Home / театър / Шамар срещу скуката – в Народния театър

Шамар срещу скуката – в Народния театър

Годината е 2018-а. Броени дни преди Коледа. Софра, подредена в балната зала на Националната художествена галерия за изложбата на Ода Жон, предизвика скандал. Заради храната във формите на полегнали жени – голи тела, покрити с месо и зеленчуци. Някои нарекоха събитието вечеря-пърформанс, но лошият послевкус остана, въпреки всичките обяснения след това…

Четири години по-късно, отново предколедно, един румънски артист „разпъва“ маса в едно от най-красивите фоайета на Народния театър. „Фиеста“ е спектакъл без думи, в който храната липсва, но за сметка на това храната за очите и зрелищността са в изобилие – зрелищност от актьорски талант, интересни режисьорски решения и съвсем премерена провокация към зрителите.

Няма как да се вярва на 37-годишната режисьорка и хореограф Андреа Гаврилиу, че е била „доста луда“ само като „много по-млада“, по собствените й думи. Защото въображението, с което поднася своята версия за купон, е на границата на лудостта. Лудост, която обхваща не само актьорите, но и публиката – с бясно темпо и под безмилостния диктат на тромпета. Инструмент, който сякаш е способен да разреже въздуха и от него да потекат капки кръв…

Асоциациите с „ивента“ на Ода Жон не са случайни, защо „Фиеста“-та в Народния театър е като някакъв негов психологически прочит. Като закъсняла ремарка, липсващо продължение или морална ревизия – защо не?… И за всичко това Гаврилиу едва ли си дава сметка, което прави работата й още по-интригуваща. И доказва, че всички пътища са неведоми, особено в изкуството.

„Фиеста“, освен чисто физически пърформанс, е аристократичен шамар срещу скуката в театъра. И превратно доказателство, че гласът не е най-силното, на което един добър актьор е способен. Гласът на Снежина Петрова – който обикновено ни милва и беси едновременно, тук липсва, няма го! И точно, когато си казваш, че поне тя трябва да каже нещо – дори само една дума, представлението вече е приключило. Без нейния глас, но с усещането, че си минал през нея, през тялото й, през душата й, през цялата вселена на нейната банкетна „героиня“, която е разказала живота си само с движение, само за 59 минути… И това, без изключение, може да се каже, че важи и за останалите седем актьори – Явор Вълканов, Пламен Димов, Надя Керанова, Йоана Титкова, Елена Иванова, Асен Данков и Кире Гьоревски.

Сценографията е на Андрееа Сандулеску, музиката – на Михай Добре, а хореографията – на Андреа Гаврилиу.

Андреа Гаврилиу – за скандала във „Фиеста“, един спектакъл без глас, и за тромпета като глас, за универсалната култура и негативните емоции от театъра, за желанието да подлудиш не само актьорите, но и публиката. И още: Пластични ли са българските актьори и имат ли отношение към танца. Лесно ли е да попаднеш в националния театър на Румъния. Познават ли се България и Румъния взаимно.

Иска ми се да започнем нашия разговор с един леко „политически“ въпрос. Имате ли усещането, че България и Румъния все още не се познават една друга, и въпреки географската близост, сякаш се намират на различни континенти?…

 – Аз бих се противопоставила на такова твърдение. Смятам, че сме изключително близки в много отношения – културно, историческо, като традиции. Толкова сме близко едни до други, че сътрудничеството между нас трябва да е постоянно…

В този смисъл, Вие как попаднахте в Националния театър на България?

– Нещата се случиха по много интересен начин. Всичко започна преди около година и половина, когато за първи път работих с плевенския театър „Иван Радоев“. Беше копродукция между три театъра – от България, Румъния и Сърбия. Аз бях предложена за хореограф от страна на Румъния. Така започна и моето приятелство с плевенския театър. Директорът Васил Василев вече е директор и на Народния театър, и оттук нататък е ясно…

А лесно ли е румънски артист да попадне в националния театър, в Букурещ, ако не е на щат там?

– Мисля, че ситуацията е сходна с тази в България. Имаме сходни системи на съществуване на театрите – като се започне от университетската среда и се мине през възможностите за ангажиране на хората в театрите.

Има хора, които съумяват да заемат пост в държавен театър и други, които не успяват. Те се опитват в независимия театър. Всичко е една битка. Постоянна битка и много работа – особено за хората, които нямат подкрепа – под подкрепа имам предвид родители, връзки – тези хора трябва да се доказват от нулата.

Театър без думи винаги ли означава универсален театър, театър, който всеки би разбрал? Или, когато поставяте един спектакъл, се съобразявате с локалната култура? Така ли беше и с „Фиеста“?

– Винаги стъпвам на универсалната култура. Макар че е твърде силно казано универсална култура, това е по-скоро западна култура.

Опитах се да изразя определено поведение, което се среща по-често в Европа и Америка. Затова не бих дръзнала да го нарека универсална култура. Макар че публиката в Африка или Азия също би разбрала подобен спектакъл, и би се открила в него.

Правилно ли е моето усещане, че тромпетът е „гласът“ в този спектакъл?

– Да. Много добро наблюдение. Това е водещата линия в спектакъла. На практика, тромпетът предлага една по-чиста драматургия. Ако беше останала само електронната музика и действията на актьорите, може би също щеше да се разбере, но тромпетът всъщност описва най-чисто какво се случва на сцената. И мисля, че това много помага на спектакъла.

Имахте ли колебания за друг водещ инструмент?

– Когато поисках музиката от композитора, най-голямото предизвикателство за него беше кулминацията на спектакъла. Исках в тази част да има звук, който да подлуди не само актьорите, но и публиката (Смее се – бел. а.). Много се чудехме какъв да бъде този звук. И тъй като се спряхме на латински уклон в ритъма, си дадохме сметка, че имаме нужда от инструмент, който да бъде част от тази музикална вселена, която обгражда спектакъла.

Чудех се кой инструмент може да бъде хармоничен и красив, но да има и силата да те подлуди – така стигнахме до тромпета…

Не е ли малко опасно да поставяш спектакъл със съзнанието, че искаш да подлудиш публиката?

– Рисковано е, ако трябва да съм съвсем честна. Но ми се струва, че в момента, в който вярваш в един спектакъл, и го откриваш, трябва да поемеш такъв риск. Аз не харесвам „умните“ неща. В театъра е пълно с такива мъдри, предпазливи, умни и подредени неща.

„Поводът е без значение, важното е личното преживяване на всеки отделен зрител“, казвате Вие? Очаквате ли преживяване с негативен знак?

– Да, разбира се. Да… Не мога да удовлетворя целия свят. Знаете, че театралното преживяване само по себе си е много субективно. На мен ми се е случвало да отида на театър и той да има негативно влияние върху мен. Просто, защото в този момент аз не съм била готова или в необходимото състояние – да мога да оценя и да възприема това, което ми се поднася…

Аз правя спектакли от много години. Така че съм имала и такива реакции от публиката…

Пластични ли са българските актьори? Имат ли отношение към танца?

– Много съм благодарна за това, което те направиха по време на нашата работа. Работих с едни много отворени актьори. Те имаха огромно доверие в мен, което е особено важно. Направих всичко по силите си, за да ги убедя да вървят по моята пътека.

И това не беше трудно…

– Не бих казала, че беше трудно. Те усетиха, че съм готова, и знам какво искам. Аз не съм ги насилвала въобще, не се е стигало дотам… Започнахме леко и имахме достатъчно време, за да постигна това, което искам от тях.

Коя е най-голямата изненада, която Ви поднесоха българските артисти?

– Техният професионализъм. Например, по време на репетициите много от тях имаха предложения за снимане на реклами и сериали, но те отказаха – за да може да продължим работата по спектакъла. Тоест, те отказаха възможност да спечелят пари, за да останат на репетиции.

Казвате професионализъм. Очаквахте ли да срещнете непрофесионализъм? Все пак това е Народният театър…

– Не… Не смятах, че ще се натъкна на такова нещо – още от работата ми в Плевен, където театърът е много по-малък от този в София. Факт е, че българските актьори са много добре подготвени и са работяги. Знаех, че няма да имам проблеми с тях.

През лятото направих един уъркшоп, който беше тип кастинг. Тогава видях поне 30-има актьори и имах възможността да избера екип, с който да работя.

Този екип промени ли се във времето?

– Не.

Има ли скандал във „Фиеста“?

– Няма нищо скандално в този спектакъл. Гледала съм много шокиращи спектакли през живота си. В сравнение с това, което съм виждала, „Фиеста“ е много далеч от скандала.

Как изглежда една житейска фиеста в очите на човека Андреа Гаврилиу?

– (Замисля се – бел. а.) Ако говорим за някакво парти, на което бих отишла, нещата са доста сложни в това отношение, за съжаление (Смее се – бел. а.). Много рядко ходя на купони. Не съм била на клуб от много дълго време… Това е, защото работя много и в момента, в който имам свободно време, предпочитам да си почивам.

Признавам, че когато бях по-млада, много по-млада, бях доста луда. Знам, че не съм много стара… (Смее се, Андреа Гаврилиу е родена на 2 септември 1985 г. – бел. а.). Когато не работя, пътувам, гледам филми, слушам музика. За мен дори една среща с приятели – на бира, да се посмеем и да си правим шеги – е повече от достатъчно…

Аз, например, никога не съм бил в Букурещ. Какво бихте ми препоръчала да видя там? Какво е Вашето усещане за този град? Кои са нещата, които харесвате в него?

– Има много театри, като всеки от тях е с различен репертоар. Има и много независими театри. Има няколко центъра – три, специализирани само за танц. Там могат да се видят спектакли като „Фиеста“.

„Атене“ (Най-престижната концертна зала в Букурещ – бел. а.) е една много красива сграда в Букурещ, като и тази на националния театър. Паркът „Херастрау“ (Намира се в северната част на Букурещ – бел. а.) също не бива да се пропуска.

Как бихте продължила изречението „Аз съм човек, който обича..“?

– Аз съм човек, който обича движението, музиката и всичко, което предизвиква емоция в мен. Обичам уважението. И много обичам своята работа.

>>> Материалът е публикуван в bTVnovinite.bg <<<

About Даниел Димитров

Check Also

Частици Мария Каварджикова

Какво означава „Ох“ от устата на една жена. Невинно възклицание? Паразитна фраза? Претенция? Еманципация? Или …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

error: Content is protected !!