Христо Йоцов: В България условията за правене на култура далеч не са лоши

Думите на Христо Йоцов пред БТА са по повод два предстоящи концерта с негова авторска музика. Те отбелязват и 70-годишнината от създаването на Плевенската филхармония – на 17 февруари в Плевен, и на 21 февруари – в столичната зала „България“. Произведенията са изцяло програмирани и специално композирани от Христо Йоцов, който ще отбележи и своя личен рожден ден.

„Смея да се надявам, че винаги съм бил умерен оптимист. Защото в България условията за правене на култура далеч не са лоши. И не съм съгласен с хората, които мрънкат, че културата в България за нищо не става, че няма пари, че простащината владее всичко. Не съм съгласен, защото аз живея сред хора, които непрекъснато творят. И когато решат да направят нещо, го правят. И винаги има хора, които да ги подкрепят. И пари има“, казва Христо Йоцов.

Христо Йоцов пред БТА, в разговор с Даниел Димитров – за предстоящите концерти, за самочувствието на българския артист, за оцеляването зад граница, за абстракциите извън музиката, за пропуснатите ползи, за спорта и музиката. И още: Защо оркестрите извън столицата имат по-голям интерес към премиерни български произведения. Защото в България условията за правене на култура далеч не са лоши. Има ли нещо, свързано с музиката, в което не вярва. Какво е „Акустична версия“ днес, 16 февруари 2023 година. Какво изолира един творец от реалността.

Г-н Йоцов, концерт с авторска музика на български автор в зала „България“ звучи вълнуващо. Такова ли е Вашето усещане за това предстоящо събитие?

– Безусловно. Няма как с думи да се обрисува подобно нещо, подобно вълнение, подобна ситуация в живота на един музикант.

Ако трябва да бъда честен, това не ми се случва за пръв път. И интересното е, че, по някакъв начин, оркестрите извън столицата са повече склонни и повече обръщат внимание на български премиерни произведения. Правил съм такива и с Русенската филхармония, и с Варненската филхармония.

Как си обяснявате това, че оркестрите извън столицата имат по-голям интерес към премиерни български произведения?

– Всичко опира до хора, до личности, които имат виждане за това как правят репертоарна политика. И това не се отнася само за музиката, но и за театъра, и за всякакви сценични форми. Може би ситуацията в столицата е такава, че разчита повече на имена, на скъпоструващи артисти, които гостуват, на заложено успешни репертоарни решения.

От моя гледна точка оркестрите в страната имат по-голяма независимост и са по-маневрени. Такова е моето усещане и моят опит, но виждам, че така е и с други мои колеги. Отгоре на всичко, намирам за много добре все повече неща и все по-стойностни неща да не се случват само и единствено в столицата. Така че това е една прекрасна тенденция според мен.

Казвате , че се залага на скъпоструващи артисти. Това означава ли, че българските артисти, включително и Вие, нямате самочувствие на скъпоструващи артисти и на артист, който би могъл да привлича публика?

– Въпрос на гледна точка е и на някаква скала, и оценка в пространството – независимо дали е в общественото мнение или медийната нагласа, и това, което се внушава на хората… Аз лично съм твърдо убеден, че в България има артисти – и под това имам предвид всички, които се занимават с култура, на безкомпромисно, европейско и световно ниво. Това е абсолютно ясно. Виждаме колко българи концертират по света и заемат ключови позиции в топ оркестри.

Въпросът в България винаги е бил, че тук се подценява местното и се обръща много повече внимание на това, което идва отвън, както и убеждението, че човек в България няма възможност да се реализира и затова трябва да е навън.

Смея да се надявам, че винаги съм бил умерен оптимист. Защото в България условията за правене на култура далеч не са лоши. И не съм съгласен с хората, които мрънкат, че културата в България за нищо не става, че няма пари, че простащината владее всичко. Не съм съгласен, защото аз живея сред хора, които непрекъснато творят. И, когато решат да направят нещо, го правят. И винаги има хора, които да ги подкрепят. И пари има.

Така че българските артисти тепърва трябва да получат уважението, първо, на своята държава, която да намери начин да ги представя и да ги лансира извън граници. Защото, каквото и да си говорим, от много време, от много години, от предишни социални системи, българската култура е един от малкото конвертируеми продукти, които се намират тук.

В програмата на 17 и 21 февруари има световна премиера на празнична увертюра „Плевен 2023“. Разкажете как се стигна до написването на това произведение, Ваша ли е идеята или беше поръчано?

– Миналата година, през лятото, предложих на г-н Дяковски – директор на Плевенската филхармония и образец за човек и ръководител на институция, за което говорих преди малко, два концерта, които бях написал по-рано.

Пиша всички мои симфонични, а и не само, неща, защото имам потребност да пиша музика, а и те са адресирани към конкретни изпълнители, към техния опит, възможности, език…

Когато му предложих Концерта за тромпет и тромбон, и другия, който е за маримба и ударни, той, първо, веднага се съгласи, и второ – веднага направи така, че да се намерят дати, и трето – веднага го свърза със 70-годишнината на Плевенската филхармония, която е тази година. И, за да се попълни формата на концерта, трябваше още някаква пиеса. Казах, че съм готов да напиша още една пиеса, и той предложи тя да е посветена на юбилея на оркестъра. И така се роди тази празнична увертюра.

Определят Ви като един от най-активните и креативни музиканти на българската джаз сцена, двигател на много проекти, педагог, като привличащ млади музиканти и грижещ се за тяхното професионално израстване. Има ли нещо, свързано с музиката, в което не вярвате?

– (Замисля се – бел. а.) А, сега де! (Смее се – бел. а.)  Да, вярвам в абсолютно всичко, което е свързано с музиката. И не вярвам… Не вярвам, че човек няма да успее, когато човек има отношение към музиката, има талант и се отдаде на това, което е негов вътрешен порив, като, разбира се, положи съответното усилие. В момента, даже не разделям хората на изпълнители и слушатели, защо те за мен са ин и ян, двете половини на едно цяло.

Последния път, в който си говорих с Вас, беше през 2019 години. Поводът беше, че за първи път български изпълнители – Jazz Cats, са сред артистите на Music Works International. Пандемията попречи ли да се „възползвате“ от това признание?

– Когато влязохме в контакт с тази компания, този проект беше набрал сила – след три години и два албума. Аз не знам дали друг път българска група е била в обсега на подобна агенция. Но всичко рухна след пандемията. Инерцията се загуби, аз лично се обезверих по отношение на поректа, затова се роди нов проект – Yo-Yo Band, с Мишо Йосифов, издадохме и албум. Всяко зло за добро!

„Проблемът е, че всеки музикант действа сам за себе си“, ми казахте отново през 2019 г., по повод реализацията на българските музиканти зад граница. Това променя ли се след катаклизмите, които човечеството претърпява, или артистите продължават да бъдат единаци?

– Крайно време е държавата да обърне внимание на тази си скъпоценност и да създаде така наречения експорт офис, който да систематизира, колекционира, предлага и продава продукта на българските артисти. Да, все още, с малки изключения, е така…

Ние сме сами в този стадии на създаване на музикален продукт, когато трябва да се лансира, да се продаде – тук вече трябват съвсем други механизми, трябва бизнес. Съмнявам се, че ние, артистите, можем да доведем до успешен край финалната част от нашия продукт. Крайно време е това да не е самиздат. Ние не можем да се самокомпозираме, да се самоизпълняваме, да се самопродуцираме. Това просто не става…

Казвате, че музиката никога не е абстрактна. Кое в живота ни е абстракция?

– Това е труден въпрос… От гледната точка на музикант и на човек, който достатъчно дълго е бил на тази земя, напълно абстрактно е да си мислим, че това, което правим, е абсолютно самодостатъчно. Че няма как да участваме в някакви обществени процеси, свързани с нашето битие. Твърде нелогична и неработеща е позицията, че ние сме едни спуснати от горе творци, които могат да си позволят лукса да бъдат встрани от всичко, което се случва в нашия живот. Това е някаква абстрактност, която ни изолира от реалността.

Какво е „Акустична версия“ днес, 16 февруари 2023 година?

– Едно име в историята на българската джазова музика от 1984 година насам. Групата всъщност доста години не е активна, по ред причини. Тя е в едно, така как да се каже, стендбай състояние, и периодично се възпламенява по някакъв повод. Така че и за Антони Дончев, и за мен, „Акустична версия“ си е една постоянно съществуваща величина, макар и през повечето време да седи като невидим субект. Но това нещо няма край… То ще бъде завинаги.

А какво е в състояние да Ви възпламенява?

– Например, покана миналата година на джаз фестивала в Пловдив.

Оказва се, че всички български музиканти си останахме местни, поради гореизброените причини… Защото група с такъв летящ старт като нашата щеше да обиколи света, ако бяхме французи, германци или англичани… Така че, периодически, слава Богу, се възобновяваме, по някакъв начин… Независимо колко време е минало…

Съжалявате ли за някакви пропуснати ползи, чисто артистични, творчески? 

– Няма да ми повярвате, ако кажа, че не съжалявам, но наистина е така.

Разбира се, в един момент, човек си казва – да, нещата биха изглеждали по-различно, ако, например, бях останал да живея в Германия. Но ако това беше се случило, аз щях да се превърна в невъзвращенец, и да пострадат всичките ми роднини. Не беше лесно за взимане такова решение.

В никакъв случай, не съжалявам, защото – пак казвам – в България има страшно много условия за работа. Аз съм заобиколен от страхотни професионалисти, колеги и музиканти, и всякаква друга порода хора. Освен това, мога да се похваля, че с лекота се осъществяват нещата. Защото, за един артист е важно това, което създаде, да излезе на сцената, а не да остане някъде и да чака благоволението на някой, който след смъртта му ще се сети, че е написал нещо. Имам щастието всяко нещо, което направя, веднага да заживее и да се среща с публиката.

Спортът и тенисът продължават ли да помагат за добрата форма, в която се намирате? Или търсите други начини за физическа мощ?

– О, да! О, да! О, да! Аз благодаря всеки ден, на всички божества, че мога да го правя. Това ме върна след години страдания с двигателната система. Върнах се на корта и това ми дава усещане за живот, свобода, самочувствие – за всичко, всичко, всичко, което човек има нужда, за да поддържа и духа си, и тялото си. И това е изключително важно, защото защото не е хубаво да се остарява зле.

Как бихте продължил изречението „Аз съм човек, който обича…“?

– …който обича да обича. Който обича да създава безпроблемност в нещата, с които се захване, и да вярва, че абсолютно всичко е постижимо.

– – –

Христо Йоцов е роден е роден през 1960 година в София, в семейството на музиканти. Завършва музикално училище и академия в класа по ударни инструменти на проф. Добри Палиев. Военната си служба (1979-1981) отбива в Ансамбъла на строителни войски, където свири в духовия оркестър. Там прави и първите си опити като аранжор. Той е също композитор, барабанист, джазмен. 

От 1982 г. свири с различни джаз групи в България и Европа. С „Акустична версия“ печели двете най-престижни европейски награди за джаз – през 1985 г. в Белгия, и през 1986 г. в Германия. В периода 1982-1989 г. е барабанист и аранжор на биг бенда на БНР. Свирил е със Симеон Щерев, Милчо Левиев, Йълдъз Ибрахимова, Теодосий Спасов, Томи Смит, Анди Скофийлд, Адам Пиерончик, Ерик Про, Стив Хамилтън, Тим Гарланд, Алексия, Реджи Уоркмън, Бени Мопин, Стийв Слегл, Том Харел.

От 1995 г. свири предимно в собствени проекти с участието на български и чужди музиканти, за които създава оригинална музика. Има издадени над 30 албума за български и чуждестранни компании. Автор е на музика и аранжименти за джаз формации, биг бенд, симфонична, филмова и театрална музика.  /ДД