцентризма липсата на емпатия, вещоманията, склонността на човек да вярва на конспиративни теории или на лесно и бързо произвеждани истини, хипохондрията, особено след нещата, които ни се случиха през последните години, психическите разстройства от забързания начин на живот, онлайн токсикацията. Всичко това, ,по някакъв, начин ни видоизменя като човешки същества.

Не сме си налагали цензура, а сме се опитали да бъдем водоравни с автора и с неговите текстове. Защото времето, в което живеем, е достатъчно крещящо, ярко и провокативно. Затова смятам, че той е подходящият автор за днес. Дописването на текста са спонтанни импровизации на актьорите, които решихме да запазим, защото бяха в посока на авторовия текст и стоят добре в спектакъла.

За мен „П.О.Р.Н.О.“ е като порнография по линия на морала. Нещата се изкривяват – не само у нас, но и в световен мащаб. Изродяват се във всяка една посока… И както едни страни са консервативни и доста по-радикални в някои отношения, други са свръхтолерантни и се стига до мутации на този толеранс…

Когато се сблъскаш с написаното на Ханох Левин, на сцената това може да работи като отдушник – за да видиш тези често срещани невралгии  на обществото, поднесени с чувство за хумор. И да се изсмееш в лицето на страховете си и на смъртта. Защото ние сме тленни и осъзнаваме, че чарковете на тялото ни, едни след друг, отказват да работят, но, в крайна сметка, понякога е хубаво човек да се посмее…

>>> Материалът е публикуван в bTVnovinite.bg <<<

About Даниел Димитров

Check Also

Ласло Гьондьор смесва конвенционалната красота с траш естетиката

Сред куклите е заспала мравка. О, вятър, не събаряй куклите. Отпуснала е сънена главица върху …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

error: Content is protected !!