„Кученцето се засмя“ – комедия за хората, трагедия за персонажа

„Темата винаги ще е актуална от гледна точка на това, че докато работех върху моноспектакъла, най-основното за мен бяха съмненията на персонажа относно неговата работа, неговия талант и как всъщност тези съмнения стигат до степен, че даже деградират неговата личност. И се стига до някакво самоизяждане на самия персонаж. И как всъщност егото спира да работи в посока на здравословно развитие и здравословен разум“, казва Ана Батева.

„Поуката е да внимаваме като хора за тази болна амбиция и за това, че всъщност светът не ти дължи нищо. Ти трябва да се бориш за своите постижения, за своите успехи, за своето израстване. Животът е една борба“, допълва Севар Иванов.

„Кученцето се засмя“ е по полуавтобиографичния роман „Питай прахта“, който Джон Фанти (1909-1983) издава, когато е 30-годишен. Той е американски романист, автор на разкази и сценарист, роден в Денвър, Колорадо. Разказва историята за живота на Артуро Бандини, писател в Лос Анджелис, по време на Голямата депресия. Романът е адаптиран във филм през 2006 г. с участието на Колин Фарел и Салма Хайек. Чарлс Буковски, който пише предговора към „Питай прахта“, споделя, че именно този автор го е вдъхновил да стане писател. „Фанти беше моят Бог“, пише Буковски и посвещава стихове на Фанти, дори казвал, че е обикалял улиците, крещейки: „Аз съм Артуро Бандини!“.

Продуцент на „Кученцето се засмя“ е Spam Studios, а домакин на представленията – Националният студентски дом. Музикалното оформление е на Стефан Здравески, а дизайнът – на Христо Христов.

Режисьорът Ана Батева и актьорът Севар Иванов пред БТА, в разговор с Даниел Димитров:

Г-жо Батева, защо Джон Фанти и защо „Питай прахта“?

Ана Батева: Джон Фанти, и по-скоро „Питай прахта“, ги открих, след като вече бях започнала да работя върху Буковски. В един от разказите си той споменава Фанти като човека, който го е вдъхновил да пише. Поинтересувах се и намерих този автор, и се оказа, че само „Питай прахта“ и още един негов роман – „Мечти от Банкър хил“, ги има на български. Прочетох ги и „Питай прахта“ веднага ме хвана, защото има много подобен хумор като този на Буковски. Само че Буковски е една идея по-циничен от Фанти, който има доста по-голяма емпатия към обществото и към средата около себе си, но пък за сметка на това е много гаден към самия себе си.

Защо „Кученцето се засмя“? 

Ана Батева: Защото исках да обединя линията на персонажа около разказа, който всъщност той е написал. Той е написал един единствен разказ и всичките му съмнения, и борба, и провали, и възхвали за себе си, се въртят около този разказ. Това обединява цялостната линия и провал на персонажа.

Защо се спряхте на точно този актьор, който не е репетирал близо години, или това е предимство? 

Ана Батева: Спрях се на Севар Иванов, след като го гледах  в „Портретът на Дориан Грей“. Тогава нямах идея, че ще правя моноспектакъл. Впоследствие ми хрумна, когато почнах да си представям кой би могъл да го изиграе.

Това, че не е репетирал две години може би е в полза на цялото нещо – той самият си прокара неговите съмнения по време на играта и по време на целия този моноспектакъл, който се оказва първи за него.

Севар Иванов: Мисля, че моноспектакълът е предизвикателство за всеки един актьор, защото е на много равнища. Първо си абсолютно сам на сцената, която като лупа уголемява всеки жест, всяко движение. Дори мислите ти са изписани на лицето и публиката ги вижда. Така че нямаш право на някакъв вид пестене, фалшификация на емоции или нещо подобно. Другото е, че нямаш партньор, който да те спаси, ако в някакъв момент видиш, че затъваш или нещо не се получава.

Смятам, че това е най-голямото предизвикателство за всеки, който се нагърби с тази задача – да направи моноспектакъл.

И четвърти път защо – защо темата е актуална? 

Ана Батева: Винаги ще е актуална от гледна точка на това, че докато работех върху моноспектакъла, най-основното за мен бяха съмненията на персонажа относно неговата работа, неговия талант и как всъщност тези съмнения стигат до степен, че даже деградират неговата личност. И се стига до някакво самоизяждане на самия персонаж. И как всъщност егото спира да работи в посока на здравословно развитие и здравословен разум…

Севар Иванов: Поуката е да внимаваме като хора за тази болна амбиция и за това, че всъщност светът не ти дължи нищо. Ти трябва да се бориш за своите постижения, за своите успехи, за своето израстване. Животът е една борба…

Промениха ли се Вашите възгледи за общественото мнение, славата и наградите след този спектакъл и покрай репетиционния процес? 

Севар Иванов: Досега, в професионалният си опит, независимо от това какъв е, много или малко, винаги съм смятал, че славата и това да бъдеш разпознаваем или да имаш само главни роли никога не е било цел. Винаги съм гледал да си свърша работата по възможно най-добрия начин. Винаги съм се стремил към това. Много по-важно за мен е да работя добре, отколкото да мисля за самия резултат и дали това ще доведе до някаква известност.

Драматичен или комичен е този спектакъл? 

Ана Батева: Драматично-комичен, бих казала. Или както си говорихме с актьора Севар Иванов, в някакви моменти ще е комедия за хората, но трагедия за персонажа.

Доколко темата за тихите луди Ви вълнува в този спектакъл? 

Ана Батева: Темата за тихите луди е в основата на спектакъла от гледна точка на изграждане на образа. Точно тази тиха лудост произлиза от съмненията, за които споменах, и как тези съмнения го тласкат от едно в друго – ту е на дъното, ту в следващия момент възхвалява себе си и се любува на себе си. Как цялата тази борба го докарва до някаква лудост, да бъде толкова самовлюбен в себе си, че обществото и средата почват да го отблъскват.

Севар, Вие за първи път работите с Ана Батева. Бързо ли си паснахте като актьор и режисьор? 

Севар Иванов: Работата с режисьора Ана Батева беше изключително лека, изключително спокойна. Помня, когато ми се обади да ме попита дали изобщо проявявам интерес, имах само един въпрос към нея – дали смята, че аз ще се справя с моноспектакъла. Имах някакъв вид такова вътрешно съмнение, което тя може да каже, че продължава и до ден днешен…

Репетиционният процес не се усещаше като работна атмосфера, като репетиции, затова си пожелавам занапред още такива репетиционни процеси.

/АКМ/