Home / театър / Александър Кадиев плаче и разплаква – от сцената

Александър Кадиев плаче и разплаква – от сцената

Ти никога няма да станеш голям актьор, казва героят на Александър Кадиев в „Момчетата и градът“….

Вероятно, това е реплика, която всеки голям актьор е чувал неведнъж в живота си. Може би, затова и думите, които излизат от него в премиерния спектакъл на Малък градски театър „Зад канала“, звучат болезнено и стряскащо, но и с необходимата, и очаквана, доза ирония. Което ги прави още по-силни и въздействащи…

В представлението на режисьора Златомир Молдовански, той е поставен в нетипична за него ситуация, но в никакъв случай не е насаден на пачи яйца. Точно обратното – доказва, за пореден път, че има капацитет да влезе в и под кожата на който и да е – от напушен скейтър до драматично-трагичен многопластов персонаж.

Кадиев, в пиесата на американския драматург Кристофър Шин, играе двама души – братя, еднояйчни близнаци. Хомосексуалният Питър е актьор от „Бродуей“, а Грег е войник, завършил Харвард. В развитието на действието се появява и съпругата му Кели (Мартина Тодорова). Почти постоянното й присъствие на сцената е като гръбнак не само сюжетно, но и чисто актьорски, докато партньорът й минава от образ в образ.

Никой не може да оцелее след това, което сам си е причинил. След това, което е причинил на другите. И след това, което въображението му е превърнало от мечта в ужас. Събитията се случват в Ню Йорк, точно след 11 септември. Градът като социална джунгла е основна част от цялостната тематика. Неслучайно, оригиналното заглавие е Dying City.

Но умиращ е не градът, който никога не спи, а хората и техните ценности, идеали, добри навици, смиреност, търпение… Градът се е „самонарекъл“ Умиращ, сякаш за да поощри това псевдоеволюционно подреждане на живота. И да избегне въпросите: Дали сексуалната ориентация дава реална представа за чисто човешката ориентация на лицето срещу нас. Дали любовта наистина има цвят, или това е само отражение на нашето въображение. Дали единственото възможно решение не е само привидност, от която не искаме да избягаме. Дали поддържането на взаимоотношения е възможно, когато самотата е състоянието, което ни прави истински щастливи…

Драмата е неизбежна. Александър Кадиев плаче, но и разплаква… И присъствието му, по своята необрязана човечност, по глътката въздух, която едва успява да си поеме, напомня за първите му роли в театъра. Днес, години по-късно, като истински ученик на Стефан Данаилов, актьорът с 40-годишен житейски стаж показва най-доброто от себе си – като (не)преживяно усещане за дуенде.

Да имаш душа, докато дишаш през гърдите на изрод, е постижение, което не се изиграва толкова лесно. Както и невидимата лудост. И тънката нишка, която ни свързва с божественото. И достолепието, с което прикриваме суетната си същност. И безгрижието, с което се саморазрушаваме. Парадокс – като умиране в Умиращ град, който всъщност никога не умира…

Преводът на пиесата е на Златомир Молдовански. Изчистената сценография е на Теодора Лазарова. Нейни са и костюмите. Въздействащата и запомняща се музика – едновременно романтична и леко агресивна – е на Валерия Крачунова.

>>> Материалът е публикуван в bTVnovinite.bg <<<

About Даниел Димитров

Check Also

Ласло Гьондьор смесва конвенционалната красота с траш естетиката

Сред куклите е заспала мравка. О, вятър, не събаряй куклите. Отпуснала е сънена главица върху …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

error: Content is protected !!