Home / кинце / Българското кино следва европейското, с фокус върху процесите на миграция
Кадър от „Добрият шофьор"“
Кадър от „Добрият шофьор"“

Българското кино следва европейското, с фокус върху процесите на миграция

„Голяма част от сюжетите и героите, пряко или косвено, са свързани с пристигащите и заминаващите от България, с толерантността към другия, във връзка с различието му на национален, етнически, сексуален, възрастов или просто индивидуален принцип. Не е нито тревожна, нито оптимистична, а по-скоро актуална тема. Оптимистично е по-скоро жанровото разтваряне и по-активната позиция на комедиите на екран. Има достатъчно желание за тях, умора да се гледа през призмата на черни очила“, коментира филмовият критик, историк и теоретик.

Проф. Александрова пред БТА, в разговор с Даниел Димитров – за българското кино през 2023 година – напред, назад или в застой, тревожни или оптимистични са тенденциите, в застой ли е детското кино, какво носи фестивалният живот по света на нашите творци, и кое според нея е филмовото събитие, както и филмовото заглавие на годината.

Проф. Александрова, каква е „диагнозата“ на българското кино през 2023 година – напред, назад или в застой? 

– Може да се каже, че има известен застой, и той е свързан с непрекъснатото блокиране на сесии, особено за игрално кино, неусвоените средства и необходимостта от промени в закона за филмовата индустрия и правилника по прилагането му, между които има разминавания. Реално, това ще се отрази, особено след година-две, когато по-малко филми с държавна субсидия ще излязат на екран.

Тревожни или оптимистични са тенденциите в продукциите през 2023 г.?

– Тенденциите в самите продукции следват една обща посока на европейското кино, и това е фокус изключително върху процесите на миграция. Голяма част от сюжетите и героите, пряко или косвено, са свързани с пристигащите и заминаващите от България, с толерантността към другия, във връзка с различието му на национален, етнически, сексуален, възрастов или просто индивидуален принцип. Не е нито тревожна, нито оптимистична, а по-скоро актуална тема.

Оптимистично е по-скоро жанровото разтваряне и по-активната позиция на комедиите на екран. Има достатъчно желание за тях, настъпва умора да се гледа през призмата на черни очила.

Като положителна тенденция бих откроила и появата на два пълнометражни анимационни филма. „Меко казано“ вече е на голям екран, а „Флорентинска нощ“ имаше няколко публични прожекции. До този момент българската анимация обикновено се асоциира с късометражно авторско кино, докато тези две заглавия са обърнати към по-широка и възрастово разнообразна аудитория, не точно детска, а семейна.

Тези две български заглавия ще доведат ли в киносалоните почитателите на „Дисни“?

– Надявам се, публиката постепенно да добие навика да гледа пълнометражна анимация, различна от „Дисни“ и „Пиксар“. „Меко казано“, примерно, е по Валери Петров, който се изучава и в училище. Децата се подготвени към поетичността на неговия изказ и подобен филм би визуализирал техните представи. „Флорентинска нощ“ също е по литературни образци, макар и не български – двете заглавия развиват освен занимателността си и по-висока езикова култура. Това е добра посока за България, не само филмова, но и образователна.

Защо детското кино остава в застой?

– Миналата година имаше сесия към Националния филмов център, специализирана за субсидиране на детско кино, която по различни причини се провали. Тази година отново се отвори такава позиция, да се надяваме, да се превърне в постоянна традиция и така след година-две ще се появят още детски филми.

Действително, филмите за деца са силната страна на българското кино. И не би трябвало тази посока да бъде пренебрегвана. Поне що се отнася до сценариите, които тази година кандидатстваха за производство, те бяха наистина достойни за реализация.

Освен това те бяха много жанрово разнообразни. Имаше в стила, който напомня най-доброто от времето на „Таралежите се раждат без бодли“ (например, на Рада Москова), но се появяват и нови тенденции като фентъзи или екшън с високи скорости – пак за деца.

Какво носи на българското кино фестивалният живот по света?

– Фестивалите като цяло са шанс да си сверим часовниците къде се намираме ние на световната карта и какви са общите тенденции навсякъде по света. В този смисъл, участието е много полезно за българското кино.

Аз съм от тези, които гледат по-уравновесено на съотношението между фестивалните успехи на арт киното ни и значението на зрителския успех на филмите в България. Няма как да се правят филми само за фестивали. Не е и коректно по отношение на редовия зрител да се набляга прекалено много на изкуството, ако той иска в даден момент просто забавление.

Но и обратното не е точно – да се върви след зрителските вкусове, а не пред тях, да им се робува и да се пренебрегват стойностни филми, защото били „трудни за разбиране“, карат те да се замисляш, будят тревога и като цяло създават дискомфорт – все характеристики на високата култура.

В този смисъл, трябва да има баланс при българските филми между тези, които ще печелят награди на фестивали, и онези, които добре ще се реализират в разпространителската киномрежа.

Все още имаме сериозен проблем да разпространяваме български филми на голям екран извън фестивалите в чужбина. Не бих казала, че в популярните жанрове надскачаме средното световно ниво. Преобладават филмите за наша вътрешна употреба, извън страната те не са достатъчно интересни. Но и тях трябва да ги има, защото ни говорят за нас самите, за нашите реалии и с нашето чувство за хумор.

Кое е филмовото събитие на годината в България? 

– Бих отделила две филмови събития. Едното от тях е тъжно и е свързано със загубата на Владо Трифонов. Той беше блестящ програматор, киноексперт, който усещаше адекватността на фестивалните нагласи в световното кино, и възможностите му за контакти с родната публика. Той беше програматор на „Киномания“ и на кино „Одеон“ и неговата неочаквана и преждевременна смърт на практика почти замрази един фестивален и филмотечен процес, който вървеше като смазана машина.

Другото филмово събитие е свързано с промяната в стопанисването на Дома на киното, активно средище на високото изкуство и трибуна на фестивален живот. Стефан Китанов и разпространителската фирма „Арт фест“ се изтеглиха от менажирането му, проведоха се два конкурса кой да го наследи. Ние всички много разчитаме новите му наематели и вещото ръководство, поне в програмирането на Христо Христозов, да го запази като арт кино с определена културна мисия.

Интересно е, че не споменавате фестивалите за българско кино като събития?

– Фестивалите продължават („Златна роза“ – за игралното ни кино, „Златен ритон“ – за документално и анимационно). Не бих казала, че те вървят в някаква нова, различна посока и надграждат, освен че запечатват моментното състояние на българското кино. Международният фестивален живот на българските филми е доста стабилен, но нямаме събитие от ранга на наградата „Букър“ за „Времеубежище“ на Георги Господинов.

Кой според Вас е филмът на годината?

– Бих разделила игралните, документалните и анимационните филми. За последните вече се изказах като положителна тенденция.

При документалните подкрепям като филм-кауза „Моралът е доброто“ за Кристиян Таков, който имаше много прожекции, но най-вече е светъл пример за отстояване на принципи, които са различни от официално прокламираните. И дава сила на всеки, който не желае да бъде конформист, да види как това може и рационално, и с много страст да се осъществи.

Друг документален филм, който смятам за събитие, е „Нямаш място в нашия град“ – много ярък портрет на сложните и разнопосочни прояви на нетолерантност от страна на героите и същевременно чувствителност към социалните ни проблеми – без осъждане, отблизо и с категоричност.

В игралното кино в събитие се превърнаха реакциите и успеха на „Диада“ на Яна Титова. Този филм е направен сякаш през очите на главната героиня Диди, огорчена, гневна и незряла 16-годишна ученичка, която вижда света в черно и бяло. И много ясно ни показва как изглеждаме ние, възрастните, и света през този черно-бял, или по-скоро черен поглед. Въздействието му е стряскащо, като шамар, и същевременно разтърсващо, с желанието емоционално да излезем от собствената си черупка и мироглед. На мен ми дава шанс да погледна през очите на съвсем друго поколение, съвсем други възгледи, съвсем друго възприятие – и така е проверка по толерантност към различното.

А „Уроците на Блага“?

– „Уроците на Блага“ също е важен филм, не само в контекста с номинациите за „Оскар“, където не влезе, за жалост. Забелязвам връзка между него и „Диада“ в тази доста мрачна и изострена картина на неугледния ни свят. В „Диада“ – през очите на 16-годишните, в „Уроците на Блага“ – през очите на една пенсионирана учителка.

Животът в България, и в двата случая, изглежда доста неуютно и безнадеждно място. Симптоматично, и в двата случая, фокусът на действието не е в София, а в среден провинциален град. Това ни дава шанс да не гледаме как живее каймака на обществото, а да се опитаме да се идентифицираме с онзи герой, който е в периферията, а е достатъчно типичен българин.

Петя Александрова e филмов критик, историк и теоретик. Преподавател е в НБУ, професор и доктор на науките, автор на книгите „Мъките на заглавието“ (2006), „Изгубени в гледането“ (2011), „Преходни истории за култура и комуникации“ (2015) и „Предимства и предизвикателства на късите форми“ (2019).

Работила е в БНР и БНТ, списание „Литература“, вестник „Стандарт“, списание „ЛИК“, списание „АРТизанин“, има множество публикации в специализирания и периодичен печат. Сценарист е на телевизионни предавания („Понеделник, осем и половина“, „Ах, тези студенти“, „Латерна магика“) и на документални филми („Кърджали, лица от пейзажа“, „Стражарите на нашата съвест“).

/РБ/

About Даниел Димитров

Check Also

Саболч Хайду: Всеки ден получаваме малки дози щастие, но не го разпознаваме

Саболч Хайду – една от най-интересните личности на „София филм фест“ (2024), е и шеф …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

error: Content is protected !!