Home / книжици / Проф. Венцеслав Николов: Времето обикновено не разбира съвременниците си

Проф. Венцеслав Николов: Времето обикновено не разбира съвременниците си

„Времето обикновено не разбира съвременниците си. Хората на изкуството вероятно имат някакво сетиво, което им дава възможност да погледнат в бъдещето“, казва проф. Николов в интервю за БТА.

По думите му една от причините, че не харесваме съвременно изкуство, е това, че не харесваме нашето бъдеще. „Музиката трябва винаги да внимава. И аз като човек, който е медиатор между композитора и публиката, трябва винаги да внимавам музиката да бъде разбираема“, допълва той.

„Венцеслав Николов принадлежи към онези изключителни музиканти, които съчетават виртуозността с откритата емоционалност, с богатото въображение. Неговото вдъхновено изкуство се нарежда сред постиженията на най-големите“, казва за него друг от големите ни композитори – Константин Илиев. Според Мстислав Ростропович българският виолончелист Венцеслав Николов живее на сцената в своя собствен музикален свят.

Проф. Венцеслав Николов пред БТА, в разговор с Даниел Димитров – за музиката и приятелите, за срещите с Мстислав Ростропович и Янош Старкер, за смелостта и шегите, които си прави с хора, и юбилея, който му предстои през април 2023 г.

И още: Лесно ли се избира път, когато човек има много интереси и възможности?  Би ли искал да живее във времето на великите композитори и има ли според него днес големи композитори? Защо не харесваме съвременната музика и какво е неговото обяснение. Защо не е свирил само в Австралия? Останаха ли неразказани истории от виолончелото, на което свири?  Откъде идва вдъхновението и как се подхранва въображението му за писане?

Проф. Николов, през 2021 година отбелязахте рождения си ден с цикъл концерти, с надслов „Проф. Венцеслав Николов и приятели“. Имате ли много приятели в музиката? Важно ли е за Вас музиката да се изпълнява с приятели?

– Разбира се. Първо, музиката е комуникация. Аз винаги свиря за приятели, защото публиката ми е приятел. И няма как да мисля музиката без приятели. Защото самото предназначение на моето свирене е за хората и те трябва да са ми приятели. И музиката е донякъде индивидуално, донякъде – колективно изкуство.

Освен това, ние се учим в много тесен кръг – аз бях в интерната за даровити деца на „Оборище“ 5, след това – в музикално училище, след това – консерватория. И всичкото това е непрекъснато с едни и същи хора. Ние се знаем от деца с къси панталонки, до – вече – с фраковете. На сцената сме все същите. Така че без приятелство няма как в музиката. Винаги, когато свиря, зад мен има човек с много повече ноти – пианист, който също трябва да ми е приятел, защото няма как иначе.

Споменахте, че с някои от колегите си се от времето на късите панталонки до фраковете. От тази групичка някой остана ли по къси панталонки или всички облякохте фраковете?

Има някои, които останаха по къси панталонки (Смее се – бел. а.), но те заминаха за чужбина. Тук останахме много малко, които обаче облякохме фракове.

Имало ли е време, в което този фрак не е бил много адекватен?

– Той и в момента не е адекватен, и аз много съжалявам за това. Защото първо, фракът е една много удобна дреха – това младите просто не го знаят. Освобождава ръцете, стои много добре на всички, скрива всичко (Смее се – бел. а.). Всъщност, фракът прави мъжа мъж. Сега, с тези развлечени панталони, мъжът не е мъж. И аз много съжалявам, че модата на фрака отмина.

Разбира се, че ми е удобно, когато пътувам в Германия, да свиря с една риза, защото нося по-малко багаж. Имаше моменти, в които трябваше да свиря с фрак, защото хонорарът беше висок. Освен това, трябваше да свиря и със смокинг, защото имаше концерт преди 18:00 ч. Но носех и ризата, за да свиря в 11:00 ч. часа сутринта някъде.

Роден сте в семейство на музиканти, в един от „най-музикалните“ градове на България. Вие, освен виолончелист, сте и писател, и диригент, и педагог. Лесно ли се избира път, когато човек има много интереси и възможности?

– В моя конкретен случай беше сравнително лесно. Алтернативите бяха две. Аз исках да стана каруцар, защото каруцата беше превозното средство, когато бях малък. И мечтата ми беше да стана каруцар – за да мога да се возя на каруца. А пък татко беше челист, и аз станах челист като татко. Всъщност беше само една алтернатива – каруцар, но тя отпадна някак си с идването на колите. Нямаше да е адекватно с времето (Смее се – бел. а.).

В биографията Ви има много знакови за световната музика имена. Бихте ли се върнал към 1967-68 година, към Мстислав Ростропович, и малко по-късно, 1973-1975-а – към Янош Старкер. Дума, изречение или жест, които никога няма да забравите…

– Ако трябва с една дума да кажа за Ростропович, какво научих от него е, че можем с много по-бързи крачки да се движим в музиката. И, разбира се, досегът до голямата личност е най-важно там. Аз съм имал късмет, че съм се срещал с големи хора.

От Старкер научих професионализма – как трябва да се свири. Както всяка професия, свиренето на инструмент иска някакви правила. И докато в Москва, при Ростропович, идеята беше да свириш, както искаш, ама свири хубаво, което всъщност се отнасяше за чужденците. Защото руснаците ги обучават от малки на тези правила. Аз исках да науча правилата, вече като голям, свирещ човек, но нямаше от кого, защото правилата са за малките… А аз бях голям и вече свирех. И затова потърсих Старкер, също много голямо име – защото разбрах, че при него има правила. Първо трябва да ги знаеш правилата и да си стигнал до тях, за да можеш да ги нарушаваш после.

Така че от Ростропович научих, че много бързо могат да се учат нещата, не е нужно да минава много време, а от Старкер научих правилата.

Извън чисто педагогическия опит, който сте имал с тях, като хора бяха ли достъпни тези личности?

– Големите личности винаги са достъпни, затова са големи. Макар че си носят прочутостта с раменете и тя изниква отнякъде. Например Ростропович закъсняваше осем часа, защото е прочут. Старкер веднъж каза пред мен: „Аз съм най-големият челист на света“. Носят си своето, но, ако човек гледа по-отвисоко на тези неща, може да ги разбере и спокойно да ги отмине. Не е толкова страшно…

Наистина, те бяха и комуникативни. С Ростропович се запознахме на конкурса „Чайковски“. Аз участвах два пъти – първият беше 1966 г. Той минаваше през двора, аз отидох и му казах, че не ме бяха пуснали на следващия тур, и че не е правилно това, че трябва да си ходим, и защото не ни разрешаваха да слушаме конкурса по-нататък. Той веднага реагира. Каза, че не зависи от него. От този разговор ме беше запомнил, по-късно пристигна писмо от него да отида да уча в Москва…

Тази смелост остана ли през годините и правила ли Ви е лоши шеги?

– Да, и остана през годините, и ми е правила често шеги. Аз съм зодия Овен и се опитвам да живея спрямо характера си и спрямо това, което ми е дадено – да не се правя на друг. И съм директен просто, защото така съм роден. И ако започна да се правя на друг, няма да съм аз.

Има ли континент, на който не сте свирил?

– Да, в Австралия не съм свирил. Имаше един импресарио от Австралия. Беше дошъл тук на прослушване, бяхме в зала „България“. И ставаше дума да отида в Австралия. Бях един от тези, за които се говореше. Един мой колега, забележителен пианист, замина, а аз не заминах. По-късно той дойде на гости и ми донесе кожа от кенгуру. И си приказвахме много хубаво на балкона. Но аз се зарадвах, че не съм отишъл в Австралия, защото от момента, в който той влезе вкъщи, през цялото време говореше за пари. Ние с него много се обичаме, но си помислих с облекчение колко добре се е получило, че тогава не заминах за Австралия.

Виолончелото Ви е от 1726 г. и пази спомени за родния си град Венеция, за срещите с Вивалди и Тартини, за още младите Бетховен и Шуберт, за Дворжак и Лист, за Париж и Виена. Бихте ли искал да живеете във времето на великите композитори?

– Не, аз съм дете на нашето време и мисля, че това е най-хубавото време, което има. Доброто старо време е добро само, когато го гледаш от следващото време, отдалече. То никак не е било добро и за самите композитори. Например, поколението на Бах и Вивалди се е борило с това, че музикантът също е човек, а не слуга.

Аз изобщо мисля, че сегашното време е едно най-хубавите. И просто трябва да се стараем с всички сили да го запазим, или да го подобрим. Но няма защо да си мислим, че в миналото е било по-добре.

Макар че може да ме поблазни това, което моето чело разказва – за младия Бетховен. Може би бих живял във времето на Бетовен, но това е пак от наша гледна точка, защото тогава той не е бил композитор.

За първи път ме питат такова нещо и сега, като се замисля, не бих искал да живея близо до голям композитор, защото те са много себични и егомани. Аз харесвам музиката им, харесвам ги в дълбочина, но като хора те са били не особено приятни. Един Вагнер, да вземем – като композитор е бил гениален, но като човек – доста неприятен.

Днес има ли големи композитори?

– Мисля, че този въпрос трябва да го зададете след сто години – на някой по-млад. Той ще каже кои са били големите композитори на нашето време. Времето обикновено не разбира съвременниците си. Хората на изкуството вероятно имат някакво сетиво, което им дава възможност да погледнат в бъдещето. И, може би, една от причините, че не харесваме съвременно изкуство, е това, че не харесваме нашето бъдеще.

Макс Регер, един от последните гении на 19-и век, живее сравнително кратко (Макс Регер с пълно име Йохан Баптист Йозеф Максимилиан Регер, е германски композитор, органист, пианист и диригент, 1873-1916 – бел. а.). Той е времето на бел епок, тоест, когато на хората им се е струвало, че светът е в ред. А музиката му изразява времето след войната. Той не я преживял, но в музиката му се усеща времето между двете войни – несигурност, избухвания, кресчендо, фортисимо… Няма го това усещане в музиката му за щастие и хармония.

Какво е Вашето обяснение за това нехаресване на съвременната музика, за което споменахте преди малко?

– Има няколко причини. Едната е много глупава – идеологическа. Както нашият живот тук беше подвластен на някакви идеологически постулати. Комунистическите правителства, понеже не се занимаваха с икономиката на страната, се занимаваха с изкуство. И се опитваха да наложат някакви постулати. Винаги, когато политици се опитват да наложат нещо в изкуството, това е абсурдно.

Изкуството трябва да си върви по своя път. И у нас имаше съвременно изкуство, което беше забранявано. Което също е абсурдно. И художниците бяха забранявани, и нежелани, и композиторите – Константин Илиев, Васил Казанджиев, Лазар Николов… Аз съм свидетел на тези борби, защото свирех тяхната музика и през цялото време беше нежелано. Един от моите бивши студенти, по-късно – функционер, ме срещна след време, след 1989 година, и ми каза с хвалба: „Венци, браво, ние ти забранявахме да свириш Константин Илиев, пък ти продължаваше да свириш“. Аз му казах: „Извинявай, вие сте ми забранявали, но аз не съм забелязал, прощавай“ (Смее се – бел. а.).

Това е едната причина, а другата причина е в интелектуалното любопитство на нашите композитори – тези, за които говорех. Забраните ги караха да се вглеждат много внимателно в западните страни. Оттам дойдоха неща, които там може би бяха логични и естествено вследствие на някакво движение на самите композитори. И тази съвременна музика се откъсна много от обичайните слушатели.

Музиката трябва винаги да внимава. И аз, като човек, който е медиатор между композитора и публиката, трябва винаги да внимавам музиката да бъде разбираема.

В един момент, когато много се отдалечиш от вкуса на хората, от тяхната представа за красиво, се получава това, което може би сега се получава – музиката се върна назад, към Рахманинов. След като дълги години в Германия се свиреше много модерна музика, изведнъж съвременните композитори усетиха, че няма въздух около тях. И започнаха да пишат музика, която напомня малко Рахманинов – за да се приближат малко до публиката. Това равновесие трябва да се запази.

Затова има две причини – една беше глупава, идеологическа, а другата – естествена, че музиката тръгна много бързо напред в опити да превъзмогне нещо – романтиката, да кажем.

Хиндемит прави същото в свои произведения през 20-те години. В първите му произведения, където някаква мелодия се движи, отдолу пише с думи „Да не се подчертава мелодията“. Тоест, нищо, което напомня за миналото, да го няма в музиката му. Това е естествена реакция на композиторите, но аз като медиатор трябва да внимавам да не спазвам винаги това негово указание.

Репертоарът Ви е от стотици творби. Как стоят българските произведения до тези на световните класици?

– Ние сме сравнително млада култура, във всяко едно отношение. Нашата музикална култура започва от 1900 година. Естествено, че като начало, в това време, в Европа, романтиката вече е в упадък. Музикантите търсят начини да отиват към 12-тонова система, към съвременните тежнения. Ние сме просто изостанали много…

Това беше опитът на тези композитори, за които говорих – Константин Илиев, Васил Казанджиев, Лазар Николов, да се изравним по движение със Запада, без да имаме средата… Тоест, ние нямаме голяма музикална култура.

Разбиира се, аз като българин свиря много български неща, свирил съм и дирижирал всичко от тези композитори. Аз считам това за моя задача. Когато има композитор до мен, както Константин Илиев например, аз му казвам: „Напишете нещо за мен“. Той го пише и аз го свиря.

Ростропович казваше: „Аз презирам челистите от времето на Моцарт“. Моцарт има само едно мъничко произведение за чело, защото той е писал по поръчка. Моята задача, на челистите, е да казвам на композиторите да напишат нещо. Много произведения са родени от това казване, от това приятелство, от контакта ми с композиторите, от това, че са ме чули и са решили да напишат нещо за чело…

Имате ли произведение, посветено или писано за Вас, което Ви е особено скъпо?

– Ако искам да съм честен, когато свиря, аз трябва да се влюбвам във всяко произведение. За да бъда честен към произведенията си, аз трябва винаги да ги харесвам донякъде.

Макар че в мен има две половинки – две половини на мозъка. Едната половина харесва, защото свиря, опитвам се да свиря истински, а другата половина преценява качествата.

Аз имам такъв талант на слушател. За мен е много полезен и хубав, много е удобен. Умея да слушам с обич музика. Не ми пречи, когато се свири лошо. Аз оценявам творбата, свиренето, оценявам ги много добре, но това е в някаква друга част на мозъка. А пък изпитвам удоволствие от самата музика.

Примерно, много е смешно, но концерта на Чайковски за цигулка мога да го слушам безкрайно пъти, при това в не особено качествени изпълнения. Винаги, когато го слушам, ми е приятно. Малко съм като любител в слушането. И същевременно, ако ме попитат как свири някой, мога да кажа съвсем точно, че не свири хубаво.

На мен са посветени много произведения, но аз не мога да бъда влюбен непрекъснато в много произведения (Смее се – бел. а.).

Константин Илиев веднъж ми се обади по телефона и ме попита как си пиша името на латиница. Малко след това той ми донесе няколко листа с произведение, наречено Solo per VenziCello. Това произведение, например, отива далеч в бъдещето, то гледа далеч над нашето време. Аз го свиря периодично и все повече ми харесва…

Интересното е, че някои произведения, които много ми харесват в началото, след като ги свиря по-дълго време, в някакъв момент ми стига. Други, които в началото не съм ги разбирал много и по-трудно съм стигал до тях, колкото повече време минава, се връщам към тях, непрекъснато търся нещо друго в тях. Както е с голямата музика, с Бетховен. Един Бетховен можеш да свириш цял живот, защото винаги търсиш и виждаш нещо ново в него. По-малките произведения като идея, те по-бързо се изчерпват. Пак са хубави, но по-бързо стигаш до тях и вече не е любопитно. И с хората е така…

Липсват ли Ви онлайн концертите, предвид по-голяма аудитория, до която стигат?

– Аз имам нужда от публиката. И завися от публиката. Има разлика в свиренето за публика и онлайн. Аз се опитах да свиря за хората вкъщи, а то не ми носи толкова радост, защото адресатът го няма, няма реакция.

Аз съм увреден като артист и искам веднага да се поклоня, искам да има реакция. Това в онлайн концерт го няма, впоследствие научаваш, че някой те е слушал някъде. Но вече моментът на магията е минал.

Музиката има нужда от слушател, защото самият концерт се състои обикновено от гениална музика, медиатор, който свири, публика и зала. Едно от тези неща ако липсва – например ако няма зала, не се получава концерт. За да има концерт, трябва да ги има четирите неща. В този смисъл, онлайн липсва и публиката, и залата.

Първата Ви книга „Едно учителско семейство“ излиза през 2003 г. По това време ли започнахте да пишете или тогава се осмелихте да публикувате?

– По-скоро, тогава се осмелих да публикувам. Преди това написах една друга книга – „Пътуване с Venzicello”, втората книга, която издадох. Но през 2003 година се навършваха сто години от рождението на баща ми и реших, че е редно да напиша книга за него.

Първата книга я писах с молив, на един камък, под един орех. Жена ми свиреше вкъщи и аз ходих на един далечен хълм да пиша. След това започнах да пиша на компютър. И се оказа, че вече не мога да пиша иначе. Аз пиша на стенография.

„Баща ми е прочутият Матео“ (2021) е сборник с отделни истории, разказани с биографичен елемент, като всяка от тях е свързана с виолончелото на автора. Останаха ли неразказани истории?

– Има много неразказани истории. Аз се опитах да погледна света с очите на челото, родено през 1726 година във Венеция. Историите са измислени, разбира се. Това е книга за отношението между артиста и инструмента. Инструментът е половинката на артиста.

Книгата я писах на село, седнал с компютъра на едно кресло до прозореца и челото до мен. В един момент ставам, за да пия вода, минавам покрай челото, поглеждам го и изведнъж то заживя, стана личност. Това съм се опитвал да направя. Ако се чете само като сборник мои спомени, значи не съм постигнал ефекта.

Най-новата Ви книга „Дали петелът слънцето командва“ (2022) е била с работно заглавие „Ухапал ме комар“. И двете се доста чудновати. Откъде идва вдъхновението и как се подхранва въображението на този толкова пъстър начин на писане?

– Не зная откъде идва, аз съм вегетарианец, но не идва от там (Смее се – бел. а.). „Ухапал ме комар“ е израз, който едно време беше много популярен – „Ей, ти пък, все едно комар те е ухапал“…

Тази сутрин си погледнах книжката и се зарадвах – хубаво изглежда, с много красиви илюстрации на Румен Скорчев – забележителен илюстратор.

Аз си пиша като аз. Мисля, че езикът на децата се е променил и може би стеснил. Винаги е имало някакъв сленг, но не мисля, че езикът трябва да се стеснява… Но аз, пишейки, живея в моя свят. Моят свят е този и не виждам защо трябва да живея в друг свят…

Споменахте вегетерианството, откога водите този начин на живот?

– От около 63-64 години. Аз се занимавах с йога. Мисля, че хората се делят на две групи, по много параметри. Например, едните обичат високи тонове, други – ниски тонове. Аз по природа обичам високите тонове. Но понеже и татко, и брат ми бяха челисти, аз от завист засвирих на чело.

А другото деление е, че са месоядци и вегетарианци. Като малък аз не знаех, че има вегетарианци, но винаги бутах месото настрани. Щяха да ме набият, ако кажа, че не искам да ям, защото едва са ни изхранвали. Впоследствие, когато станах по-четящ, появиха се първите книги по йога, и като всички млади, и аз се запалих.

По-късно в казармата проядох месо. Нямаше как, щях да умра, ако не ядях. И в следобеда, в който ме уволниха от казармата, спрях и оттогава съм вегетарианец.

Според мен е много важно да се каже, че човек трябва да следва принципа „Ми се“. Ако ми се яде, значи организмът иска нещо. Дядо Боже е направил така, че всичко е в нас. И ние трябва да се научим да се вглеждаме в себе си, във всяко едно отношение – дали ми се яде или ми се пие вода. Когато ми се пие вода, организмът крещи и казва, че иска вода.

Грешка е според мен да се съветваме с диетолози. Грешка е научно да гледаме какво да се яде и какво – не, и какво времето предлага. Има различни течения – някой прави докторска дисертация, че това е полезно, а друг доказва, че същото е вредно. Всичко това е ненужно, защото ние, в нас, имаме много ясен сигнал какво е хубаво за нас. Много по-прост е животът. В момента е силно усложнен от наличието на техниката…

Според мен, ако има дефиниция за щастие, щастие е, когато си жаден, да се напиеш с вода. По-голямо щастие от това не знам.

Как ще отбележите юбилея, който Ви предстои през април 2023 г.?

– Със сигурност, ще има концерт. Сега мисля дали да бъде концерт с поглед към миналото или може да е с поглед към следващите 80 години (Смее се – бел. а.).

Бях питал един астролог преди време дали ще живея на Запад или България, и той ми каза, че няма да ми се пречи да пътувам, но винаги ще се връщам тук. И наистина, аз винаги се връщам тук, и винаги в Докторската градина. Живял съм от всички посоки на Докторската градина. Целият ми живот минава около нея. И това някак си ми харесва  – всичките тези години да си на едно място.

Как бихте продължил изречението „Аз съм човек, който обича…“?

– … да живее.

Проф. Венцеслав Николов e роден в Русе през 1943 г. Първите си концерти изнася 14-годишен, на 23 години е дебютът му със Софийската филхармония в премиерното за България изпълнение на Концерт номер 1 от Шостакович под палката на Добрин Петков. Развива интензивна концертна дейност – солист е на симфонични оркестри, изнася камерни концерти, концертни турнета из цяла Европа, Северна и Централна Америка.

Освен виолончелист и диригент, той е професор по камерна музика в Националната музикална академия „Проф. Панчо Владигеров“, педагог, писател белетрист, ерудит. Репертоарът му обхваща над 400 произведения от класиката до съвременността – от виолончелови концерти до виртуозни миниатюри. Множество съвременни композитори са му посветили свои творби. Създател е на лятната академия на остров Фьор в Северно море, води курсове и семинари в Баден-Баден, в Швейцария, Италия, САЩ, както и майсторски класове в България. Автор е на над десет книги.

/ДД

About Даниел Димитров

Check Also

Бернд Глемзер: Винаги си малък, когато си пред пианото

Пред пианото винаги си малък, казва той. Но това не пречи да създаваш чудеса, докосвайки …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

error: Content is protected !!