Home / кинце / Формулите на любовта трябва да бъдат изобретени наново

Формулите на любовта трябва да бъдат изобретени наново

Аманда Стерс е събеседник-мечта. Жена-мечта. Оазис от свежи мисли, които забива в съзнанието ти с безпощадна логика и здрав разум. И докато говори, не спира да се усмихва – така, сякаш едновременно се удивлява и наслаждава от играенето и от приятния сблъсък с думите – като своеобразни хормони на щастието. Думи, които понякога стават, остри, но не болят. Просто силата им е такава, че умее да лекува прикипялата психика на съвременния човек.

Eдна французойка в Ел Ей. Една необикновена личност. Един феномен – чиито талант прелива с удивителна лекота от литературата в киното, от границите на собствената си пъстрота като артист до безкрайността на невъзможността … да бъдеш докрай себе си.

В абсурдния кръговрат на времето, в хаоса на ценностите, жените като Аманда са тези, които трябва да бъдат обичани. Без условия и без уговорки. Затова нека да й вярваме. Когато ни казва, че формулите на любовта трябва да бъдат изобретени наново. Че когато не се впечатляваш от критиките, не се впечатляваш и от успехите си – и това е повече от здравословно. Че единственото богатство е онова, което носим в главите си…

Аманда Стерс – за живота, събран в един куфар, за справянето с раздвоението, за любовта след желанието, за укротеното его и неочакваните неща, които й предстоят, за привидно пълноценния живот. И още: Какво децата никога не трябва да научават за родителите си. Защо формулите на любовта трябва да изобретени наново. Кога за последен път потръпна от гордост. И наистина ли любовта трае три години…

Налага ли се творец, роден във Франция, да прави компромиси с работата си в, когато тя е базирана в Лос Анджелис?

– Живеенето в Лос Анджелис само по себе си вече е голям компромис. Това е един доста особен град. Мисля, че за нас, хората, които сме закърмени в Европа, е доста трудно да свикнем с американците. Аз, например, много по-лесно общувам с хората, когато съм в страна като България. С американците е по-сложно.

Това обаче не Ви връща в Европа…

– Засега не, но в близко бъдеще мисля да се върна. Няма да се върна да живея във Франция, но мисля, че ще отида да живея в Италия. Най-вероятно, в Рим.

Какво е за Вас свободата да пътуваш?

– Свободата да се пътува е първична и първостепенна за един писател. Особено, това да можеш да чуваш и да виждаш различни места, пречи да се изпадне в един такъв комфорт, който не би позволил да поставяш себе си под въпрос. За мен, в частност, пътуването е дори като болест. Защото аз, живеейки в един и същ град, постоянно сменям квартирите си. Сякаш имам нужда да поставя себе си под въпрос…

Това означава ли, че сте непостоян човек, или просто обичате разнообразието…

– Мисля, че когато човек е писател, той трябва да е едновременно две личности. Аз, от една страна, съм майка, имам две деца, за които се грижа и им дължа сигурност и стабилност. От друга страна, когато човек пише, там има един друг тип егоизъм, който е необходим, има едно поставяне под въпрос на самия себе си. Така че това са две различни личности, които съществуват отделно и паралелно.

Иначе, като човек аз съм дълбоко антинационалистически настроена. На всяко място и сред всяка една група хора има неща, които ми допадат. И въобще не мога да си представя да принадлежа на някакво място или някакво място да ми принадлежи. Въобще, имам много сериозен проблем със самото понятие граници. Не мога да възприема съществуването на граници…

Освен това, както много хора от моето поколение – с родители евреи, аз съм отгледана с идеята, че в един момент вероятно ще се наложи да бягам… Така че моите куфари винаги са стегнати и готови. И винаги съм живяла с нагласата, че единственото ми богатство е това, което нося в главата си.

А какво има в тези куфари, готови за път?

– (Смее се – бел. а.) Това е един наистина много интересен въпрос. Преди три години имаше много големи пожари в района на Лос Анджелис – там, където живея, и ни евакуираха. Казаха ни да вземем най-важното в едно в една торба и да изчезваме.

Тогава ми се наложи наистина буквално да ги събера тези куфари. Много е интересно, че в такъв момент, когато човек бърза и е уплашен, слага в куфара изненадващи неща. Аз си сложих компютъра, един албум със снимки и малки сувенирчета от децата ми, когато бяха малки – бебешките им пижамки и някакви такива неща, които ми напомняха за тяхното детство. Въобще не бях помислила да взема дрехи, които да можем да си облечем сега.

Следващия ми въпрос е провокиран от романа „Обещания“, но се оказва свързан с това, което казахте преди малко. Има ли рецепта за справяне с раздвоението?

– Мисля, че това е основният проблем в живота ни – как да съчетаем различни личности в себе си. Мисля, че житейската драма на повечето хора се състои в това как, например, да продължим една любовна връзка и след като желанието е угаснало…

В моя случай, аз мисля, че успявам да съчетая в себе си тези различни личности – просто, защото в същото време имам и множество други. Пишейки, аз се заигравам с множество съдби и ги преживявам донякъде като свои. И мисля, че това ми позволява да съчетавам различните си роли в живота. Както и майчинството. Грижейки се за децата ми, в процеса на тяхното израстване, и гледайки как те преживяват своя живот и растат… Майчинството помогна и на работата ми като творец…

Изучават Ви в Харвард, поставят Ви в Авиньон, гостувате на „Синелибри“. Кога за последен път потръпнахте от гордост?

– Наскоро някой каза, че хората, които постигат големи успехи, не успяват да им се радват, тъй като, щом ги постигнат, те вече гледат към някаква следваща цел, която са си поставили. Мисля че при мен не е така.

Мисля, че по-скоро съм укротила егото си, и то до голяма степен. Защото професията ми е такава, че отвън се виждат успехите, но те вървят с много трудности и провали. Човек среща много тежка и остра критика. Трябва да се научиш да не се впечатляваш от тези неща. И когато не се впечатляваш от острите критики, не се впечатляваш и от успехите си.

Аз се гордея със съвсем други неща. Гордея се с постиженията на децата си. Гордея се, когато успея да направя нещо неочаквано…

Например, през декември ще открия моя изложба в една много голяма парижка галерия. От няколко години събирам стари снимки на различни хора и си фантазирам истории по тях. Записвам си тези истории. Това беше едно невинно хоби. Но някои хора започнаха да се впечатляват от него, така се стигна до изложбата в Париж…

Почнах да работя и с един танцьор. Така че може да се каже, че обичам да правя стъпки встрани и да изследвам нови начини за себеизразяване.

Интересно е как ще се казва изложбата…

– „На другия ден всичко е различно“.

Имате ли усещането, че все повече хора около Вас водят привидно пълноценен живот?

– Със сигурност, това е нещо много често срещано в наше време. Но не мисля, че е специфично за нашето време… Ако човек чете стари романи, ще види, че винаги го е имало. В крайна сметка, всеки е свободен да прецени сам за себе си кое осмисля неговия живот. Нещата, с които аз се занимавам, може би, за някого на глупави и безсмислени.

Прави ми впечатление че хората, които могат да си позволят лукса да водят един празен живот, не си дават сметка, че много други хора не могат да си позволят това. Така че мен по-скоро ме впечатлява огромното ниво на социални неравенства, което има в съвременното общество. А това, че животът на много хора е празен, винаги е било така и ще бъде така….

Имате ли теми табу?

– Не.

Наистина ли любовта трае три години, както „казва“ Вашият колега Фредерик Бегбеде?

– Бегбеде не ми е любим нито като автор, нито като личност. Не. Любовта е вечна. Желанието е това, което трудно издържа дълго време. Любовта не се състои в желанието, а в това, че разбираш нечия душа. И след три години, ти няма да спреш да я разбираш. Желанието е нещо друго. Мисля, че и Бекбеде в романа си сблъсква тези две неща – краткостта на желанието и дълговечността на любовта.

Когато гледам филмите Ви и чета книгите Ви, си представям човекът зад тях. И в главата ми Аманда и амур са като две еднакви думи, като два синонима. Какво е за Вас любовта – днес и сега?

– Действително, моето име на латински е повелително причастие от глагола обичам. Аманда е тази, която трябва да бъде обичана. Мисля, че в днешно време хората малко са загубили формулата на любовта. В същото време, има безпрецедентно силно търсене и копнеж за любов – като че ли се случи така, че социалните кодове се промениха. Промени се ролята на жените в обществото. И поради това архетипите, с които нашето поколение е израснало, вече са разрушени.

Формулите на любовта трябва да бъдат изобретени наново. В този смисъл,  нашето поколение е едно пожертвано поколение, от гледна точка на любовта. Моделите, които сме наследили, вече са неработещи. Моделите на бъдещето тепърва трябва да бъдат изобретени.

Има ли неща – принципни, които децата никога не трябва да научават за родителите си?

– Когато човек е дете, със сигурност, е трудно да „сексуализира“ родителите си. Когато бях малка, си представях, че няма да ми е приятно майка ми да е писателка и аз да чета нейните романи, от които да я виждам повече като жена, отколкото като майка.

Когато обаче човек порасне – точно обратното – е много ценно да може да види родителите си като хора, с които е могъл да бъде приятел, примерно. А не като едни свети образи. И мисля, че това е много важно, за да може човек да се помири с родителите си и да разбере защо те са действали по даден начин, когато е бил малък.

Много от актьорите, с които сте работила, са любимци и на българската публика. Бихте ли казала по една думичка за някои от тях, без много да се замисляте. Да започнем от Роси де Палма?

 – Щедра.

 Харви Кайтел?

 – Сложен.

 Джонатан Рис Майърс?

 – Харизматичен.

Том Холандер?

– Гениален.

Карол Буке?

– Красива.

Пиерфранческо Фавино?

– Сложен.

Жан Рено?

– Също щедър.

Мелани Тиери?

– Странна.

Крис Маршал?

– Приятелство.

Тони Колет?

– Изключително силен професионалист.

Как бихте продължила изречението „Аз съм човек, който обича…“?

– (Замисля се за кратко – бел. а.) Аз съм човек, който обича другите.

>>> Материалът е публикуван в bTVnovinite.bg <<<

About Даниел Димитров

Check Also

Проф. Венцеслав Николов: Времето обикновено не разбира съвременниците си

СОФИЯ, 16.12.2022 14:27  (БТА)  „Превъзходен артист и преди всичко проникновен музикант. Безупречен инструменталист, човек с голяма …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

error: Content is protected !!