Home / кинце / Саболч Хайду: Всеки ден получаваме малки дози щастие, но не го разпознаваме

Саболч Хайду: Всеки ден получаваме малки дози щастие, но не го разпознаваме

Саболч Хайду – една от най-интересните личности на „София филм фест“ (2024), е и шеф на международното жури. Новината, че е заснел игрален филм с бюджет от три хиляди евро, мина като ураган сред фестивалната общност и предизвика хиляди въпроси…

Обяснението му е просто: „През последните години ми се наложи да правя кино без пари“. Въпросният Ernelláék Farkaséknál („Живял съм и по-добре“, 2016) има световен успех и е отличен с „Кристален глобус“ в Карлови Вари. Хайду започва като актьор, но намира призванието – и щастието – и в режисьорската работа. Първият му пълнометражен филм печели наградата за най-добър дебют на Унгарската киноседмица (2023). Следващите му ленти – Tamara (2004) и Fehér tenyér (2006), са представени в Кан.

Показаният у нас „Денят на Калман“ (Kálmán-nap, 2023) е с участието на самия режисьор. Едновременно безмилостна и много щадящо поднесена история на семейни взаимоотношения, в които (а)сексуалността в живота на една двойка се превръща като (анти)жаргон на цялото им живеене и задушавана от безвремието любов. „Няма буря във филма, само напрегната тишина. Конфликтът и раздяла предстоят“, разказва Саболч Хайду. Оказва се, че докато създава тази продукция, преживява същото и в личния си живот.

Въпреки това, той вярва в щастието като част от „нашия“ живот: „Има малки дози щастие всеки ден. Просто, ние не го разпознаваме, защото го преживяваме като нещо нормално. За човек е нормално да бъде щастлив и затова не си даваме сметка, че сме щастливи“. И „Денят на Калман“ е точно такава доза щастие – като отровата, която в малки количества е животоспасяваща…

Саболч Хайду: Готов ли е да снима филм на Луната. Страховете и тревогите винаги ли действат освобождаващо. Отчуждението ли е най-големият проблем на съвременния обвързан човек. Какво е в състояние да го направи агресивен…

Г-н Хайду, ако е възможно да се направи игрален филм за 3000 евро, това означава ли, че сте в състояние срещу субсидия от един милион да снимате на Луната, примерно?

– (Смее се – бел. а.) През последните години ми се наложи да правя кино без пари. Преди можех да си позволя да се фокусирам само върху режисьорската работа. Имахме нормални бюджети и, ако нещо ми липсваше на снимачната площадка, да речем, канапе или стол, просто щракам с пръсти на асистента и той донася каквото е необходимо.

Докато сега, ако ми липсва нещо, трябва да се огледам, да видя с какво разполагаме. А, имаме кашон! Значи ще направим сцената с кашон, вместо с канапе. Наложи ми се да се занимавам и да разбирам от всеки един елемент от направата на филма – техническа част, продукция, постпродукция, дистрибуция… Научих се на всичко.

Освен това, установих, че един филм трябва да има точно толкова пари, колкото са необходими за неговото заснемане – нито по-малко, нито повече. И това е тайната за правенето на кино. Ако имаш по-малко пари, това е проблем, защото си даваш сметка, че не можеш да си позволиш да направиш нещо, което филмът изисква да бъде направено. Ако обаче имаше по-голям бюджет, отколкото ти е необходим, това също води до проблеми. Започват едни такива аномалии и състезание между хората от екипа кой ще изкара повече…

Докато гледах „Денят на Калман“, си мислех, че този сюжет би могъл прекрасно да се пресъздаде и на театрална сцена. След това разбрах, че постановка със същото име и актьорски състав е имала дълъг театрален живот. Как успяхте да избегнете театралниченето в кинопродукцията. И за секунда не съм си помислил, че гледам театрални актьори…

– Това се избягва с много работа. Актьорите в унгарското кино играят много театрално. Тази пиеса ние винаги сме я представяли в много камерни пространства, пред не повече от 60 човека, и те са навсякъде около нас, много близко до сцената.

Когато играеш в голям театър, ти трябва да говориш високо, да изразяваш емоциите и  смисъла изключително ясно – защото някъде там, на седмия ред, не те чуват и не те виждат. При нас, напротив, публиката беше много близо и това само по себе си предполага работа, която е по-близка до камерата. Пред камерата ти не бива толкова ясно да показваш. Напротив, трябва по-скоро да криеш емоцията, да криеш смисъла, така че камерата да се опита да я открие у теб. Защото, ако много ясно покажеш емоция,  сцената изгаря.

Страховете и тревогите винаги ли Ви действат освобождаващо?

– Човек винаги трябва да прави своята лична революция, своя личен бунт. Защото ние сме задръстени със страхотно много клишета – от филми, от медии, от книги. Трябва в себе си да се разбунтуваш, да разчупиш тези клишета, защото те парализират. Ако ти решиш да излезеш от клишето и свободно изразиш себе си – това е нещо, което публиката усеща. Когато видиш свободен човек на сцената, свободен творец, като публика ти го усещаш и това дава свобода и на самия теб.

Като признат психолог Ви питам – отчуждението ли е най-големият проблем на съвременния обвързан човек?

– Аз не съм психолог, просто се опитвам да се отнасям към персонажите си с емпатия, със съчувствие. Аз имам мнение, което понякога съвпада с мнението на един или друг герой, но това не бива да личи на сцената или на екрана. Това ми позволява аз самият да се уча от произведенията си. Не мисля, че съм добър психолог…

До този момент от живота си какво сте преживял повече – хубавото или лошото?

– Героят във филма го казва много ясно: „Животът е много повече страдание, отколкото нестрадание“. Аз също мисля така. От друга страна, щастието го има в нашия живот. Има малки дози щастие всеки ден. Просто, ние не го разпознаваме, защото го преживяваме като нещо нормално. За човек е нормално да бъде щастлив и затова не си даваме сметка, че сме щастливи. Преживяваме го като нормалност. Аз се опитвам да оценя това щастие в моето ежедневие, да си дам сметка, че ето сега поне не страдам…

Всички ние имаме някакви много абстрактни, идеализирани представи за щастието. Например, къщичка на брега на морето, времето е прекрасно, слънце пече, около теб търчат дечурлига. Каква обаче е реалността? Ако имаш къща на брега на морето и децата търчат около теб, те ще пищят, ще се бият, жена ти ще е нервна. Това е реалността. Всъщност, нещата не се случват по този начин…

Какво е в състояние да Ви направи агресивен? „Щастието“,  което току-що описахте, би ли могло?…

– Мога да стана агресивен, ако някой ме лъже. Ако някой те лъже, ако усещаш, че нещо не е истинско – това е най-лошото нещо.

Чувствате ли се 100-процентов унгарец? Бихте ли се идентифицирал с подобно клише?

– (Смее се – бел. а.) Третата част от тази кинотрилогия, която предстои да излезе, е наречена „Един процент американски индианец“. Там един човек си поръчва генетичен тест, но умира преди да получи резултатите. Негов близък чете изследването и разбира, че приятелят му носи гените на американски индианец.

Унгария е изключително смесена страна – както от генетична, така и от културна гледна точка. Аз самият съм изключително смесен. В мен има полска кръв, италианска кръв, еврейска кръв, унгарска кръв. Нацията, в крайна сметка, е култура. Нацията е връзка с общността, в която живееш.

Напоследък се чувствам, по-скоро, отчужден от унгарската идентичност – такава, каквато тя ми се налага от правителството и от медиите. В действителност, се чувствам като безродник, защото в момента пропагандата ни набива някакъв националистически, много клиширан вариант на унгарска идентичност. За мен моята унгарска идентичност не е това.

Възможно ли е някога да се появи Ваш филм, наречен „Кой се страхува от Виктор Орбан“?

 – (Смее се – бел. а.) Не. Не бих искал. Мисля, че има много по-важни неща, за които да правя филми, отколкото за този задник. Погледнете последните сто години в Унгария. Аз не бих похвалил нито един наш политик. Те са били фашисти, комунисти, авторитарни хора, гангстери… През същото това време обаче ние сме имали чудесни композитори, режисьори, поети. И ние помним тях и това е много по-важно, и затова трябва да се правят филми за тях, а не за тези хора. Те искат ние да правим филми за тях, но затова и не съм споменавал по никакъв начин Орбан и неговото управление в моя филм, защото мисля, че има много по-важни неща от това лайно.

Отказахте ли се напълно да правите филм за Петьофи – може би, един от най-известните унгарци по света? Имате готов сценарий…

– Съвсем скоро имаше премиера на нов филм за Петьофи, изпълнен с проправителствена и националистическа пропаганда. Бюджетът му е 20 милиона евро. Как аз да направя филм? Иска ми се, но как? Не и при управлението на този режим. И се опасявам, че този режим няма да приключи в рамките на моя живот…

Коя е любимата дума на родния Ви език?

– Много добър въпрос. Не знам… Трябва ми време да помисля (Замисля се – бел. а.). Не зная… Аз работя с думи и е трудно да си избера една. Много хубави думи има в унгарския, който, в сравнение със славянските езици, е по-мек.

Как бихте продължил изречението „Аз съм човек, който обича…“?

– …който обича да играе. Играта за мен е най-важното нещо – да играеш с образите, с думите… Актьорската игра на сцената… Както, когато си дете и си играеш, и напълно забравяш света около себе си. И още по-важно е, че забравяш себе си и своето аз.

Това не важи ли и за живота?

– Да. Защото, както казах в началото, животът е предимно страдание и, ако не играеш, няма никаква наслада, няма никаква радост.

Животът, сам по себе си, е серия от раздели. Разделяш се с майка си, разделяш се с училището, разделяш се със съучениците, разделяш се с приятели, разделяш се с любимата си и накрая се разделяш със самия живот. Така че, ако я няма играта, животът би бил нещо отвратително.

>>> Материалът е публикуван в bTVnovinite.bg <<<

About Даниел Димитров

Check Also

Бенджамин Пфол: В чистото кино няма диалог

Чист. Чисто изкуство. Изчистени линии. Гениално премерена красота. Чиста човешка харизма. Безкръвна, но достатъчно болезнена …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

error: Content is protected !!