още новини >
Home / театър / Утопично е всички да бъдем добри, но е възможно
Хосе Варлета

Утопично е всички да бъдем добри, но е възможно

Един микросвят на манастир, в който битуват „светици“ и „перверзници“, се оказва умален модел на света. „Да, защото в света има много хора като тези – луди“, отсича през смях испанският писател и драматург Хосе Варлета.

Неговата пиеса „Светици и перверзници“ е поставена от режисьора Николай Младенов в Сатирата. Албена Павлова прави поредната силна, различна и запомняща се роля в този човекоподобен и недотам богоугоден паноптикум. Нейната героиня-монахиня е глухоняма, креслива и много смешна, редом до една сляпа сестра (Полин Лалова), една хормонално (недо)развита Божия пратеничка (Ани Вълчанова) и една игуменка със съмнителни морални устои (Йорданка Стефанова).

Този монашески квартет-комбина сякаш смачква усещането за святост, за вяра във вярата и за надежда в неприкосновеността на избраните. В случая те са изградили свят – като в евтин крими сериал – който им носи чисто „женски“  емоции – като в сълзлива сапунка. Проникването на чужда енергия и мъжка сила (инспектор и сержант – актьорите Мартин Каров и Боян Арсов), и то заради убийство, причинява куп неудобства. Резонансът е неспирен смях в зрителната зала.

Хосе Варлета сякаш се вълнува от психологията на лошия човек, от злокобната игра на смеха и смъртта, но приема това за нормално, а обяснението е просто – за да разбереш доброто, трябва да обясниш лошото, аргументира се той. И, както всеки испанец, в който може би дреме по един Дон Кихот, той вярва, че театърът може да дава присъди – като това, че всеки човек може да бъде добър. „Донякъде е утопия, но е и възможно“, категоричен е писателят.

Хосе Варлета – за „Светици и перверзници“, нейната предстояща екранизация и българското участие, за неочакваните прочити на творбите му, за играта на смеха и смъртта, за психологията на лошия човек и за утопията всички да бъдем добри. И още: Смъртта Божия грешка ли е. Кой го принуди да прочетете Библията. Стават ли лудите все повече, и трябва ли да се свиква с това. С каква го провокира България. Кое е по-смешно – черно-бялото или цветното. Театърът може ли да дава присъди…

Г-н Варлета, изгледахте и трите премиерни представления на „Светици и перверзници“ в Сатирата. Хареса ли Ви това, което видяхте на сцената в София?

– Много ми хареса, не само това, което видях на сцената, но и публиката. Хареса ми, че след като това е произведение, писано на испански и за испанска публика, българската публика реагира по същия начин, на същите места, както и испанската.

В София ли се роди идеята за екранизация?

– Не. Четири дни преди да тръгна за България, получих предложението и, след като се прибера у дома, ще имам първата среща. Все още не мога да кажа нищо конкретно, защото тепърва ще обсъждаме какъв да бъде екипът. Но мисля, че ще има някакво сътрудничество с България.

Кой е най-неочакваният прочит на Ваш текст? Например, ако говорим за „Светици и перверзници“, попаднах на версия, в която част от монахините се играят от мъже актьори…

– В Испания това не е важна тема. Там говорят за героите, а не за това кой ги изпълнява. Което е малко неочаквано. Аз очаквах, че това ще бъде една от първите реакции в Испания – че монахините се играят от мъже. Но въобще нямаше реакции…

Иначе, ако говорим за изненади, това ми се случи с глухонямата монахиня, тук, в София. Защото в испанския вариант тя стои неподвижна, а при вас е в непрекъснато движение. Но това е прекрасно решение и на мен то много ми хареса.

Това означава ли, че не се страхувате от режисьорската импровизация? По-приятно ли е, когато сам режисирате пиесите си?

– Аз почти винаги режисирам сам моите произведения. Само два пъти е имало друг режисьор. Ако говорим за България, Николай Младенов направи една прекрасна постановка. И неща, които той е направил тук, аз ще използвам в третия сезон на постановката в Испания.

Той е довел всеки един от персонажите до друго ниво. Сляпата монахиня в испанския вариант е много подвижна, шумна и биполярна, в българския вариант е много мълчалива и кротка, но функционира прекрасно. Същото става и с глухонямата, както споменах – в Испания тя е кротка и спокойна, а при вас е много активна.

Ако някой ден Николай иска да направи друга постановка по мое произведение, ще бъда много радостен и с най-голямо удоволствие ще го оставя да работи сам.

Не е ли твърде злокобна тази игра на смеха и смъртта?

– Да. Но това е хуморът. Хуморът е започнал, когато сме започнали да се надсмиваме над нашите грешки и над нашите дефекти. И доказателство за това е точно тази пиеса, в която един труп става причина за много смях и много хумор.

Оставам с впечатлението, че се вълнувате от психологията на лошия човек – като цяло. Имам предвид Вашите пиеси Mi Turno (Моят ред), и La decisión de Lola (Решението на Лола).

– Никога не бях се замислял, но може би е така. Защото понякога, за да  разбереш доброто, трябва да обясниш лошото. В „Моят ред“ става въпрос за едно кабаре, където главният герой е дявол. И, ако разберем ролята на лошия, ще разберем и добрия.

Другата пиеса разказва за една добра жена, която е малтретирана. Малко по-различно е като тема, но пак се опитвам да интерпретирам нещата чрез хумора. И в този случай – на Лола, е добре да опознаеш злото и лошият човек, за да не се случват повече подобни неща…

Смъртта Божия грешка ли е според Вас?

– Аз не съм много вярващ, но ще се позова на Библията, която съм чел – защото съм бил принуден да я прочета. Най-страшното наказание, което е било наложено на един смъртен, е той да бъде безсмъртен. Според Бог това е най-голямото наказание, което може да се наложи на човек. Затова мисля, че смъртта, в един момент, е необходима. Трябва да се свърши с нещо…

Кой Ви принуди да прочетете Библията?

– Принуди ме написването на „Моят ред“. Защото Сатаната казва, че не е толкова лош и исках да използвам истински данни. Ако проучиш Библията, виждаш, че дяволът е необходим. Защото, ако не съществува злото, няма да можем да правим добро. Затова трябваше да прочета Библията…

Може ли да се каже, че този микросвят на манастира в „Светици и перверзници“ е умален модел на света?

– Да. Защото в света има много хора като тези – луди (Смее се – бел. а.).

Тази лудост пандемична ли е, заразна ли е? Лудите стават ли все повече и повече?

– Да, сигурно е така. Заразна е…

Това притеснява ли Ви, или трябва да се свиква с този свят?

– Трябва да се приспособим. Трябва да правим нещата добре, но да запазим възможността и способността да се смеем.

Кое е по-богато – животът на случки, които Ви вдъхновяват, или Вашето въображение?

– Работя и с двете неща, но понякога реалността надминава въображението. Но ми харесва от нещо малко да направя цяла планина.

Вие самият като какъв човек се определяте?

– Колко добър въпрос… Аз съм един работлив човек с въображение, и обичам да наблюдавам. След три дни в България, вече се осмелявам да напиша нещо и за България. Защото съм си такъв – много наблюдателен.

Този типаж, който описахте, присъства ли в някоя от пиесите Ви?

– Не, но има по-малко от мен във всички произведения. За един добър автор е от значение да си се представя в ситуации, които не е изживявал. За „Решението на Лола“ един критик написа: „Забелязва се, че е написана от жена, която е изживява всичко това“. Което не беше вярно. Но пък съм щастлив от подобен комплимент.

А с каква точно Ви провокира България?

– Преди всичко ме впечатлиха общите неща между Испания и България. Преди една седмица мислех, че Испания и България са две различни планети, отдалечени една от друга, а сега смятам, че сме изключително подобни, и че много си приличаме. Бих написал комедия как един испанец би се чувствал в България.

Испанската култура е една от най-популярните чужди култури в България…

– Не го знаех. И моля за извинение за това, че не съм го знаел. Но сега се чувствам като вкъщи.

Кое е по-смешно – черно-бялото или цветното?

– Винаги разнообразното е по-смешно, тоест цветното.

 Театърът може ли да дава присъди?

 – Да (Отговаря, без да се замисля – бел. а.). Винаги, в целия свят, с комедиите, и въобще културата дава някаква присъда. Затова цензурата винаги е съществувала. Защото културата винаги е говорила преди другите. С най-новата ми постановка, която ще излезе през май, казвам, че всеки човек може да бъде добър.

Това не е ли утопично?

– Да… (Смее се – бел. а.).  Може би, донякъде е утопия, но е и възможно. Защото една проститутка би могла да бъде добър човек – също колкото и една монахиня.

Какво Ви вълнува извън театъра?

– Семейството, приятелството и да бъда щастлив. Трябва да се радваме на живота, да умеем да живеем, защото сами видяхме как един малък вирус може да обърне целия живот.

Как бихте продължил изречението „Аз съм човек, който обича…“?

– (Замисля се – бел. а.) …да разказва история. Много съм щастлив, когато разказвам истории.

>>> Материалът е публикуван в bTVnovinite.bg <<<

About Даниел Димитров

Check Also

Самуел Финци: Завръщането е спирка по пътя – пристигане и заминаване

Той е човек, мъж и актьор, чужд на всякакви клишета. Чужд е на това да …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

error: Content is protected !!