Home / театър / „Река“ между Перу и Париж минава през София

„Река“ между Перу и Париж минава през София

Перуанският хореограф Хосе Авилес и френският танцьор Пако Естерез попадат случайно на „Излел е Дельо хайдутин“. Песента на Валя Балканска им харесва и решават да я използват в проекта River („Река“), представен наскоро в софийския център „Дерида“ като част от неговата резидентска програма.

По-любопитното е, че репетициите са на музика, а в самото представление тя липсва. И това според Хосе Авилес доказва още повече силата на нотите и тяхната връзка с космоса.

На сцената преживяното по време на репетиции се превръща във вибрации и невербална комуникация с публиката. Бариерите, културите, езиците и границите стават условности. Рефлективността на артиста сякаш доминира над всичко, дори над вроденото му артистично его, над желанието му понякога да е над темата и над нещата…

В River егото е самата река, която диктува танца на две или повече човешки тела, но не в стремежа си да ги удави, а да им придаде още по-голяма стойност. Като към нейни символи, като към хората, които обичат реката, които обичат движението и обичат самата любов…

Хосе Авилес от Перу и Пако Естерез от Франция – за реката и за тишината, за звука на телата, за перуанската връзка, за песента на Валя Балканска и нейната космическа сила.

Предлагам да започнем с това – как във вашия случай се срещнаха Перу и Париж?

Хосе Авилес: Запознахме се преди няколко години, когато компанията Ladainha имаше турне в Южна Америка. Те минаха през Бразилия, Перу и Аржентина. Тогава за първи път се срещнахме в Перу. Това беше една много силна среща, защото започнахме да обменяме възможности. И компанията Crudo беше поканена на фестивала Vortex, който френската компания организира.

Точно тогава Crudo показа своето представление Máquina 4 („Машина 4“ – бел. а.). И същата тази 2019 година това представление гостува и в София, на център „Дерида“. После дойде пандемията и, за съжаление, трябваше да продължим от дистанция. Сега отново дойде момента, в който обединяваме сили и продължаваме нашето партньорство.

Пако Естерез: В началото просто говорехме за проекта. И това продължи няколко месеца онлайн. Важно е да се каже, че, освен мен, има още трима танцьори. След това се видяхме на живо, защото наближаваше участието на Vortex, който се организира от нашата компания всяка година във Франция.

Няколко дни прекарвахме заедно в студиото, танцувайки, но Хосе беше в Перу. Усилията си струваха, тъй като премиерата мина много добре. Хосе дойде във Франция едва преди няколко месеца, за да повторим проекта заедно. И ето, че вече сме в истинския живот, за първи път, тук, в София.

Репетирате на музика, а спектакълът е без музика. Защо…

Хосе Авилес: Това е една система на работа, която аз използвам, когато пътувам и имам възможност да работя в различни държави. За да мога да се свържа със самите традиции и с корените, с хората – на място.

Използвам музиката като средство, за да мога да създам резонанс в самия себе си и да видя как това влияе върху хореографията ми, която пък после резонира върху публиката…

Умишлено не оставям тази музика след това, на самия спектакъл, за да може да се получи този ефект към зрителите – едно усещане и вибрация между нас…

В София използвахте песента на Валя Балканска и нейната най-популярна песен „Излел е Дельо хайдутин“. Предполагам, знаете, колко важна е тази песен за българите и, че през 1977 г. е включена в „Златната плоча“ на „Вояджър“ като музикално послание от Земята към далечния космос. Но въпросът ми е друг – тази локална музика не „обърква“ ли проекта, по някакъв начин?

Хосе Авилес: Мисля, че по-скоро отваря нови възможности, отваря нови перспективи в развитието на материала. Сега, когато ми казвате, че песента има връзка с космоса, разбираме откъде идва тази сила, която ни дава да имаме връзка между нас като изпълнители и хореографии, със самата идея. Още повече разбирам силата на тази музика, на която попаднахме случайно…

Спектакълът се казва „Река“. Коя е тази река?

Хосе Авилес: Реката е представена като метафора – за нещо, което съществува и което не съществува. С това се опитваме да видим и открием своята принадлежност, това, което е издържало във времето, и това, което като възможност, ще бъде създадено в бъдещето.

Къде е чисто перуанската връзка?

Хосе Авилес: В Перу има много реки. В нашата география и, може би, в нашето разбиране за космоса реката винаги е била като една покана, като един повод да свържа себе си лично с глобалната вселена… Връзката е с мястото, където аз физически съществувам и живея. А там има и море…

И като имаме предвид всички тези връзки, и как реката се свързва с морето, с океана, и ние самите като хора, които живеем на определено място, и начина, по който се свързваме с другите хора… В този смисъл, реката е връзка между хората в цялото човечество. Поне аз така разбирам нещата.

Реката има една такава дуалност – че едновременно е ситуирана на едно място, но в същото време никога не спира да пътува. Така се появи и поканата, и към танцьорите от компанията във Франция, за да направим тази връзка между тяхната географска принадлежност и нашата връзка с тях, която идва от едно съвсем далечно място.

Когато човек идва да гледа този спектакъл, трябва ли да има някаква подготовка, или просто трябва да се остави на интуицията и на наслаждението?

Хосе Авилес: Всъщност, такава подготовка не е необходима. Защото това, което представяме, е резултат от един начин на работа и начин, по който ние се срещаме. Тук не става въпрос за развитието на специфичен наратив, публиката има възможност сама да играе и да си представя, да си създава възможности в тази тишина и чрез тези тела…

Пако Естерез: Действително, още, когато създадохме спектакъла, идеята беше той да представя музиката на нашите тела, на нашето вдишване и издишване. Това е една песен, която се получава от взаимодействието между нашите тела и сцената, от взаимодействието само между нашите тела, защото по време на танц ние имаме контакт.

В едно от представленията накрая включихме пиано и се получи като експлозия на финала. Може би, по-нататък също ще включим музика, но не знаем още как точно ще стане това.

Но музика определено ще има, защото всеки от нас носи музиката в себе си и всеки от нас отчасти е музикант. Така че, може би, ще пеем, или ще си говорим, или ще свирим на някакви инструменти…

Казвате, че тишината е важна, но ритъмът, който издават телата в тази тишина, също е важен…

Хосе Авилес: Да. Важен е този звук, който издават телата и затова се опитваме да увеличим неговата сила с два микрофона, които са на сцената. Но това, по-скоро, е изненада за публиката.

„Река“ е авторски спектакъл, но откъде дойде вдъхновението?

Хосе Авилес: Всичко дойде от срещата между нас между двете компании – Crudo и Ladainha…

Пако Естерез: Много е важно да кажем, че преди да започнем да правим каквото и да е било, ние много говорихме и обсъждахме нашите идеи – танцови, движенчески и всякакви други. И, когато започнахме да танцуваме, всичко беше вече в главите ни, завършено като идея.

Ние просто извадихме тези идеи и ги реализирахме чрез телата си. Това беше като един процес, който, със всеки изминал ден, се развиваше и ставаше все по-добър.

 Хосе Авилес: Истината, е че този проект започна в една много сложна ситуация – заради пандемията. Най-важният въпрос в онзи момент беше какво се случва, какво ще се случи с нас, какво трябва да се промени, за да направим следващата стъпка…

Пако Естерез: Това, което искахме да споделим с хората, е как да преминем през тази ситуация. Както казваме във Франция, всичко беше въпрос на обстоятелства. Нещата се случват, въпреки всичко…

Хосе Авилес: Да, всичко е въпрос не обстоятелства. Аз живея в Южна Америка и там, в тази част на света, по време на пандемията нещата стояха по съвсем различен начин…

Какво е бъдещето на „Река“ след участието на фестивала във Франция?

Хосе Авилес: Надяваме се, че ще продължим да го играем. Надяваме се, че ще имаме представления и в Перу, както и в други страни от региона. Надявам се, партньорството между Crudo, Ladainha и „Дерида“ да продължи дълго.

България изцяло непозната територия ли е за вас?

Пако Естерез: Не знаех нищо за България. Сега я откривам… Изглежда прексрасно място, с приятелски настроени хора. Истината е, че аз съм пътувал доста, но почти не познавам Европа и особено – източната й част.

Бил съм само в Словакия, и то веднъж. Надявам се, че отново ще се върна тук.

Хосе Авилес: Аз съм тук за втори път и потвърждавам, че има много прекрасни хора, страхотни личности и добри приятели. Винаги, когато съм тук, се чувствам като у дома си. Затова се надявам да се връщам отново и отново.

И накрая, как бихте продължили изречението „Аз съм човек, който обича…“?

Пако Естерез: О, това е голям въпрос. Огромен. Това може да е въпросът на живота. Но, ако трябва да продължа това изречение, то ще звучи по следния начин: Аз съм човек, който обича изкуството. А то само по себе си включва много неща.

Аз вярвам, че съм артист до мозъка на костите си. И, когагото говоря за изкуство, това докосва сърцето ми. За мен изкуството е живот, емоция и така виждам живота си занапред. Такъв искам да остана. Изкуството е най-простичкият начин да изразиш най-сложните неща в живота.

Хосе Авилес: Много як въпрос. Аз обичам срещите (Смее се – бел. а.), ако трябва да отговоря с една дума. С повече думи, в продължението щеше да има – срещите, от които се раждат танци, изкуство, обмяна, връзки, конкретни възможности…

Хосе Авилес е участник в резидентската програма на център „Дерида“, в нейното 12-о издание. В продължение на 20 дни, екипите работят и представят свой проект пред софийска публика. Първият чуждестранен рeзидент за 2022 г. беше Ричар Масшерин от Тенерифе, последван от Виолета Матюшенко.

>>> Материалът е публикуван в bTVnovinite.bg <<<

About Даниел Димитров

Check Also

Частици Мария Каварджикова

Какво означава „Ох“ от устата на една жена. Невинно възклицание? Паразитна фраза? Претенция? Еманципация? Или …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

error: Content is protected !!