Home / книжици / Селя Ахава: Литературата не трябва да е някакво защитено място

Селя Ахава: Литературата не трябва да е някакво защитено място

Селя на исландски означава продавам, а Ахава на иврит е любов. Селя Ахава е родена в Хелзинки, Финландия, и да се търсят аналогии между човека и негово име, в случая, е абсолютно безсмислено…

Общуването с нея е като усещане за „Неща, които падат от небето“, както се казва една от книгите й. Там понятията за трагедия, късмет, болка и щастие са почти размити. Защото паметта и знанието са светове, които събират абсурда на вселената. Както създателят посича своите герои с безмилостния чук на случайността, от която всички ние зависим.

Литературата не трябва да е някакво защитено място, казва Селя Ахава. Дали защото животът не е такъв или защото така мислят хората, успели да превърнат травмата във философия, а философията – в роман. Преведените на български заглавия „Жената, която обичаше насекомите“ и „Преди да изчезне мъжът ми“ говорят, макар и с едно голямо усмихнато многоточие…

Селя Ахава – в един труден и изпълнен с много паузи разговор, многозначителен смях и невидими прегради: Наистина ли няма необясними реалности. Страда или ликува от приумиците на случайността в живота. Важно ли е човек да живее в собствената си приказка и какво става, когато приказката граничи със заблуда. Ако човек е ларвата на ангела, какво е ангелът. Факла за какво трябва да носи един съвременен писател. Излекуван ли си от травмата, след като успяваш да я поднесеш като философия…

Когато човек чете книгите Ви, остава с убеждението, че няма необясними реалности. Така ли е наистина?

– Днес може би човек има за цел да обясни всичко. Но според мен винаги има място за незнайното, за необяснимото и като писател мен това ме интересува по-специално.

Повече ме интересува да задавам въпроси, отколкото да получавам отговори. Не мисля, че литературата трябва да дава отговори и обяснения. Отговорите са за фактологичните книги, не за художествените. Силата на художествената литература е да задава въпроси и да предоставя различни гледни точки, и като цяло да се опитва да предостави нова ново виждане за нещо, върху което хората не са се замисляли.

Има ли въпрос, който се повтаря всеки път, когато пишете?

– (Замисля се – бел. а.) Има някакво приемственост между различните ми книги, някакво продължение… Първата ми книга разглежда паметта и нейните граници. Втората засяга въпроси, свързани с необясними и неочаквани събития. Третата e за това какво знаем и какво си мислим, че знаем, а то всъщност е само наше убеждение. Последната ми книга се опитва да покаже един процес – как знанието ни за света се променя с времето.

Първата ми книга не е преведена на български, но в нея, както и в следващите две  основната тема е загубата.

От моята лична гледна точка, може би било интересно да се замисля защо разглеждам по-скоро повтарящи се теми, отколкото въпроси.

Вие самата страдате или ликувате от приумиците на случайността в живота?

– Не съм тъжна, в никакъв случай. Мисля, че е здравословно хората да приемат тази гледна точка – че светът е необятен, че има неща, които не можем да разберем, нито да обясним, че има неща, които не можем да знаем. Че светът е по-голям и по-велик, и по-див, и по-жесток, от това, което ние преживяваме.

Години след като написах „Нещата, които падат от небето“, много дълго време си мислех, че това не е лична история. По-късно осъзнах, че на емоционално ниво е свързана с детството ми. Докато бях много малка, доста хора от моето семейство починаха, включително двама мои братовчеди. Когато едно дете преживява последиците от смъртта на други деца, няма удачно обяснение за това, което се случва. Тогава научаваш, че светът е много случайно място, в което се случват всякакви неща, които са отвъд нашия контрол.

Важно ли е човек да живее в собствената си приказка?

– Не, ако това означава някакво ментално заболяване или психоза. Но да изграждаме някакъв собствен сюжет и възприятие за света, е добре. Би могло да е полезно, стига да осъзнаваме, че това е сюжет и изкуствено създадена структура, а не реалност.

А когато приказката граничи със заблуда?

– В „Нещата, които падат от небето“ разглеждам подобни събития и какво става, когато животът не следва нашия собствен сюжет. Там, едно или няколко събития се повтарят като част от структурата на историята между различните герои…

Следва едно предколедно питане – ако човек е ларвата на ангела, какво е ангелът?

– (Смее се – бел. а.) Този цитат на Набоков. Мисля, че той има предвид, че ангелът е перфектната форма на човека, но ние не сме стигнали до там. Но реално тази ларва, този червей е нещото, което преживява най-интересните части на живота и съществуването си…

Чувствате ли се факлоносец? Факла за какво трябва да носи един съвременен писател?

– Трябва да кажа, че съм само номинирана за наградата „Факлоносец“, така че все още не съм носила факла (Смее се – бел. а.).

Факла за какво бих носила?… (Замисля се – бел. а.) Това е подвеждащ въпрос, но,  ако трябваше да отговоря, бих казала – емпатия. Литературата има тази особена способност – да те кара да чувстваш, да усещаш мислите на други герои или хора. Дори да не ги харесваш, ти се превръщаш в тях за известно време. И мисля, че това е нещо много ценно.

Лесно ли вирее един финландец в Берлин?

– Аз не съм постоянно там, тъй като нашето семейство живее на две места.

Иначе, аз водя много уединен и затворен живот. Когато съм у дома, пиша, обядвам със съпруга си, който пък работи в съседната стая и общо взето това е целият ми ден (Смее се с глас – бел. а.).

Но, разбира се, харесвам атмосферата на големия град. Харесва ми това, че мога да живея в къща, във Финландия, както и в големия град, в Берлин, където има множество културни събития.

Наистина ли във Финландия живеете в стара дървена къща? Романтично ли е?…

– Да, вярно е. И е съвсем нормално. Освен това, къщата не е толкова стара, от 1948 година е. Същевременно, изисква доста работа. Отопляваме се частично на дървесина. Имаме шест камини, защото през зимата става изключително студено.

Значи, романтиката е през лятото...

– Да (Смее се – бел..а.)

Наистина ли романът „Преди да изчезне мъжът ми“ е автобиографичен?

– Да, частично, но бих наблегнала на фикционалната част. Разбира се, частта с Колумб не е биографична част.

Какво бихте казала на всяка жена, преди да посегне към тази книга?

– Като цяло ми е малко трудно да си препоръчвам книгите и рядко го правя. Не мисля, че книгата има нужда от моето въведение.

Бихте ли й казала „Няма нищо страшно“?

– Мисля, че е съвсем добре в литературата да има страшни моменти. Литературата не трябва да е някакво защитено място.

Знаете ли как живее истинският Той днес?

– Да, ние си общуваме ежедневно, заради двете ни деца.

Да поднесеш травмата като философия. Означава ли, че си се излекувал от травмата?. . 

– Много хора са се опитвали да класифицират книгата по някакъв начин, наричали са книга за самолечение. Но аз не искам за поставям подобни определения (Замисля се – бел. а.) Книгата като фикция има свое собствено значение и собствена цел, която е доста далеч от моя личен живот.

С какво се гордеете като финландка?

– (Замисля се – бел. а.) Има едно нещо. Не знам дали е най-силното, но се гордея с предишното ни правителство и това че имахме жена-премиер (Сана Марин – министър-председател на Финландия от края на 2019 г. до юни 2023 г. – бел. а.).

Тя беше много млада и по време на ковид, както и по време на руската атака в Украйна, трябваше да минем през изключително сложни периоди в историята на страната, имаше голям натиск. Като млада жена, която се опитваше да живее като такава и, в същото време, да бъде министър-председател в едно безпрецедентно сложни времена, тя се открои като човек, който трябва да бъде и който е пример на младото поколение.

Имате ли лични впечатления от нея?

– Не. Тогава ние имахме пет партии в управлението на страната, като лидерите и на петте партии бяха жени. За този период се родиха шест бебета в парламента, което и показва, че е възможно една жена да има висока позиция в обществото, но същевременно да не рискова и да не жертва семейството си. Това звучи много обикновено, но всъщност е много важно.

Как бихте продължила изречението „Аз съм човек, който обича…“?

– (Замисля се – бел. а.) Казвам… децата ми.

>>> Материалът е публикуван в bTVnovinite.bg <<<

About Даниел Димитров

Check Also

Езикът ни е подложен на силен натиск от външни модели, на които се подчинява прекалено безропотно

СОФИЯ,  26.09.2023 14:55  (БТА)  Езикът ни е подложен на силен натиск от външни модели, на …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

error: Content is protected !!