Home / театър / Има надежда във всяка история, разказана през парадокса на хумора

Има надежда във всяка история, разказана през парадокса на хумора

„Още след първия прочит реших, че този текст е много любопитен и, най-важното – съдържа теми, които ме вълнуват. На повърхността темите са за нашето общуване през мобилните апарати и през интернет пространството, но в дълбочина са доста по-архетипни, доста по-сериозни и доста по-изконни. Темата е за това, че човекът е много същества в едно, и че всъщност ние никога не можем да познаваме изцяло човека. Ние си мислим, че познаваме един човек, но ние всъщност познаваме само една хилядна от него“, разказва режисьорът.

Текстът на сценариста и режисьор Паоло Дженовезе от филма „Перфектни непознати“ оживява за първи път на театралната сцена в България. Седем приятели, шестима от които семейни, се събират на вечеря. Но всички те имат по няколко живота – служебен, личен и… таен. Какво ще се случи, когато прочетат съобщения от телефона на половинката си? В актьорският състав са Лилия Маравиля, Пенко Господинов, Михаил Милчев, Елеонора Иванова, Неда Спасова, Мартин Димитров, Юлиян Малинов и Мила Банчева. Преводач на пиесата е Нева Мичева. Сценограф е Никола Налбантов, а композитор – Петър Дундаков.

Стайко Мурджев пред БТА, в разговор с Даниел Димитров – за адаптацията на текста и темите в него, за сравненията между театралното представление и филма. И още: Телефонът ли е най-силното оръжие на съвременния човек? По какво си приличат всички перфектни непознати? Има ли надежда за хората и човешкото? Има ли реплика, която зрителят ще запомни?

Г-н Мурджев, защо се спряхте на този текст? Какво грабна Вас лично, за да го поставите на българска сцена, и то за първи път? 

– Текстът беше предложение на директора на театър „София“ – Ириней Константинов. Познавах екранната версия и филма на Паоло Дженовезе. Звучи изключително интригуващо толкова успешен филм да се пренесе на сцена. Тъй като не познавах текста, ми трябваше време да се запозная с него. Още след първия прочит реших, че този текст е много любопитен и, най-важното – съдържа теми, които ме вълнуват. Затова приех предизвикателството на театъра да се впусна в това приключение.

На повърхността темите са за нашето общуване през мобилните апарати и през интернет пространството, но в дълбочина са доста по-архетипни, доста по-сериозни и доста по-изконни, бих казал. Темата е за това, че човекът е много същества в едно, и че всъщност ние никога не можем да познаваме изцяло човека. Ние си мислим, че познаваме един човек, но ние всъщност познаваме само една хилядна от него.

Самият човек е едно ковчеже на Пандора, което крие толкова много тайни. Накрая,, както знаете, след като изскочат всичките болести и неприятности, всъщност изскача надеждата. И ми се струва, че това е някак си есенцията на нашето представление. То е  злободневно, но в същото време носи една екзистенциална надежда в себе си.

Неизбежно, зрителите ще сравняват театралното представление с филма…

– Ние се еманципираме от филма абсолютно. Моят съвет е зрителите да се наслаждават на театралното изкуство. Разбира се, филмът си филм, спектакълът си спектакъл. Това са две изкуства, които, като че ли, много си приличат, но всъщност са страшно различни. Те работят и съществуват в отделни орбити, с отделен език, с отделна естетика. И всъщност това беше едно от предизвикателствата на работата ни – как един киносценарий, адаптиран за сцена, но все още съдържащ в себе си своя кино генезис, да се преработи и да се преразкаже – за да стане потребно за сцената. Това също беше много интересно.

Телефонът ли е най-силното оръжие на съвременния човек?

– По-скоро не. Аз не вярвам в това… Мисля, че телефонът е иновативен атрибут за общуване. Но мисля си, че телефонът и всякакви електронни джаджи, които аз лично обожавам, и са един особен белег на цивилизационния ни прогрес, не биха заменили духа, душата, нашето пътуване през нашата предписана съдба напред. Така че, с телефон, без телефон, ние си оставаме същите.

По какво си приличат всички перфектни непознати според Вас? 

– По това, че си мислят, че са познати. Всъщност ние всички сме непознати. Особено е, когато разбереш, че 30 години си живял с непознат или че си се врекъл във вечна дружба на някой, който никога не си познавал. Ние много често казваме „Това сякаш не беше ти“ или „Говориш така, сякаш говори някой друг“, или „Не мога да повярвам, че аз извърших това“… То се съдържа в езика ни – тази непознатост. Просто, Паоло Дженовезе я е артикулирал…

Има ли надежда за хората и човешкото във Вашият прочит на този текст?

– Има, разбира се. Надеждата се съдържа най-вече в хумора, защото спектакълът  разчита на хумор. Хумор, който произтича от парадоксалното, а не хуморът от евтината ситуационна щампа. Мисля, че всяка една история, разказана през парадокса на хумора, съдържа в себе си надежда.

Има ли реплика, която зрителят ще запомни. Реплика, която и Вас е впечатлила, или бихте искали да бъде акцент… 

– Те са всъщност две реплики – един много малък микро диалог, в който един мъж пита жена си: „Нали ме познаваш?“, а  тя отговаря „Познавам ли те?“. Мисля, че това е мотото на нашия спектакъл…

/ХТ/

About Даниел Димитров

Check Also

Шамар за Оскар Уайлд и неговия Дориан  

В „Портретът на Дориан Грей“ има красота, съвършенство, вечност, любов. Има суета, егоизъм, жестокост, лековерие. …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

error: Content is protected !!