След смъртта на майка си главната героиня Полин се завръща в семейната ферма, където я чакат триста пилета, за които трябва да се грижи, но също така – да убие и продаде. Привързана към своите пернати, Полин решава да им отдаде посмъртно почит с кратък разказ за живота им. И така, към вакуумираната опаковка на пилето за продан се добавя неговата ръкописна биография-епитафия. Идеята допада на предприемчивия Фернан Рабате и придобива внушителни размери…
„В книгата исках да покажа какво е да убиваш животно“, допълва Люси Рико. „Баба ми, която прочете „Песента на вакуумираното пиле“, каза: „От всяка страница лъха на смърт“. Но това е смърт, която се присмива на смъртта“, разказва авторката.
По думите й, в първите й два романа мъжете са слаби и малтретирани. Книгата, която пише в момента, е „нещо средно между ужас и полицейски роман“ и в нея разказва мъж. „Ще бъде любовна история. Той ще срещне една жена, но любовните истории невинаги свършват добре“, обяснява Люси Рико.
„Това изследвам в моите книги – как едновременно да стоим здраво стъпили на земята, в истинския свят, и, в същото време, измисляме истории и ги разказваме. Ние смесваме всичко това, защото сме направени по този начин. И всички тези езици смесвам в литературата. Като ултра измислица“, обобщава френската писателка.
Люси Рико пред БТА – за пилетата и консуматорското мислене, за „вегетарианските“ атаки и бъдещия филм по „Песента на вакуумираното пиле“, и как се „разклащат“ правилата на криминалната литература. И още: Защо се възприема като Агата Кристи на пилетата? Неизбежни ли са труповете в един криминален роман? Защо все повече хората смесват измислиците и фантазиите си с реалния свят? Защо магазинът за плочи на баща й, кръстен на нея, се е казвал „Лолита“? Има ли сред студентите й бъдещи големи писатели?
„Песента на вакуумираното пиле“ има ли аналог в реалната действителност, или е изцяло фикция?
– Това е пълна измислица. В началото, когато започнах да пиша, се страхувах да смесвам реалността с измислица и хора, които да намесват това. Но всъщност има нещо истинско и това е човек, който се занимава с пазар на меса – той ми разказа една история и оттам дойде всичко.
Застрашителни ли са размерите на консуматорското мислене?
– При мен има едно такова противоречие – дали това, което правя, и това, в което вярвам, си противоречат. Моята главна героиня през цялото време изпитва трудност в това да следва своите принципи.
Абсурдните истории като тази, която разказвате, успяват ли да стреснат нас, хората, и да ни приземят? Успяват ли да ни накарат да се замислим?
– Не знам, може би, читателите трябва да кажат. Но би трябвало да предизвикват точно такъв ефект. Аз обичам комедията и смешното. Едновременно, това, което можем да видим, е и смешно, и тревожно – това, което се случва в действителност. Това исках да постигна с книгата си – да направя нещо смешно, нещо абсурдно. Все пак, става въпрос за пилета и това би трябвало да предизвика реакция в нас.
Получавате ли „вегетариански“ атаки заради книгата?
– В крайна сметка, книгата има награда за екология. В нея не се засяга темата дали е добро да убиваш животни или не. Но аз като човек знам, че не е хубаво да се убиват животни и въпреки това консумирам месо. Но не го правех, докато пишех романа.
В книгата исках да покажа какво е да убиваш животно. И не е едно и също дали човек ще си купи бутилка вода или вакуумирано пиле. Главната героиня – Полин, иска да има взаимоотношения с това животно, преди да го убие. Това, което прави обаче, придобива промишлени размери, така че тя повече не може да има това отношение. Всъщност, хората в края вече си задават въпроси, ако не вегетарианците, то останалите. Въпросът, който поставя книгата, е ти животно ли си или си някой…
Тази история можеше ли да бъде направена в разказ? Щеше ли да има същия ефект върху читателя?
– Това също е разказ, приказка, басня – не е само роман. И става въпрос за сега, за съвремието.
Ще има ли филм по „Песента на вакуумираното пиле“?
– Да, ще има филм. Аз съм сценаристът. Но оставям останалите да работят по филма. Аз се занимавам само със сценария. От една страна, се надявам да стане ясно, че едно е да говориш за пиле, което бива убито, друго е да го видиш.
Четири години ми отне да напиша този роман, а пиша по три сценария на година. Сценарият е един инструмент. Това, което много обичам, е да разказвам истории. Но е много трудно да се намери езикът, стилът, начинът, по който да бъде разказана една история в книга…
Казвате, че оставяте останалите от екипа да работят по филма. Трудно ли е да се остави този контрол на режисьора, например?
– Не, не е трудно, обожавам това. Същото е, както при превода. Веднъж написана, книгата вече не е моя. И оставям всички останали да я преживеят, както преценят. И мисля, че една добра адаптация е малко и невярна.
Вторият Ви роман „GPS“ можеше ли да мине без труп и ще има ли трупове в продължението, което пишете в момента? Знам, че става въпрос за мъж, малтретиран от жена…
– Баба ми, която прочете „Песента на вакуумираното пиле“, каза: „От всяка страница лъха на смърт“. Но това е смърт, която се присмива на смъртта. „GPS“ е роман за смъртта на приятел, но се шегуваме със смъртта.
Но в бъдеще мисля, че през цялото време ще има трупове. Веднъж е нещастен случай, но втори път не става за нещастен случай, а за обсебване. Всъщност става въпрос за романи, в които смъртта се изследва. Аз, като читател и като зрител обичам полицейските романи и някак си работя по този начин.
В първите ми два романа мъжете са слаби и малтретирани. Исках този път, в този роман, да има мъж, който прави нещата, който разказва, и да е нещо средно между ужас и полицейски роман. Ще бъде любовна история. Той ще срещне една жена, но любовните истории невинаги свършват добре.
Имате ли усещането, че все повече хората смесват измислиците и фантазиите си с реалния свят?
– Да. Това изследвам в моите книги – как едновременно да стоим здраво стъпили на земята в истинския свят и в същото време измисляме истории и ги разказваме. Въображение, виртуален свят и измислица. Ние смесваме всичко това, защото сме направени по този начин. И всички тези езици смесвам в литературата. Като ултраизмислица.
А няма ли опасност да се подчиним само на измислицата?
– Съгласна съм, това е абсолютно реална опасност – да забравим реалния свят. И, честно казано, във втория ми роман става точно така. Има героиня, която две години е безработна. И литературата дава път към този свят….
Приемате ли твърдението в една от критическите статии за Вас – от Кристин Фернио, която казва, че разклащате правилата на криминалната литература.
– Да. Това обичам в криминалната литература – че има едновременно игра. На практика, това с автобиографиите на пилетата, е игра. Обичам точно такива книги – да ги хванеш и да ги прочетеш на един дъх, за да разбереш края. Искам да предложа на читателя истинска измислица.
Много обичам Агата Кристи. Тя е много важен автор за мен. Във втория ми роман „GPS“ точно това исках да направя. И мисля, че с този роман точно това се получи – Агата Кристи на пилетата.
А защо магазинът за плочи на баща Ви, кръстен на Вас, се е казвал „Лолита“?
– Често и аз съм се питала същото (Смее се – бел. а.). Магазинът вече е затворен. Мисля, че баща ми обича книгата на Набоков. Аз също обичам този роман, защото там проблемът е с гледната точка. Този разказвач, който въобще не е надежден, мен също ме интересува. Но ще попитам защо е избрал това име.
Преподавате творческо писане в университета в Клермон Феран. Има ли сред студентите Ви бъдещи големи писатели?
– Да, има бъдещи големи писатели. Много е вълнуващо да се открива техният глас. За тях това е начало, така че все още е рано да се каже как ще се развият. За да стане човек голям писател, трябва да има много шанс и много решителност.
Как като преподавател познавате от първите Ви срещи заедно кой има талант, кой би могъл да има такова голямо бъдеще?
– Те не казват „Ще разкажа нещо“, а се питат как да го разкажат и започват да „копаят“, един вид, да работят и да преработват едно изречение, отново и отново, и аз по този начин разбирам, че те имат талант. Всъщност те работят в групи, четат много и четат работите на останалите. И по този начин дават добри съвети един на друг.
Как бихге продължила изречението „Аз съм човек, който обича…“?
– … топеното сирене (Смее се – бел. а.). Може би, защото съм гладна. А иначе обичам много неща. Обичам да откривам.
Люси Рико е родена през 1988 г. в град Перпинян, недалеч от френско-испанската граница. Живее и работи в Обервилие – където пише сценарии, в Перпинян – където пише книгите си, и в Клермон Феран – където преподава творческо писане. Освен сценарист, тя е кинорежисьор и преподавател.
„Песента на вакуумираното пиле“ е първата ѝ книга. Наскоро излезе от печат и вторият ѝ роман, наречен „GPS“. През 2021 година „Песента на вакуумираното пиле“ е отличена във Франция с наградата за роман с екологична насоченост, с наградата за дебютен роман Cheval Blanc и с наградата Vendanges Littéraires.
Люси Рико бе гост на Софийския международен литературен фестивал (2022 г.).
/РБ/