Хесус Молина: Джазът е начин на живот, който проповядва свободата

Когато правиш музиката с радост, тя по друг начин стига до хората. Влива се като животоспасяваща свежест в тялото и те кара да се усмихваш. И това е чудо, което само един симпатичен „нечовек“ би могъл да направи…

Колумбийсият пианист, певец и саксофонист Хесус Молина демонстрира мултиталанта си на джаз феста в Банско. Заедно с израелския басист Алекс Полиба и двама барабанисти – Данило Амуедо от Бразилия и Джей Пи Фондес от Чили, Хесус донесе в Банско елегантен латиновкус чрез музикално пътешествие, което минава през целия свят – от фюжън и тимба до джаз, салса, поп и латино…

Хесус Молина започва да свири на саксофон на 12 години, на 15 се насочва към пианото, а на 20 получава стипендия от Latin Grammy Cultural Foundation. Заминава да учи в Бъркли, където се среща с Алекс, Данило и Джей Пи, и по-късно, през 2022 г., създават квартета в Лос Анжелис. Любопитно е, че двамата виртуозни ударняци свирят заедно на един барабанен сет.

По време на шоуто към тях се присъединява и Хесус, който също пее, свири на пиано, на саксофон и на китара, и дирижира цялата банда, както и… публиката. Той е харизматичен, умерено провокативен и неизбежно усмихнат – сякаш, за да защити собствените си думи, че джазът не е само стил в музиката, а начин на живот, който проповядва свободата.

И това са думи от човек, който вярва в Бог и вярва, че Той е единственият специален гост на концертите му… Вярва в силата на изкуството и възможността да прокарваш пътеки на джаза в непроходна колумбийска кора. И засега успява. И може би чудото престои. Все пак, Хесус е все още само на 27…

Хесус Молина – за ролята на баща и за музиката в името на първото му дете, за предизвикателство да правиш джаз в Латинска Америка, за страховете и безстрашието, за вярата и има ли нещо над нея. И още: Колко далеч е Европа от Колумбия. Как се прокарва пътека в непроходна гора. Как изглежда красивото бъдеще на джаз музиката…

Хесус, какво е да си баща на едномесечно бебе, когато ти самият си на 27?

– Това промени изцяло моя живот. Не знам как да го опиша… Тя изцяло зависи от мен, от нас, с майка й. И това е изумително усещане. Непрестанно, всеки път, когато мога, свиря за нея. Слагам я пред мен и заедно свирим на пианото. (Показва видео на телефона си, в което дъщеричката е в скута му, а той свири на пианото – бел. а.). Свиря й и джаз, и поп – всичко.

А коя е щастливата майка?

– Тя е от моя роден град и е най-щастливото нещо, което ми се е случвало в последните години. Женени сме от една година. Аз вече имам един развод зад гърба си…

Кога успяхте да се ожените и разведете на тази крехка възраст?

– Това е животът. А аз обичам жените! Надявам се да остана завинаги със сегашната си съпруга…

Лесно ли избрахте името на детето?

 – Имахме дълъг списък с имена, но не харесвахме нито едно от тях. Тогава си казах, че тя трябва да се казва Мелоди (Мелодия – бел. а.). Защото това всъщност е най-добрата мелодия на моя живот. И така се роди имено Мелоди Молина…

Вие сте в България, една европейска държава. Колко далеч е Европа от Колумбия?

– В музикално отношение сме много далеч… Защото в Колумбия се създава предимно музика на фолклорна основа, и то с нашите специфични народни инструменти.

Ние сме много топли и сърдечни хора. Казваш „Здравей“ и вече пет пъти си прегърнал човека, с когото току-що си се запознал. Много различно е от тук…

В този смисъл, не е ли голямо предизвикателство да правиш джаз музика?

– Не просто голямо, а огромно. Огрооомно предизвикателство. Аз свиря вкъщи по цял ден, а моите родители постоянно ме питаха: „Каква е тая музика? Какво е това, което свириш?“. Въпреки че никой не ме разбираше, аз бях убеден, че искам да продължа.

Как се прокарва пътека в такава непроходна гора?

– Основно, през социалните медии. Правиш постове за джаз, разказваш, говориш, обясняваш… Постепенно започват да те забелязват, да те разбират…

Сега правите ли големи концерти в Колумбия?

– Сега вече – да. Но не и преди да замина за Щатите. След като се наложих там и станах някакво име, нещата се промениха. Освен това, аз имам кариера и на певец, и повече пея. Пак свиря, но пеенето върви повече.

Излизате на сцената за първи път на 7 години. Какво от 7-годишния Хесус остава и днес на сцената? Какво не се промени?

– Остана същата радост и същата страст от това, че правя музика и я споделям с хората. Никога не ме е било страх от сцената – нито на 7 години, нито сега. Много колеги треперят, преди да излязат пред публика. При мен няма такова нещо (Смее се – бел. а.).

А от какво Ви е страх?

– Страх ме, че ръцете ми може да пострадат и няма да мога да правя музика…

Вие сте пианист, певец и саксофонист? Кога и как комбинирате тези три страни?

– Всеки път нещата се получават съвсем естествено. Когато правя концерт, в който пея, свиря на пианото. След като свърша с пеенето, взимам саксофона и правя соло, после отново се връщам на пианото.

Коя обратна връзка е най-важна за Вас като артист?

– Тъй като всяка аудитория е различна, както и всяка култура е различна, най-важно за мен е хората да се усмихнати по време на концерта, а след това да се приберат вкъщи с щастие в сърцето. Иначе вярвам единствено на Господ…

 Учудвам се, че за първи път в нашия разговор споменавате Божието име? От интервютата Ви се разбира, че сте вярващ човек…

– Да… Всичко това идва от майка ми. И всъщност, не става дума за религия, а за взаимоотношения, за близост. Тя ме научи на това и от нея идва тази близост с Бог…

Майка ми е причината да съм тук, да свиря по цял свят и да съм с Вас сега. Тя не беше музикант, но Бог я използва като оръдие, за да мога да поема този път и да стана музикант. Тя непрекъснато казваше: „Направи това! Изсвири това! Направи транскрипция на това, което си чул“. Без изобщо да разбира от музика. Пуска ми Ричард Клайдерман и ми казва: „Научи се да свириш като него“. Така започнах…

Как изглежда красивото бъдеще на джаз музиката?

– На нас, младото поколение, е отговорността да задържим джаза жив! Джазът не е просто стил в музиката, джазът е начин на живот, който проповядва свободата.

Има ли нещо над вярата?

– Не. Над Господ няма нищо друго. Аз винаги казвам, че прославям Господ и посвещавам на него това, което правя, независимо в коя държава съм и каква е културата там. С риск да има недоволни от това…

Наскоро бях в Индонезия и по време на целия концерт говорих за Бог и казах, че ако имам специален гост, то това е Господ.

Как бихте продължил изречението „Аз съм човек, който обича…“?

– Аз съм човек, който обича Господ, музиката… Господ, семейството и музиката.

>>> Материалът е публикуван в bTVnovinite.bg <<<