Режисьорката Анастасия Събева пред БТА: Все по-малко време отделяме, за да наблюдаваме светлината

„За мен най-привлекателното в образа на Урлаппи е, че всичко е извършено с една детска наивност и невинност – както хората вършат и глупостите, и прекрасните неща, които се случват в живота им. През една абсолютно неподправена наивност и неведение в това какво точно ще последва от тези актове“, допълва тя.

За автора на пиесата Херберт Розендорфер (1934-2012) разказва: „Най-интересното за него е, че е всестранно развита личност. Той е написал този текст, но и музиката към него. Бил е художник. Има много пиеси, романи… В същото време човекът е икономист и – забележете, съдия и юрист. Човек, който може би много добре познава всички аспекти на живота и успява да борави с тях в драматургията и в литературата си. Изглежда, че изкуството за него е било някакъв дъх, някакъв въздух извън живота“.

Анастасия Събева се надява, че Урлаппи ще одухотвори хората, поне за малко. „Защото принципно животът ни става все по-мрачен, все по-малко време отделяме, за да наблюдаваме светлината“, казва още тя.

В „Казвам се Урлаппи“ участват актьорите Йорданка Стефанова и Светлозар Начев. Преводът на пиесата е на Боряна Пашева. Сценичната среда е на Боряна Семерджиева, музиката – на Добромир Кисьов, хореографията – на Александър Манджуков. Текстът на песента в спектакъла е на Августина-Калина Петкова – по „Гарванът“ от Едгар Алън По. Помощник-режисьор е Яна Каменова, а драматург – Михаил Тазев.

Анастасия Събева пред БТА, в разговор с Даниел Димитров – за привлекателно и предизвикателното в образа на Урлаппи и на кого прилича той, за неизвестния, но много интересен автор Херберт Розендорфер, и за това, което непременно трябва да стигне до публиката. И още: Повече Сартр или повече Бекет има в „Казвам се Урлаппи“? Защо е променена първоначалната идея да играят двама мъже? Коя е най-голямата магия, на която е способен „Урлаппи“, спектакълът?

Г-жо Събева, „Казвам се Урлаппи“ е едно представление с много неизвестни. Досега не сме чували нито за главния герой, нито за неговия създател…

– Това отваря един много голям диапазон от предизвикателства, но и от възможности. Защото всяко предизвикателство е възможност, и отваря полето на въображението, което за мен винаги е много интересно и важно в един спектакъл.

Трудно е да се каже кой е Урлаппи, а на кого прилича?

– Смятам, че Урлаппи прилича на всички нас, както и смятам, че Урлаппи е всеки човек. Защото не са му чужди всички глупости, които ние правим, всички прекрасни жестове, които ние правим – жестовете на любов, както и жестовете на омраза.

За мен най-привлекателното в образа на Урлаппи е, че всичко е извършено с една детска наивност и невинност – както хората вършат и глупостите, и прекрасните неща, които се случват в живота им. През една абсолютно неподправена наивност и неведение в това какво точно ще последва от тези актове…

Какво трябва да знаем за автора Херберт Розендорфер?

– Интересно е да знаем някои неща, които аз самата също не знаех, и дори се почувствах леко глуповато, че не знам повече за този автор… Първо, най-интересното за него е, че е всестранно развита личност. Той е написал този текст, но и музиката към него. Бил е художник. Има много пиеси, романи… В същото време, човекът е икономист и – забележете, съдия и юрист. Човек, който може би много добре познава всички аспекти на живота и успява да борави с тях в драматургията и в литературата си. Изглежда, че изкуството за него е било някакъв дъх, някакъв въздух извън живота.

Не използвате неговата музика в спектакъла…

– Да. Това е един интересен факт. Нашата музика е авторска и цитатна, както аз правя и в други мои представления.

Защо променихте първоначалната идея да играят двама мъже?

– Никога не е имало ясна концепция за това дали да са мъже или жени, или мъж и жена. За мен това не е центърът. Сексуалността и полът не са тема изобщо в постановката.

Повече Сартр или повече Бекет има в „Казвам се Урлаппи“?

– Няма повече нито от Сартр, нито от Бекет. Има повече от всичко в живота. Авторът е роден в самото навечерие на Втората световна война и се усеща отгласът на екзистенциализма, на абсурдизма в неговото творчество.

За мен Сартр, Бекет са важна отправна точка, през която може да бъде гледан и тълкуван този текст. Те са цитирани напълно фриволно от моя страна – без това да е задължително. Но мисля, че е полезно познаването на този тип драматургия в разбирането на текст като този за Урлаппи.

Има ли нещо в този спектакъл, което искате специално да стигне до публиката?

– Наистина, във време, в което все по-често сме разделени и все по-често знаем за какво се разделяме, и все по-малко разбираме защо трябва да се обединяваме и да се обичаме, ми се иска хората да се замислят точно за това. Да се замислят, че сме много подобни, много еднакви. И че така, както се нараняваме – колкото нараняваме себе си, толкова нараняваме и другия.

Просто трябва да обърнем гледната точка и да се замислим, че всъщност така само рушим. А се оказва се, че силата на рушенето е по-голяма от тази на градежа. Това, което казвам, дори е извън тази пиеса. Защото принципно животът ни става все по-мрачен, все по-малко време отделяме, за да наблюдаваме светлината.

В този ред на мисли, коя е най-голямата магия, на която е способен „Урлаппи“, спектакълът?

– Надявам се, точно в тази връзка – да одухотвори хората, поне за малко. Аз не живея с месианското съзнание, че театърът може да променя хората. Но винаги се надявам за пет минути, за десет минути, за половин час, или поне в рамките на представлението и малко след това, в хората да остане усещането за любов, обич към приятелите, към близките хора, дори към неприятелите. Защото, пак ще кажа, ние сме по-еднакви, отколкото си мислим че сме.

/ДД

/АКМ