„Както Стефан Цанев ни каза на първата репетиция, ние сме заплашени от това да не останем – да не остане нашата памет, нашите мечти, нашите идеи, нашите деца да не знаят кои сме, да не ни познават и да не ни помнят. Така че вече сме в много страшния етап да не остане нищо от нас. И Стефан Цанев дълбоко не на шега говори за това. Да, с горчиви сълзи, да, с подигравка, но всъщност с огромната болка“, казва Анастасия Събева.
„Конят е едно от мистериозните животни. Ние живеем в мистерия и от известно време насам тя става все по-голяма и по-голяма“, коментира актрисата Елена Атанасова, която е в ролята на Учителката.
„Мистерия с кон“ е сериозна, абсурдна, историческа пиеса, с която Стефан Цанев изказва своята болка от това, в което се превръща държавата ни. Има болка и тъга към българския народ, който се превръща в едно нищо напоследък“, допълва актьорът Теодор Елмазов (Кръчмарят).
„Стефан Цанев ни препраща към едни такива мисли – за полудяването, кой е луд и кой е нормален. Накрая се оказва, че лудите са били най-разумни, балансирани – хората, които са давали правилните решения в критични ситуации. Но това винаги се оценява впоследствие“, казва актьорът Александър Григоров.
В „Мистерия с кон“ участват още Георги Спасов, Кирил Ефремов и Светлозар Начев. Сценографията е на Елена Нацариду, музиката – на Калин Вельов, хореографията – на Александър Манджуков. Драматург е Михаил Тазев, а помощник-режисьори – Ива Станчева и Яна Каменова.
Режисьорът Анастасия Събева и актьорите Теодор Елмазов, Елена Атанасова и Александър Григоров пред БТА, в разговор с Даниел Димитров – за работата с текста на Стефан Цанев и със самия автор, за светлинката и надеждата в спектакъла, за проклятието, за самочувствието и националната гордост. И още: Защото мистерията е с кон и дали конят е мистериозното животно? Повече тъга или повече смях има в представлението? Какво остава, когато мечтите изчезват безследно, спомените се изпаряват, а историите мигновено се забравят…
Г-жо Събева, с какво тази пиеса се вписва или пък изневерява на Вашата режисьорска визия?
Анастасия Събева: Не, дълбоко не изневерява. Този текст за мен носи една много дълбока носталгия и романтика, а аз много обичам носталгията и романтиката. Стефан Цанев иска да ни накара да се замислим кои сме и кои сме били – за да можем да си дадем сметка какви искаме да бъдем и какви ще бъдем. Това е много важна тема за мен като човек.
Аз имам особено отношение и особена любов към историята. За мен един от основните ни проблеми е, че ние, българите, или искаме да си представяме България на три морета и казваме, че всички са българи и светът започва от нас, или точно обратно – искаме да се смачкаме и да нямаме никакво национално самочувствие. Много трудно говорим за това… А Стефан Цанев иска поне да се опита да работи в посока на това – да имаме нормално европейско, човешко, национално самочувствие. А ние все не успяваме – казваме или че сме най-великите, или че сме най-простите и най-смотаните хора, което е истинска трагедия.
Привилегия и предимство ли е да познаваш автора, който поставяш, да имаш досег с него – и то по време на репетиционния процес?
Анастасия Събева: Първо, е много голяма отговорност, защото Стефан Цанев е един от последните ни живи класици – можем смело да го кажем. Като че ли ние много трудно разбираме какво да уважаваме, кое е ценно и кое – не. Стефан Цанев е един от най-ценните ни автори и за мен това е изключително важно. Благодарна съм, че правим негова пиеса.
Компромисен ли е той по отношение на режисьора, на актьорите, на интерпретацията на текста?
Анастасия Събева: Не знам… Ще видим след премиерата. Не мисля, че е компромисен. Надявам се ние да не сме направили компромис – поне така сме работили.
Със Стефан Цанев се срещнах напълно случайно по повод една идея да правя негов текст. Казах му, че ще направя всичко възможно да го реализираме. Точно в този момент ми се обади господин Сърменов (Калин Сърменов – директор на Сатиричния театър – бел. ред.) и ми предложи тази пиеса в този театър. Веднага приех, защото, когато съдбата се меси, човек не трябва да й се противопоставя.
Защо „Мистерия с кон“? Конят ли е най-мистериозното животно?
Елена Атанасова: Конят е едно от мистериозните животни. Ние живеем в мистерия и от известно време насам тя става все по-голяма и по-голяма. Така че трябва да видим докъде ще се докараме с мистериите.
Теодор Елмазов: Конят е мистично животно и той е изнесъл човешката цивилизация на гърба си – като бойна машина и транспортно средство. „Мистерия с кон“ – защото това е една сериозна, абсурдна, историческа пиеса, с която Стефан Цанев изказва своята болка от това, в което се превръща държавата ни.
Александър Григоров: Конят е символ и метафора. Стефан Цанев ни препраща към едни такива мисли – за полудяването, кой е луд и кой е нормален. Накрая се оказва, че лудите са били най-разумни, балансирани – хората, които са давали правилните решения в критични ситуации. Но това винаги се оценява впоследствие. Говоря така, защото играя Лудия (Смее се – бел. ред.).
Анастасия Събева: Конят е много важно животно за човека, защото символизира една невъзможна мечта на човека – да полети, да избяга, да покори света, да е велик като Александър Велики, красив и свободен като него. Конят символизира много неща в човешкото мислене и Стефан Цанев го използва далеч неслучайно. Мисля и се надявам това да си личи и от постановката.
Какво бе участието на Стефан Цанев в репетиционния процес?
Теодор Елмазов: Той присъства в самото начало. Разказа как се е родила тази пиеса. За мен обаче това не е първа, а поредна среща с текстове на този автор, който според мен е изключителен, много дълбок и много сериозен. „Процесът срещу богомилите“ е последното нещо, в което съм участвал. Там също има тази болка и тъга към българския народ, който се превръща в едно нищо напоследък.
Александър Григоров: Голяма чест е за актьорите, и специално за мен, който съм от сравнително отскоро на сцената, да се срещна с класик на драматургичното и на литературното писане.
Труден ли е за играене Стефан Цанев?
Елена Атанасова: Той не е труден, а изключително дълбок, философски гледащ на живота човек. Вкарвайки го в театрално действие, за нас беше изключително голямо предизвикателство. Текстовете му са толкова в нас, в нашето мислене и живеене, че е голяма провокация да можеш да ги претвориш на сцена.
Александър Григоров: Труден е, защото те вкарва в дълбочини на мисленето, които изискват специфично решение за сцената. Но пък е много благодатен, защото темите, които разчепква, са много актуални, дълговечни, вечни.
Теодор Елмазов: Труден е, защото е многополастов и някои от абсурдните ситуации, които е описал, трудно се пресъздават на сцена. И трябва специален ключ.
По думите на Анастасия Събева, в „Мистерия с кон“ мечтите изчезват безследно, спомените се изпаряват, а историите мигновено се забравят. Какво остава?
Елена Атанасова: Остава вечният порив да създаваме едни светове, в които живеем много по-добре и има смисъл в това живеене. А този порив към тези светове ще остане завинаги.
Теодор Елмазов: Историята не се забравя. Историята се помни и нашата задача е да я припомняме от време на време – за да могат следващите поколения да знаят какво се е случвало.
Александър Григоров: Нещо все остава, но какво?… Остава тъга…
Анастасия Събева: Ние, българите, за жалост, както ни каза и Стефан Цанев на първата репетиция, сме заплашени от това да не останем – да не остане нашата памет, нашите мечти, нашите идеи, нашите деца да не знаят кои сме, да не ни познават и да не ни помнят. Така че вече сме в много страшния етап да не остане нищо от нас. И Стефан Цанев дълбоко не на шега говори за това. Да, с горчиви сълзи, да, с подигравка, но всъщност, с огромната болка. Дано не сме загубили безвъзвратно идеята, кои сме ние и достойнството си…
Тъжен спектакъл ли е „Мистерии с кон“?.
Анастасия Събева: Да, тъжен е. За жалост е тъжен, но подправен с много смях и много ирония, много самоирония. Защото това са едни хора в една кръчма, които, за да избягат от своето тежко живеене, започват да си измислят светове…
И накрая, къде са светлинката и надеждата в спектакъла?
Анастасия Събева: В лудите. Наистина, лудите – те да са живи и дано да има повече луди. Дано да има повече идеалисти и повече хора, които са готови да живеят за нещо, в което вярват. Защото това изчезва…
/ХТ/