Home / кинце / Операторът и сапьорът грешат само един път

Операторът и сапьорът грешат само един път

„Има една приказка: „Операторът и сапьорът грешат само един път“. Същото важи и за режисьора, ако направи посредствен филм – излиза от голямото кино. От това ме е било най-много страх. Имал съм късмета да работя с едни от най-добрите български режисьори от различни школи. Това е много важно за моето израстване“, допълва той.

„Всички филми сме ги правили отговорно, с любов. Но смятам, че най-сложни и силни са „Мера според мера“ и „Авантаж“. Спирам се на тях, което не означава, че се отказвам от другите филми“, казва той по повод дългогодишната работа в тандем с режисьора Георги Дюлгеров.

„През чувствителността и емоцията на актьорите минава целия филм. За мен са важни очите на актьорите и отделям голямо внимание за специално осветление и гледна точка, за да навляза в дълбочина при изграждане на образите им, казва още Радослав Спасов. По думите му всичко се работи в името на филма: „А това значи, че трябва да се виждам през погледа на режисьора. Като оператор това съм го спазвал. Случвало се е да има и много естетски кадри, които са композирани интересно, но пък се губи акцентът върху действието. И тогава се отказвам от тях в името на филма“.

Радослав Спасов, броени дни след като навърши кръгла годишнина – пред БТА, в разговор с Даниел Димитров: За учителя Димо Коларов и за тандема с Георги Дюлгеров, за работата му като оператор в Ню Йорк, за очите на актьорите, за мига, в който е усетил как камерата „тръгва“ сама, за любовта като двигател на всичко в живота. И още: Хубаво ли е един режисьор да има фаворити? Защо винаги присъства в самия процес на правене на филма, дори при писането на сценария? От какво го е страх днес? Какво може да го накара да се усмихне и какво го провокира да са надсмее?

Обичате ли празниците, г-н Спасов?

– Ако става въпрос за мен, не мога да кажа, че оценявам личните си празници така, както ги оценявах като по-млад, Ако ме питате за юбилея, свързвам го с един дълъг живот, в който е имало и трудни моменти, и някои ситуации, които са много неприятни. Но животът никога на никого не е достатъчен, колкото и да е дълъг, независимо от трудностите. Аз не празнувам рождения си ден вече от 10-15 години, по лични съображения. Но например много обичам 24 май. Защото е празник на културата, а и на този ден е роден моят син.

Лично за Вас кои думички стоят след името на Димо Коларов?

– От Димо Коларов помня едни думи след като му казах, че е мой учител: „А, бе, Славчо, бе, маме, защо говориш, че аз съм твой учител? Един майстор дава на един калфа толкова, колкото самият той може да си вземе“. Бате Димо беше такъв, мъдър човек. Той много обичаше актьорите и се грижеше за тях страхотно. От него получих този хубав усет, защото самият аз като ученик бях в школата на Асен Траянов с мечтата да стана актьор.

Тези думи ги казват и за Вас по отношение на актьорите…

– През тяхната чувствителност и емоция минава целият филм. За мен са важни очите на актьорите и отделям голямо внимание за специално осветление и гледна точка, за да навляза в дълбочина при изграждане на образите им. Понякога водя с тях дълги разговори, старая се да не ме приемат като режисьор, а като един от тях. Разбира се, че става въпрос за младите актьори. Дори си говорим дълго за най-различни неща от живота, за да могат да се отпуснат пред камерата. Също така, не държа да спазват конкретния текст. Подтиквам ги към импровизация, за да уловя процеса вътре в тях. И тогава нещата  се получават, и образът на персонажа се изгражда в дълбочина.

Хубаво ли е един режисьор да има фаворити?

– Всеки режисьор си има фаворити. И аз имам, но ако те не стават за конкретна роля, не ги взимам или ги поставям в други позиции – на роли, които са втори план. Но с основните роли никога не правя компромис.

През 1971 г. е общият Ви дебют с режисьора Георги Дюлгеров – „Изпит“. Има ли нещо от съвместната Ви работа, което и до днес Ви връща към тази година – с усмивка, носталгия, тъга или пък с друго чувство?

– При този филм, както при всеки дебют, нещата се помнят много детайлно. Той е важен за мен, защото аз като оператор в един момент усетих как камерата сама тръгна… Това показва, че отвътре съм усетил действието – независимо дали е физическо, дали е вътрешно и се движа по него. А това значи, че съм навлязъл в драматургията на филма. Това е спойката между оператор и режисьор и аз като оператор съм успял да изразя виждането на режисьора.

Това беше много важен момент за мен – в каква посока ще се развивам като оператор. Това да живееш света, който създаваш, е незабравимо чувство. Всеотдайността е присъща на младостта и ние вършехме много безумия, рисковани за актьора Филип Трифонов. По-късно, когато започнах работа с по-сложни филми, се подготвях по един по-особен начин. Независимо, че съм оператор, аз навлизах в епохата, четейки много документални книги за времето, в което ще се развива действието. Така и до днес се потапям в епохата, за да мога след това да я изразя. Даже в дадени моменти операторът се явява стълб на режисьора – за по-смели неща.

В този филм има два кадъра, които са много внушителни. За първи път направихме въжена линия, с която следим по улиците движението на актьорите. Има и един много сложен постановъчен кадър, който се изпълнява от трима оператори. Камерата следи главния герой на един чардак, на стара къща. След това, по наведена равнина, се предава на втори оператор, той я поема и я предава на трети, който влиза отново вътре в къщата. По този начин обединихме две действия. Този кадър беше много дълъг, но само един. А това нарушаваше стила на воденето на разказа. Дюлгеров много го хареса и така, когато нещо е станало добро, то трябва да влезне във филма. Дюлгеров е един от режисьорите, които претворяват филма във всеки един етап от реализацията му.

Освен това „Изпит“ е един от първите филми, в които зарязаха павилионите и започнахме да снимаме в реални интериори, което е много важно за създаване на автентична атмосфера.

Казвате, че в дадени моменти операторът се явява като стълб на режисьора. А кой се явява стълб на оператора – дали топката се връща пак при режисьора или при някой друг?

– Всичко се работи в името на филма. А това значи, че трябва да се гледам през погледа на режисьора. Като оператор това съм го спазвал. Случвало се е да има и много естетски кадри, които са композирани интересно, но пък се губи акцентът върху действието. И тогава се отказвам от тях в името на филма.

Кой е филмът – с главна буква – на Радослав Спасов и Георги Дюлгеров?

– На този въпрос бих дал един малко по-стандартен отговор. Всички филми сме ги правили отговорно, с любов. Но смятам, че най-сложни и силни са „Мера според мера“ и „Авантаж“. Спирам се на тях, което не означава, че се отказвам от другите филми.

Лариса Шепитко, украинска режисьорка, беше казала, че всеки един кадър трябва да се прави като за последно. Мисля, че това беше много важно в работата ни. Защото аз винаги така съм се отнасял, както и Гошо. Ние бяхме силен тандем за времето си, но после така се случи, че той тръгна в една посока, а аз – в друга.

Може ли да се каже, че „Време разделно“ е най-популярният Ваш филм, а „Сирна неделя“ – най-признатият в чужбина?

– „Време разделно“ е филм на режисьора Людмил Стайков, аз съм оператор и един от сценаристите. Филмът има не само български, но и много международни признания. Той получи наградата „Особен поглед“ в Кан. Освен това Людмил Стайков създаде и един по-кратък вариант, който разпространяваше много в чужбина.

„Сирна неделя“ е моят режисьорски дебют. Има и фестивални признания, и видеоразпространение сред българите в САЩ. Той се оценява от колегите като един от много добрите ми филми. От международните признания най-много ценя това, че филмът бе избран да представлява България по случай сто години от раждането на киното в програмата „Локален герой“ (За 100-годишнината на киното „Сирна неделя“ е избран от Европейската филмова академия за програмата „Локален герой“ на форум в Гьотеборг, където са показани ленти от всички европейски страни – бел. а.).

Като режисьор имам четири филма на отговорни, може да се каже парливи теми. При мен един филм тръгва от идеята и стига до неговото разпространение по кината. Когато нещо ме е впечатлило, постепенно узрява и тогава започвам да пиша сценария. Нещата вървят на етапи…

Вие сте първият български оператор, заснел с международен екип филм в Ню Йорк. Става дума за „Звезда, звезда“, в главните роли са Барбара Зукова и Сиена Гилъри. Поддържате ли връзка с някого от екипа?

– Бях поканен да снимам, защото бях известен като оператор, който снима от ръка. За да снимаш в САЩ на статив, трябва да имаш разрешение от професионалната асоциация на кинопродуцентите, а аз бях железен с камера на ръка. Както ме наричаха някои режисьори  – „Кранчето на бате Радко”.

Мога да споделя, че целият екип от предимно млади хора изпитваше към мен голямо уважение и доверие. Отделяха ми такова огромно внимание, че аз се чувствах като някакво полезно изкопаемо – в буквалния смисъл.

Сиена Гилъри е модел и нямаше голям опит като актриса. Като рекламно лице всеки ден получаваше хонорари от по 80 000 долара. Но това, което е важно, е, че винаги, след всеки кадър, поглеждаше как аз реагирам на нейното изпълнение. Когато срещнеше в очите ми одобрение, се радваше и го приемаше. Но ако аз избягам от погледа й, тя искаше още един дубъл. След като видя, че снимам на рамо, с тежка камера, ме изненада с един подарък – специална възглавничка за рамото, за да не ме убива. Пазя я и до днес.

„Винаги, когато започвам работа с някой режисьор, искам да усетя начина му на мислене, на светоусещане“, казвате преди години. Какво следва, когато това не се получи…

– Ами то не може да не се получи. Ако не се получи, вината трябва да е при мен… Затова аз винаги присъствам в самия процес, дори при писането на сценария.

Когато Георги Дюлгеров пишеше сценария заедно с Руси Чанев, те водеха разговорите на моето прочуто таванче на „Шишман“. Когато бате Димо водеше разговори с режисьорите, аз като асистент бях винаги до него. За мен това беше много важен момент, защото още отначало слушах техните търсения, техните виждания. Аз се обогатявах и израснах по този начин. Школата за мен си остава Киноцентърът. Там се изграждах като личност. Просто имах късмет, че като оператор работех с едни от най-изявените режисьори.

Много важен момент е как режисьорът те приема. Защото има режисьори, които се затварят към операторите. Има режисьори като Едуард Захариев – той много разчиташе на композитора. Общо взето, екипно се работи, когато се пише така наречената работна книга. Отивахме някъде за няколко дни и работехме денонощно върху създаването на тази книга. Така се работеше в ония години, но тогава имаше пари за култура, за кино. Особено за сложно постановъчни филми.

От какво Ви е страх днес?

– Аз се опитвам да не се страхувам… Но като оператор, когато снимаш на лента, е много отговорно. Една грешка е един провален снимачен ден на сложно постановъчен филм, а това е смърт за оператора. Може завинаги да излезе от киното, ако трябва да се преснима. Има една приказка: „Операторът и сапьорът грешат само един път“. Същото важи и за режисьора, ако направи посредствен филм – също излиза от голямото кино. От това ме е било най-много страх.

Имал съм късмета да работя с едни от най-добрите български режисьори от различни школи. Това е много важно за моето израстване.

Например, срещата ми с Еди Захариев. Срещнах го случайно, след като гледах филма „Преброяване на дивите зайци“. Толкова много го харесах, че започнах да му говоря. А той излиза от художествения съвет, на който филмът не е бил добре приет. И беше много сринат. А аз му говорех. И той се запали. Живна. Затова казвам, че съм снимал с режисьори от различни школи, които много са ми повлияли за моето изграждане. Ето – Еди Захариев е от унгарската школа. Георги Стоянов беше френска школа, бате Димо е чешка школа, Дюлгеров – руска. Всички тези хора са култивирали в мен висок морал и вкус към доброто кино. Създадох си и своя пътека, от която трудно бих се отклонил. Общо взето, не съм правил компромиси. Така остана в мен енергия, за да не се страхувам.

Но все пак се страхувам, когато снимам или режисирам – това е напрежение, тревога. Сега, след толкоз години, мисля, че съм оставил някаква следа в киното и това ми дава вяра, кураж да продължавам да работя върху проекти за филми на значими теми.

Трябва да има някаква надежда. Когато я имаш, ти продължаваш. Сега живея с  надежда, че ще направя филм, и мисля за него. И това ме крепи. Така че страхът е относително нещо…

Какво може да Ви накара да се усмихнете и какво Ви провокира да са надсмеете?

– Сега малко по-трудно и по-сдържано се усмихвам, особено след катастрофата, в която загина много близък мой човек… Трудно се усмихвах и това продължи с години… Като че ли един вид терапия за мен беше филмът „Живи комини“, в който имаше някаква усмивка…

А относно надсмиването – не го правя много. Вътрешно мога да се надсмивам над нещата. Имам си отношение към всяко едно нещо. Понякога се отпускам и мога да се надсмея. Това е процес, когато човек е по-затворен и се отпусне в подходящата среда от приятели. Но иначе избягвам да се надсмивам…

Как бихте продължил изречението „Аз съм човек, който обича…“?

– Мога да кажа, че човек първо обича своите хора и близки, и че без обич не може да се живее. Човек трябва да обича винаги. Изчезне ли това чувство, се губи част от живота. Защото то е двигател – обич към близките, обич към другите… Въобще не бих могъл да съществувам, ако го няма това чувство. В работата си също съм обичал всичко, което правя. Не съм правил неща, които не обичам. Не съм приемал, доколкото ми е по силите…

Радослав Спасов е роден на 14 юни 1943 г. в село Остров, Врачанско. Като ученик е участвал в художествената самодейност в училищния драматичен състав. Кандидатства в Националната академия за театрално и филмово изкуство „Кръстьо Сарафов“, а неуспехът при кандидатстудентските изпити го отвежда през 1966 г. в Киноцентъра, където започва работа като общ работник. През 1967 г. печели конкурс за асистент-оператори. От януари 1968 г. започва работа като първи асистент на кинооператора Димо Коларов. 

От 1967 до 1971 г. учи задочно специалност „Операторско майсторство“ във Висшия държавен институт по кинематография в Москва. През 1978 г. специализира във Франция.

През 1971 г. е общият дебют на Радослав Спасов и режисьора Георги Дюлгеров – филмът „Изпит“. Двамата се запознават при следването си в Москва и са приятели повече от 50 години. Работят заедно по филмите „…И дойде денят“ (1973), „Авантаж“ (1977), „Трампа“ (1978), „Мера според мера“ (1981), „Лагерът“ (1990), „Черната лястовица“ (1996), „Лейди Зи“ (2005), „Козелът“ (2009).

Радослав Спасов е снимал повече от 25 филма, сред тях са „Вилна зона“ (1974), „Самодивско хоро“  (1976), „Мъжки времена“ (1977), „Пантелей“ (1978), „Служебно положение – ординарец“ (1978), „Лачените обувки на незнайния воин“ (1979), „Последни желания“ (1983) , „За къде пътувате?“ (1986), „А сега накъде?“ (1988), „Време разделно“ (1988), „Време на насилие“ (1988), „Резерват“ (1990), „А днес накъде?“ (2007), документални филми за Гена Димитрова, Нешка Робева, Христо Явашев-Кристо. Работил е с режисьорите Методи Андонов, Едуард Захариев, Рангел Вълчанов, Людмил Стайков. 

В края на февруари 1993 г. по екраните се прожектира филмът „Сирна неделя“. С него Радослав Спасов дебютира като режисьор и сценарист. Филмът е предвиден за селекцията на фестивала в Кан. През 1994 г. „Сирна неделя“ печели наградата на филмова къща „Глобо“ за най-добър филм за малкия екран по време на фестивала „Златната роза“ във Варна. Същата година получава и специална награда от фестивала в Котбус, Германия. По време на награждаването член на журито, който обяснява мотивите за наградата, казва, че „това може би е първият филм от бившите соцстрани, който поглежда към миналото с усмивка, без да предизвиква отрицателни емоции“. За 100-годишнината на киното филмът е избран от Европейската филмова академия за програмата „Локален герой“ на форума в Гьотеборг, Швеция, където са показани филми от всички европейски страни. 

Радослав Спасов е режисьор и на филмите „Откраднати очи“ (2005), „Пеещите обувки“ (2016) и „Живи комини“ (2018). „Откраднати очи“ е по сценарий на Радослав Спасов и Нери Терзиева. През 2005 г. филмът печели наградата на „Кодак“ за най-добър български игрален филм на 9-ия „София филм фест“, наградата „Сребърен Георги“ за главна женска роля на Московския кинофестивал, наградата на публиката в официалната конкурсна програма „Толерантност“ на Международния кинофестивал „Палич“ в Сърбия, голямата награда на публиката на 32-то издание на фестивала във Вюрцбург, Германия. През 2005 г. филмът участва в официалната конкурсна програма „На изток от запада“, в Карлови Вари. През 2006 г. печели специалната награда на Червения кръст на фестивала „Златна нимфа“ в Монте Карло и наградата „Сребърна роза“ на Международния фестивал в Бергамо, Италия.

Радослав Спасов е бил председател на Българската асоциация на кинорежисьорите, бил е член на съвета на директорите на „Бояна филм“ ЕАД, бил е и член на управителния съвет на Съюза на българските филмови дейци. От 1996 до 2000 г. е председател на сдружение „Филмаутор“.

Носител е орден „Кирил и Методий“ (първа степен, 1979“, медал „1300 години България“ и  званието „Заслужил артист“. През 2023 г. получава „Наградата на София“, връчвана от Столична община, за принос към седмото изкуство по повод неговата 80-годишнина.

/ДД

/АЯ/отдел „Справочна“

/РБ/

About Даниел Димитров

Check Also

Саболч Хайду: Всеки ден получаваме малки дози щастие, но не го разпознаваме

Саболч Хайду – една от най-интересните личности на „София филм фест“ (2024), е и шеф …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

error: Content is protected !!