Актьорът Александър Кадиев: Човек трябва да се бори за нещата, които наистина са до него

„Напоследък играя комедийни роли и там усещането и начина на игра е съвсем различен. Тук вече става въпрос за драма и психологически реализъм. Имаме истински хора – от плът и кръв, които се занимават със своите взаимоотношения. Не се играе по начина, по който хората са свикнали да гледат комедиите. Няма актьорски пинизи и подобни неща. Просто, човек трябва да бъде откровен и да може да преживява това, за което говорят неговите герои, както и самите герои –  така че това е предизвикателството“, разказва Александър Кадиев.

„Изключително се радвам, че имам възможността да поставя американска пиеса. Аз съм прекарал много голяма част от живота си в Щатите и е голяма страст за мен да помагам на двете култури да се опознават. Чест е да имам възможността да поставя една такава въздействаща известна американска пиеса пред българската публика“, коментира режисьорът Златомир Молдовански.

За работата си с него младата актриса Мартина Тодорова казва: „Той наистина ни оставя на актьорските ни импулси, и казва, че дори и да изглежда малко по-хиперболизирано, малко по-несдържано, това работи“.

„Момчетата и градът“ е с оригинално заглавие Dying City (Умиращ град). Авторът е Кристофър Шин. Сценографията и костюмите са на Теодора Лазарова, музиката – на Валерия Крачунова и Павел Стефанов.

Режисьорът Златомир Молдовански, актьорите Александър Кадиев и Мартина Тодорова пред БТА, в разговор с Даниел Димитров – за формите на любовта и любовта като основна част в спектакъла, за любовта като основен източник на конфликт, за различните роли, за взаимните уроци по време на репетиция и ще забрави ли публиката, че гледа театър, докато гледа „Момчетата и градът“.

Как пиесата с оригинално заглавие Dying City/Умиращ град се превърна в „Момчетата и градът“?

Златомир Молдовански: Трудно е да се преведе по подходящ и привлекателен начин Dying City. „Умиращ град“ звучи доста буквално и според мен публиката, както „Момчетата и градът“ би привлякло. Просто, на български звучи по-добре, чисто от рекламна гледна точка, а е подходящо и за самия сюжет. Защото става дума за двама братя, които живеят в Ню Йорк, точно след събитията около 11 септември. Градът Ню Йорк е основна част от тематиката на пиесата.

Г-н Кадиев, с какво тази роля е по-различна от всичко, което сте изиграл в театъра до момента?

Александър Кадиев: Тази роля е много различна, особено от последните ми роли през годините. Понеже напоследък играя комедийни роли и там усещането и начина на игра е съвсем различен. Тук вече става въпрос за една, най-просто казано, драма и психологически реализъм. Тоест, имаме истински хора – от плът и кръв, които се занимават със своите взаимоотношения. Няма театър, в този смисъл. Не се играе по начина, по който хората са свикнали да гледат комедиите. Няма актьорски пинизи и подобни неща. Просто, човек трябва да бъде откровен и да може да преживява това, за което говорят неговите герои, както и самите герои –  така че това е предизвикателството.

Златомир Молдовански: Сашо е добил популярност като по-комедиен актьор в последните години. Но за мен комедията е също толкова трудна, както и драмата. Един добър актьор трябва да може и двете. Лошите актьори не могат нито едното от двете. Сашо е изключителен актьор във всеки един жанр, в който го поставиш, и, разбира се, има огромен принос в репетиционния процес.

Аз много обичам актьорите да дават своите напътствия и съвети по време на репетиции. С него, смятам, че имаме страхотен диалог. Имаме дебати, някой път се караме, но винаги е ползотворно за целия процес.

Какви са формите на любовта в този спектакъл? 

Златомир Молдовански: Любовта е основна част в този спектакъл. Тук става въпрос за любовта между двама братя, любовта между мъж и жена, любовта между жената и нейния зет. Общо взето, любовта е основна част във всички конфликти. Стремеж да бъдем обичани, да получим обичта, която търсим, и да я запазим, е основна част в театъра като цяло. Кристофър Шин много умело използва тези стремежи в персонажите, които е написал, и конфликтите, в които ги поставя.

Мартина Тодорова: Смятам, че моята героиня приема любовта като нещо много – като дълг, като нещо, за което трябва да се бориш докрай, независимо какви са обстоятелствата или пречките. Не знам… Сложно е при нея, защото тя е психолог по професия и се опитва, и успява, да намери отговор на всяка една аномалия на човешкото поведение, опитва се да го оправдае. Затова за нея, може би, любовта е нещо, за което трябва докрай да се бориш и да не приемаш една ситуация или един конфликт за край на всичко, а да намериш сърцевината и да се придържаш към нея.

Александър Кадиев: Аз играя двама души в този спектакъл –еднояйчни близнаци, много различни. Единият е актьор, хомосексуалист, който играе театър на Бродуей снима филми. А другият е войник, завършил Харвард. Това е един парадокс, на първо четене. Любовта за единия, който е гей, е свързана с това да обича нещата, които прави, да обича хората, с които е. За другия любовта е доста сложно понятие. Той е човек, който не може да дефинира любовта или поне тази форма на любов, с която хората са свикнали. Той, може би, не е способен да обича по начина, по който ние си представяме любовта – да бъде постоянен, подкрепящ, да бъде там. Човек, който се занимава повече със себе си, със своите страхове, проблеми, отколкото с партньора и с хората около него.

Има ли любов, заради която не си струва да се борим?

Александър Кадиев: Разбира се – любов, която не е ответна. Не си струва да се борим и за любов, която е самоцел, която е фикс идея, любов, която, по-скоро, ние си проектираме, че е такава. Човек си заслужава да се бори за любовта на другия, ако другият го обича и му показва това нещо. Човек би трябвало да се грижи, да поддържа тази двупосочност. В противен случай, ако само единият обича, другият – не, няма смисъл. Ако единият обича по някакъв странен или грешен начин, също няма смисъл. Тя, любовта, е доста индивидуална. Човек си заслужава да се бори за нещата, които наистина са до него.

Не е ли странно, че ние, хората, свързваме любовта с конфликт?

Златомир Молдовански: Аз мисля, че любовта е основният източник на конфликта, защото ние преследваме любовта и сме готови, дори и на подсъзнателно ниво, да направим всичко за нея, включително и да изпаднем в конфликти с другите, със себе си, с Господ… Мисля, че никой не преследва конфликта като цел, той е производно на преследването на любовта…

Казвате, че театърът трябва да е по-истински от живота. Изключвате ли магията и фантазията, която само театърът може да даде на публиката? 

Златомир Молдовански: Има много жанрове и стилове на театър, но театърът, който ми въздейства най-много, е този, който елиминира всички обществени скрупули, които трябва да следваме в обществото, за да оцелеем. Ние не можем винаги да следваме импулса си в ежедневието. И оттам идва този термин битовост и битов театър, от който се опитваме да се разграничим. В най-въздействащия театър, дори и този, който е от житейско естество, е изключително важно да следваме най-чистия и върховен импулс на сцената. Затова според мен животът на сцената трябва да е много по-истински, въздействащ и буквален от реалността.

В този смисъл, ще забравим ли, че сме на театър, докато гледаме „Момчетата и градът“? 

Мартина Тодорова: Надявам се (Смее се – бел. а.). Със сигурност, има много по-театрални похвати, които няма да позволят изцяло да се впуснеш в това, но се надявам, въпреки всичко, да е едно приятно преживяване за всички – много интересна история, която досега не е била разказвана на българската сцена.

Златомир Молдовански: Мисля, че с тези актьори – да. Те по такъв умел начин се възползват от този богат текст, и следват емоционалните му вълни и дълбини, че наистина вярвам, че публиката ще се пренесе в тяхната реалност, докато гледа.

Александър Кадиев: Една от големите цели на нашата професия е, когато създаваме театър, така добре да сме си свършили работата – и режисьор, и композитор, и сценограф, и ние, актьорите, най-вече – за да създадем това парче живот, този свят, пред очите на публиката. Всичко трябва да стане толкова естествено и натурално, че всички ние да забравим, че това е театър, че преживяваме просто една история. И, ако успеем да го направим, означава, че сме си свършили работата доста добре. Ако не успеем, проблемите трябва да се търсят в първите седем години от нашето съществуване. Или в академията, не знам… (Смее се – бел. а.).

В този смисъл, как се справя Мартина Тодорова, която е все още студентка в НАТФИЗ?

Златомир Молдовански: Аз не я познавах преди. Директорът на Малък градски театър „Зад канала“ Бина Харалампиева ме покани да гледам една друга постановка, в която тя участва (Става въпрос за „Червено и черно“, реж. Бина Харалампиева – бел. а.). След като я гледах, попитах Бина коя всъщност е студентката от всичките актьори. Наистина, не можех да повярвам, че това момиче е още в НАТФИЗ. Като я видиш с всички тези обиграни и опитни актьори, по никакъв начин не им се дава и е страхотна фурия на сцената. Така че публиката ще е много щастлива да види една нова изгряваща звезда в тая пиеса.

Мартина, знам, че от Малин Кръстев сте научили смисъла на „играй простичко“. Тук играете ли простичко? 

Мартина Тодорова: Опитвам се да запазя чистата актьорска игра, но всеки режисьор предпочита различни стилове, различна актьорска експресия… И тук Златомир наистина ни оставя на актьорските ни импулси, и казва, че дори и да изглежда малко по-хиперболизирано, малко по-несдържано, това работи за него. Така че, може би, допълнителното нещо, което научих, е, че всяка работа е различна и всеки процес е различен И това не трябва да е нещо страшно или нещо лошо.

А какво научихте от г-н Кадиев?

Мартина Тодорова: Може би, просто да го давам по-леко, както и Златомир също ни подтиква – да не го приемам като на живот и смърт, да е по-свободен процеса. И, че винаги, независимо в кой етап от репетициите и от процеса сме, винаги може да се намери нещо ново, дори като не го очакваме.

/ТС/