Home / книжици / Фредерико Педрейра: Пиша, когато ми писне от света наоколо

Фредерико Педрейра: Пиша, когато ми писне от света наоколо

Той не е от хората, които се смеят с цяло гърло. Смехът сякаш липсва и върху белия лист. Но това е само привидно. Защото уюта на думите и щастието от насладата да ги прочетеш, са много повече – това е смехът на сърцето – това е, когато душата ликува, открила съпричастност…

Колко често лъжем, докато разказваме спомените си. Няма никакво значение. По-съществен е въпросът със самозаблудата и всичко, което произтича от нея. Без биография няма литература, казва Фредерико Педрейра. При него това изглежда като осъзнат избор на един добър и честен човек, надарен с таланта да надгражда, разказвайки.

„Урокът на лунатика“ (изд. „Колибри“) е пътуване към миналото, към детството, към свободата, която никой не може да ти отнеме, към любимите неща и любовта като неосъзнат начин на живот. Роман за вкуса на живота, който улавяш в най-невинните си години, помниш до края на дните си и искаш да го запазиш. Затова жанрът е автофикция.

Португалският писател предлага гмуркане в гора от пътечки. И всяка от тях е идеална за перфектното изгубване сред аналогиите, които ще направим със собственото си минало. Без да подозираме, че авторът е създавал творбата си в моменти, когато е искал да заглуши целия свят около себе си и му е писвало от всичко наоколо… Защо ли?

Фредерико Педрейра – за живота като автофикция, за черното и бялото, за най-красивото лице на писането като интимна реалност и за неговия начин да бъде сам. И още: Защо настръхва от идеята за „професионален писател“. Защо хората според него, в повечето случаи, говорят повече от необходимото. И дали той изпитва болка от говоренето. Как човек, който има проблем с концентрацията, сяда и пише роман…

Определят „Урокът на лунатика“ като автофикция. Животът не е ли също една автофикция понякога?

– Да, смятам, че животът, по някакъв начин, е автофикция, наистина. Оскар Уайлд казва, че животът копира изкуството. И аз вярвам в това.

И докато пиша своята автофикция, аз си я украсявам, правя я по-добра, тъй като нещата не са се случили точно така, както ги описвам, но ги изкарвам по един по-красив начин.

Тук има ли черно и бяло, лъжа и истина, или всичко е литература и изкуство…

– Смятам, че животът е изкуство. И, когато ние пишем или предаваме някакво изкуство, го правим под определен ъгъл. Има различни гледни точки и всеки музикант, писател, художник избира своята гледна точка и свой ъгъл, под който да представи истината.

Казвате, че писането е интимна реалност. Кое е най-красивото лице на тази реалност във Вашия случай?

– За мен литературата е много интимен процес, тъй като това е разговор с мен самия, от мен за мен самия. Разбира се, винаги имам предвид читателите, хората, които ще прочетат след това моето творчество, но това е, преди всичко, диалог с мен самия.

Една от моите книги представлява проучване на поемите, както и на изкуствата като цяло. В нея пиша как всеки автор, писател или творец. има тази интимност, изразява я по някакъв начин и се опитва да съблазни читателя или хората, които виждат това изкуство – за да го усетят по неговия начин.

А защо настръхвате от идеята за „професионален писател“?

– Смятам, че професията писател – това да бъдеш само писател, да се изхранваш само от писане на книги – в моя случай би дало едно напрежение върху писането. Тъй като работя и като преводач, имам свободата и успявам да пиша по този интимен начин, по който го усещам – без напрежение, което би се създало в противен случай.

Но уважавам и се възхищавам на писателите, които успяват да се изхранват и да се преживяват единствено като писатели. Възхищавам им се, но те са много по-дисциплинирани, отколкото съм аз…

А каква е Вашата професия? Преводач?…

– Да, аз съм преводач.

Кой е Вашият начин да бъдете сам?

– Всъщност, през повечето време, през което съм сам, аз размишлявам – не е задължително да е за изкуство и за литература, а за нещата от ежедневието. Но любимият ми начин да прекарвам времето си, когато съм сам, е да пиша. Както казва Фернандо Песоа, писането е моят начин да бъда сам със себе си и насаме със себе си – и аз съм съгласен с тези негови думи.

„Все си мисля, че хората, в повечето случаи, говорят много“, казвате преди време. Кои хора имате предвид, всички ли?…

– (Усмихва се – бел. а.) В днешно време, винаги, когато пуснете радио или телевизия, особено телевизията, постоянно има хора, които говорят и изказват мнение по всякакви теми. И Фейсбук, и Инстаграм – всичките социални мрежи дават идеи на хората, сякаш им казват нещо много важно, а мисля, че не е точно така.

Разбира се, социалните мрежи са важен инструмент и има хора, които казват нещо важно. Но, като цяло, мисля, че всички говорим прекалено много, един през друг, и накрая не се разбираме и не е ясно какво искаме да кажем…

Случвало ли се е да изпитате често физическа или емоционална болка от това, че говорите, или трябва да кажете нещо…

– Това ми се случва, когато пиша… (Усмихва се – бел. а.) Защото писането за мен не е най-щастливият момент, тъй като изисква да търся в себе си неща от миналото. И понякога това ми причинява наистина не физическа, но, по-скоро, емоционална болка.

В едно интервю казвате, че не вярвате в абсолютното щастие, а след това, в същото това интервю – че срещата с жена Ви е най-щастливият ден в живота ти? Що за жена е това?

– Жена ми, например, се появява в книгата…

Може да звучи малко объркващо, но тя самата ми помогна в това да се чувствам по-добре насаме със себе си, докато съм сам… Тя обогати моята личност и ми помогна да гледам на живота и да го видя от различни ъгли.

За мен е много важен нейният нелечим оптимизъм, който е в тотален контраст с моя нелечим песимизъм.

В Южна Португалия, в малкото градче, където живеем, тя е екскурзовод в музея.

Казвате също, че най-трудното нещо, което Ви се отдава, е да се концентрирате. Как човек, който има проблем с концентрацията, сяда и пише роман…

– (Усмихва се – бел. а.) Това наистина ми се случва, но аз пиша в определени моменти. Пиша, когато искам да заглуша целия свят около себе си. Трудно е да се разкаже и обясни, но тогава сякаш ми писва от света наоколо. Изморявам се. Чувствам истинска умора от този свят. Оставям го настрана и тогава сядам да пиша…

Как бихте продължил изречението „Аз съм човек, който обича…“?

– Хм… Най-вече – да чете и да пише.

>>> Материалът е публикуван в bTVnovinite.bg <<<

About Даниел Димитров

Check Also

Майк Дауни: Ако си неутрален в ситуации на потисничество, ти си част от проблема

Fire away! Стреляй! С тези думи Майк Дауни започва разговора с един непознат български журналист. …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

error: Content is protected !!