„Дон Кихот“ – магичен, фантазен, свободен, докосващ

„Александър Хаджиангелов като Дон Кихот и Светослав Добрев като Санчо Панса са актьори, за чиято работа наистина нямам думи – защото работят изключително сензитивно, вярно, искрено, всеотдайно, казва режисьорката Веселка Кунчева. „При тях имаше спойка от самото начало и говорихме на един език, което е изключително събитие, когато се създава спектакъл. Смятам, че с целия екип заговорихме на един език“, допълва тя.

„Получи се спектакъл, който звучи изключително съвременно, изключително затрогващо, защото това съм аз днес, сега, с всичките ми колебания, с всичките ми питания и въпроси, с това да вярвам или не в нещо. И аз, пък и Санчо предпочитаме да вярваме“, казва Светослав Добрев.

Сценографията и костюмите в „Дон Кихот“ са на Мариета Голомехова. Композитор е Милен Апостолов, а хореографията е на Явор Кунчев. Участват още Августина-Калина Петкова, Александър Йорданов, Ахмед Юмер, Вежен Велчовски, Гергана Христова, Димитър Иванов-Мич, Кирил Недков, Кристина Янева, Николай Луканов, София Трейман, Ралица Туджаро, Юлиян Петров, Ярослава Павлова.

Веселка Кунчева, Александър Хаджиангелов и Светослав Добрев пред БТА, в разговор с Даниел Димитров – дали съществува Дон Кихот и в съвремието, как се превежда „Дон Кихот“ на нов език и какво е онова, което ние имаме да кажем. И още – за работата в тандем и в екип, за умението да се мисли в една посока и за динамиката на спектакъла.

До каква степен образите, които играете, се препокриват с вашите представи за тези герои?

Александър Хаджиангелов: Образът на Дон Кихот е познат дори и на тези, които не са чели книгата. Всеки знае кой е той и за какво се бори – и всичко това ще го намерят в представлението. Борбата за свобода, за правда, това да отхвърлиш някои неща, които хората заклеймяват с лекота и да се бориш за по-възвишени цели – има го в оригиналния „Дон Кихот“ на Сервантес, има го и при нас.

Светослав Добрев: При всички положения, моята представа за Дон Кихот е много ученическа, както и за Санчо Панса. Тоест, след много години, сега се наложи да си препрочетем романа… Така че изградена представа за този герой нямах. По-скоро, ние тръгнахме на чисто, което е изключително важно. Тръгнахме в посока да търсим това кой съм аз, какво ме доближава до Санчо и какво би бил един Санчо Панса днес – с всичките му страхове, всичките му разбирания за света, защото разликата във времето е огромна. Защото ние не правим възстановка и това е изненадващото в спектакъла.

Веселка Кунчева: Идеята, създавайки този спектакъл, е да изследваме дали съществува Дон Кихот в съвремието. И, ако да, къде е той, как се изявява, възможно ли е да съществува въобще. Реално погледнато, Сервантес е нашата основа, на която стъпихме и се опитахме да я преведем на съвременен език. Дон Кихот – човекът, който се опита да възстанови ценностите, да възстанови морала, честта, достойнството. Спектакълът наистина е една смесица между Сервантес – такъв, какъвто е в оригинал, и нашето за време.

Светослав Добрев: Това е и провокацията, която имахме да открием – нашия път към необходимостта и възможността Санчо и Дон Кихот да съществуват днес и сега. Какво е онова, което ние имаме да кажем – което е и голямата провокация, и чисто актьорски за мен. Защото на места думите звучат като от наше име. Това беше и целта на нашето упражнение върху „Дон Кихот“.

Крие ли опасности този превод, който правите на съвременен език?

Веселка Кунчева: Според мен не крие никаква опасност, защото говорим на публиката със средствата на съвременното и се опитваме да споделим с тях нуждата от Дон Кихот, нуждата от вяра, от чистота в това, което ни се случва в живота.

Липсва ли Ви това, че на сцената ги няма прословутите мелници, с които Дон Кихот се бори? 

Александър Хаджиангелов: Мелницата е тази борба с невидимото, с нещото, което никога не може да бъде победено. В спектакъла има точно тази битка. Да, ние нямаме едно към едно мелница на сцената, но тази невъзможна за победа битка присъства. Всъщност, битката на Дон Кихот през цялото време е една мелница.

Александър Хаджиангелов и Светослав Добрев, не излизате за първи път заедно сцената като тандем. Това има ли значение, специално за този спектакъл, в който играете Дон Кихот и Санчо Панса?

Александър Хаджиангелов: За всеки един спектакъл е важно, когато колегите се работили повече от един път заедно. Защото се познаваме много добре, разбираме се с много по-малко думи и знаем горе-долу кой в каква посока може да тръгне, и помощта, която си даваме. Смея да твърдя, че ние, освен колеги, сме и приятели. И, в крайна сметка, винаги е по-добре да работиш със съмишленици.

Светослав Добрев: Ние сме колеги отдавна и това е в основата и на успешния дует, който се получи. Ние страшно много си имаме доверие и работихме в една посока, за общия смисъл на нещата, а не просто всеки да си направи добре или зле ролята. Това доверие, това взаимопомагане, което можем да си предложим един на друг, има добър резултат в случая.

На сцената хвърляте доста енергия, спектакълът е много динамичен, а сякаш играете с лекота. Как се постига такъв резултат?

Александър Хаджиангелов: Подготовката в последните два месеца прави много по-лесно това да можеш да разпределяш енергията докрай. Разбира се, винаги има моменти, в които си мислиш, че не може повече.

В крайна сметка, сцената и спектакъла са уникално преживяване и адреналинът, който дава всяко едно представление, е това, което ти дава допълнителна сила, както при Дон Кихот – неговите надежди.

Светослав Добрев: Ние живеем в изключително динамично и остро време. За часове се случват какви ли не събития. И динамиката на спектакъла изключително точно отговаря на времето, в което живеем.

Динамиката на спектакъла е нацелила пулса на времето и обществото ни. Това е съвременният човек. Той живее бързо, почти на ръба на историята. Поддържането на такава динамика в спектакъла е много сложно нещо, но то се получи естествено – защото ние живеем днес и сега.

На премиерата имаше хора, които плачат… 

Веселка Кунчева: Хората реагираха доста емоционално, което за нас беше изключително. Бяхме благодарни за това, че всъщност това, което искахме да кажем всички ние от тази сцена, някак си успя да стигне до душите на хората, до сърцата им, до техните сетива. В края на краищата, функцията на театъра наистина е да пробужда непрекъснато, да си задава въпроси. Отговорите не са важни, въпросите са важни. Мисля, че тези въпроси стигнаха категорично до публиката.

Г-жо Кунчева, чисто режисьорски, имахте ли колебания за финала на този спектакъл? 

Веселка Кунчева: Интересното е, че финалът беше първата сцена, която се роди (Смее се – бел. а.). Защото ние работим на експериментален принцип, опитва се от различни сцени, търси се темата, търси се езика на спектакъла и така нататък… Затова финалът беше първата сцена, която се роди.

Коя е най-смелата аналогия от Ваша гледна точка, която правите с действителността?

Веселка Кунчева: Не бих говорила за смелост. Човек или е искрен, или не е искрен. По-скоро други могат да кажат дали ние сме смели в това, което сме казали.

Една от най-болезнените сцени, които отразяват нашата действителност, е сцената, в която един политик абсолютно манипулира хората и превръща душите им в абсолютна каша. Тези хора, до такава степен, се объркват, че не разбират, че всъщност крещят срещу себе си. Те застават срещу себе си, приемайки неговата идеология.

Притесняват ли Ви коментарите, че това не е „Дон Кихот“?

Веселка Кунчева: Не ме притесняват. Първо, защото това е „Дон Кихот“. И наистина вярвам, че спазихме идеята на Сервантес и въобще за символа на Дон Кихот. Защото знаем, че има хора, които не са чели „Дон Кихот“, но знаят какво представлява той. Това, че не вървим плътно по оригинала, така и трябва да бъде – 800 страници няма как да бъдат изгледани. Никой не би ни позволил осемчасов спектакъл например.

/ДД

/АКМ/