още новини >
Home / музика / Александър Селие: Тишината е най-красивата нота

Александър Селие: Тишината е най-красивата нота

Синът на Марсел Селие (1925-2013) – етнолог, музикант, продуцент, откривател и издател на „Мистерията на българските гласове“, демонстрира уменията си на различни инструменти – пиано, келтски флейти, фуяра, пан флейта, калимба, хармоника, дудук, укулеле, челюстна арфа, кларинет, както и на… лист от роза и туба за вода. Специални участници в софийското събитие бяха българските музиканти Христина Белева (гъдулка), Костадин Генчев (кавал), както и певицата Мими Николова.

Пред БТА Селие-младши цитира думите на баща си: „Стойността на музиката понякога е в тишината, в простотата“. Сигурен съм, че тишината е може би най-красивата нота, казва наследникът на швейцареца, заради когото през 1990 г. албум с български фолклор печели „Грами“.

„Някои от виртуозите специалисти, които владеят един инструмент, може и да се присмеят на това, че аз владея толкова много и различни инструменти. Виртуозността не е мое желание, не е моята цел, не е моят стремеж“, допълва Александър Селие. „Аз харесвам предизвикателствата. За мен „невъзможно“ не е част от моя речник“, казва още той. Споделя, че голяма част от музиката му съдържа носталгия и тъга – като изгубен рай. „Музиката обяснява разстоянието до изгубения рай“, смята роденият в Лозана артист.

Александър Селие пред БТА, в разговор с Даниел Димитров – за определението мултиинструменталист, за тишината и невъзможното вдъхновение, за кратките и за безкрайните импровизации, и как се „открива“ импровизация, за любовта и тъгата, за неговото лично „гориво“ и за синонимите на свободата. И още: Защо никога не би свирил в голям симфоничен оркестър и с метъл група. Как би определил живота си днес – с един инструмент. За съпорта на сцената и доколко той му е необходим. И има ли първа любов в музиката…

Г-н Селие, какво беше за Вашия баща България и „Мистерията на българските гласове“?

– На този въпрос мога да отговарям с часове. Това беше любов, възхищение, огромна страст от страна на моите родители – да открият това богатство на вашето изкуство, самата структура на композициите, невероятния тембър на гласовете, да се пее по такъв точен начин, по такъв невероятен начин.

Качеството на подобно пеене не може да се намери никъде другаде по света. Така че баща ми усещаше буквално със стомаха си тази музика и чувствата, която тя предизвикваше в него. И той се нуждаеше от това да я сподели със света.

Той имаше радиопрограма всяка седмица – от 1962 година. В началото разказваше за фолклора на Румъния – флейтата, тарагот, виолина тромпет – това е инструмент със закачен за него конски косъм и звукът, който издава, е невероятен. Разказваше как се свири музика с листо от роза или от люспите на рибата.

Един ден той чува женските гласове на България. И си задава въпроса: „Как мога да обясня тази музика?“. И казва: „Не мога, това е мистерия“. Четири пъти седмично той започна да прави половинчасово радиошоу, което нарича „Мистерията на българските гласове“. След това идва първият албум, вторият – който взима „Грами“ и така нататък.

А какво са за Вас България и „Мистерията на българските гласове“?

– Изпитвам същото възхищение, същата благодарност и признателност за вдъхновението. А сега вече имам надежда и за нови проекти. Това е моя много стара мечта, която най-накрая се осъществява, на моите 56 години.

Обидно ли е определението мултиинструменталист?

– Не. Аз го харесвам. Някои от виртуозите специалисти, които владеят един инструмент, може и да се присмеят на това, че аз владея толкова много и различни инструменти. Виртуозността не е мое желание, не е моята цел, не е моят стремеж.

Баща ми казваше: „Стойността на музиката понякога е в тишината, в простотата“. Често пъти давам уъркшопи за деца или за учители по музика. И първото упражнение, което правим, заедно, с всички, е да бъдем като пулс, да издаваме заедно звук. И тогава експериментираме тишина. Това е първото упражнение, което правя на всички мои уъркшопи. Сигурен съм, че тишината е може би най-красивата нота.

Има ли невъзможно вдъхновение?

– (Замисля се – бел. а.) Не знам. Аз харесвам предизвикателствата. За мен „невъзможно“ не е част от моя речник.

Има ли жанр, който не смеете да настъпите?

­- Да. Уважавам хората, които работят през целия си живот за класическата музика. Това е посвещение. Не бих свирил с музиканти, които са в голям симфоничен оркестър. Аз имам нужда от пространство за импровизация и, когато имам това пространство, се чувствам добре. Другият стил е хеви метъл. Уважавам енергията, визията им, но аз не мога да правя това. Бих бил много зле в този стил.

Има ли кратка импровизация?

– Да. В играта смисълът е да не я правиш твърде дълга, но да бъде интересна. Ако може да бъде интересна и кратка, е много добро предизвикателство.

А има ли безкрайна импровизация?

– Да, разбира се. Но винаги е опасно да не стигнеш до края, да не знаеш кога да спреш. Винаги мисля за намирането на добър край – не твърде дълго във времето. Например, тук има бекграунд музика и аз бих направил много кратка импровизация. (Докато разговаряме, се чува музика от радио. Александър Селие взима чашата за кафе от масата и започва да свири на нея – бел. а.)

Вие свирите на много инструменти…

– Да, аз обичам да откривам нови инструменти… (Взима бутилка от масата и започва да свири на нея – бел. а.).

Любопитно ми е дали сте свирил на нещо живо – на човешка кожа, например?

– С жена ми… (Усмихва се – бел. а.), по специални поводи, съм свирил с устните й. И тя може да контролира честотата. Аз контролирам ритъма, а тя – честотата.

Има ли любов, която не бихте приел?

– Леле! Какъв въпрос! Това е труден въпрос, защото любовта – ако е истинска – трябва да се развива. Като подаръците, които получаваш, и даваш. Това, което се случва в момента между нас, е любов. Защото проявявате интерес, аз проявявам интерес към Вашите въпроси, и това е вид правене на любов. Може да бъде по-интимно, но фактът, че говорим по позитивен начин и проявяваме интерес един към друг – това е вид любов. Това е красива любов.

Абсурдно ли Ви звучи въпросът „как тъгувате“?

– Мисля, че голяма част от музиката ми съдържа носталгия и тъга. Като изгубен рай. Музиката обяснява разстоянието до изгубения рай. Животът не винаги е рай, не винаги е живот в розово. Разбира се, опитвам се да задържа в моята музика доверието, надеждата, опитвам се да поддържам нишката към надеждата…

Как бихте определили живота си сега – с един инструмент?

– (Замисля се – бел. а.) Любимият ми инструмент е пианото. Защото мога да обясня много стилове по много начини – мога да отида в Бразилия, в Африка, в Румъния, в България, където си реша – от блус до боса нова… Така че имам голяма доза свобода с пианото. Но то е тежко и трябва да седиш. Така че понякога предпочитам калимбата или да пея за публиката, понякога ми харесва само гласа, който е дар от небето, от Бога. Гласът може да изрази много неща – има много повече свобода, няма ограничения.

Харесвам лупър (Устройство, което създава записи на инструмент и ги възпроизвежда в реално време, в зададената от музиканта последователност – бел. а.), защото обичам да експериментирам. Това ми дава различни идеи, които отиват в други посоки – полиритмия, полифония…

Така ли беше и преди 10, 15, 20 години?

– Много добър въпрос. Свободата и доверието в самия мен расте с всеки следващ ден. Вчера не беше същото, както преди седем години.

Открих импровизацията на около 15 години, с добър преподавател по пиано. Той ми казваше: „Следващата седмица свириш същото, но променяш мелодията. Или свириш същата мелодия, но променяш акомпанимента“. И тогава ти трябва да намериш свой собствен път. В началото не бях добър, не знаех пътя. Стъпка по стъпка, намерих начина, по който сърцето ми да се изразява. И до ден днешен…

Но подаръкът дойде по-късно. Защото, когато си млад, ти мислиш за бъдещето. Сега, на 56 години, имам време за подарък. От около седем години работя много усилено по моята импровизация – сам, понякога – в дует. Познавам много добър цигулар – Габор Варта, унгарец, той свири на пиано и на акордеон, композира много добре. На сайта ми имам някои записи с него. С него имам увереност. Заедно имаме концерти за семейства и деца…

Следващият ми въпрос е точно за съпорта на сцената, доколко той Ви е необходим и само публиката не е ли достатъчна…

– За мен публиката е абсолютно достатъчна. Аз обичам да бъда сам. Тя ме прие в София и аз бях щастлив. Но когато мога да сготвя гозба с нови подправки, мога да създам и нови емоции. Аз уча много от тяхната култура и какво те могат да предадат в моята култура. Сам мога да измина част от пътя, но заедно можем да стигнем по далеч.

Има ли първа любов в музиката?

– Да. Почти всеки концерт, който започвам, аз гледам хората, които идват. Това е особено чувство – да наблюдаваш хората – защо са дошли, защо ти вярват. Доверяват се на това, което музикантът може да им предложи – за да полетите заедно. Този полет е като любов от пръв поглед, като първо влюбване. С публиката в София беше точно така. Ето защо, не обичам твърде много да репетирам, защото така се запазва усещането за първи път.

А кое е Вашето гориво?

– Подаръкът. Който е подарък!

Кои са синонимите на свободата?

– Дишането.

Как бихте продължил изречението „Аз съм човек, който обича…“?

– … да срещам нови приятели.

/ДД

/ТС/

About Даниел Димитров

Check Also

Монах Авел: Всичко, което е в душата ми, резонира в сърцата на хората

В живота му има много събития, които могат да се нарекат чудеса. „За мен беше …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

error: Content is protected !!