Истинските професионалисти са съвършени и в детайла, и в общото

Четири български филма са селектирани на международен кино фестивал в Бразилия. Български филм е селектиран в Ню Йорк, в надпревара с 2431 заглавия от 110 държави. „Един ден в пожарната“  получи награда за документално кино в Италия. Български филм беше отличен в Холивуд… Това са само част от новините през последните месеци и всички те се обединяват около името на българската режисьорска Ефемия Фард.

Неуморна работа, добър екип, интересни идеи и огромно желание, събрано в сърцето на артист, който вярва в силата на седмото изкуство – това е формулата, която прилага Фард. Доказателство за нейната неизчерпаема откъм творчески провокации личност е и приключилият неотдавна първи по рода си фестивал – Golden FEMI Film Festival.

„FEMI не идва от моето име, а от думата феминизъм, като акцентът не е върху феминизма, в негативната му форма, а да се промотират нещата, които жените правят – и като режисьори, и като сценаристи, и като актриси“, разказва пред БТА Ефемия Фард. „Иска ми се да влезе повече женски свят в творчеството, в световен мащаб“, допълва тя. Категорична е, че истинските професионалисти са съвършени и в детайла, и в общото.

Пред БТА, в разговор на Даниел Димитров, Ефемия Фард разказва своята лична история, свързана с киното. Говори за темите, които я вълнуват, за съвместната работа с проф. Людмил Христов и Николай Урумов, за подкрепата от страна на гилдията – тук и отвън, за финансовия и за творческия комфорт, за новите й анимационни проекти и как изглежда филмът-мечта. И още: Кое е по-важно – универсално кино или универсални послания? Има ли истинска, сплотена кино общност в България? Би ли работила извън България? Темата за жените в киното – болна и важна тема ли е, или просто е поредната тема за разговор? Трудно ли се приемат нови имена, или просто не им вярват?

Предлагам да започнем нашия разговор от името. Казвате се Ефемия Ганчева Чаушева-Ескандари Фард…

– Кръстена съм на баба ми, която е гъркиня. Тя се казва Ефимия, което в превод от старогръцки означава добродетелен човек, на когото можеш да се довериш. Съпругът ми е иранец, тоест персиец –  д-р Араш Фард, и добавката към името ми е тази гръко-персийската смес към българската ми същност! (Смее се – бел. а.).

Това е името, а кой стои зад него днес?

– Надявам се, че това, което се случва зад името ми в момента, е, че по света българското женско кино е представено чрез мен, в някаква степен. Защото пробивът в световните фестивали не е нещо, което лесно се случва. Вече кино правят всички, включително има кино, направено с телефон. Така че киното не е недостъпен процес.

Обикновено, по 5-6 хиляди филма кандидатсват в един фестивал – евентуално да бъдат селектирани. Селекциите са много малко, наградите – още по-малко. Общо взето, вероятността да спечелиш от лотарията е по-висока, отколкото да бъде селектиран или награден филм на световен фестивал.

Как Вие попаднахте в света на киното?

– Откакто се помня, винаги съм казвала, че ще стана кинорежисьор. И изведнъж, както го казвах, завърших право и станах адвокат (Смее се – бел. а.). Моят съпруг е и музата в живота ми, и той реши, че, след като това винаги съм го заявявала, е време да го изпълня. Бях завършила право, от Медицинска академия също имах диплома. Той отиде и ме записа за приемните изпити в НАТФИЗ, и нещата се случиха по този начин.

Но, знаете ли, не може някой да е кинорежисьор, ако няма натрупан опит – житейски, и същевременно – натрупана мъдрост, и през други образования. Това не е професия, то е призвание.

При мен се натрупаха достатъчно положителни предпоставки, за да се случат нещата. Бях убедена, че за темата за насилието над жените е нужно да се говори. Започнах да търся правилната история, която да снимам. В един момент се появиха повече от една правилни истории, защото случаите на домашно насилие са ужасно много.

Проследих една човешка история, която беше абсолютно чиста, нямаше такива намеси, които да отблъснат зрителя и да кажат, че нещо е нагласено. Тази история – филмът „Контролирани глътки въздъх“, получи  отзвук по целия свят – над 200 фестивала, множество награди, включително и от Холивуд.

По повод този филм, искам да Ви върна в Киев през 2019 г., понеже темата е актуална в момента…

– Филмът беше изпратен на фестивала в Киев. Беше селектиран и награден. Това беше един прекрасен град, в който културата цъфтеше и се развиваше – и през кинофестивали, и по други начини. Сега там се стреля, има война…

Темата за войната провокира ли Ви като киночовек?

– Провокира ме по-скоро като човек, повече – като жена, и най-много – като майка. Защото аз имам двама сина – на 19 и на 12 години. И наистина не мога да си представя как някой би изпратил големия ми син някъде, за да убива други момчета на същата възраст, други хора. Тези деца все още на закуска пият мляко и ядат зърнена закуска. И не мисля, че в Украйна и Русия децата са по-различни. И изведнъж ги хвърлят в ада, и човешки животи се жертват, защото някой е решил да прави война…

Мисля, че жените сме тези, които би трябвало да се намесим и да не допускаме това да се случва. Синовете ни не трябва да умират, защото някой е решил, че някакви геополитически интереси трябва да бъдат оправдани по някакъв начин…

Темите във филмите Ви са много разнообразни – от домашно насилие до любовта, танц, анимация. Какво друго Ви вълнува, но не сте успели да го направите?

– За мен е важно социалното послание, което стига до хората през различните видове кино – документално, анимационно, игрално. Важно е и дали това социално послание ще има код на прочитане. Защото най-големият проблем, особено за българското кино, е, че се правят филми, а няма кой да ги гледа. Казват, че причините за това са много, от една страна – киноразпространението, от друга – че публиката е малко.

В противовес на това се говори за американското кино, което е супер гледаемо и продаваемо. Някои кинорежисьори казват, че правят кино, което е много естетско – до степен, до която няма кой да го разбере. Аз съм изключително против тези тези твърдения. Киното се прави, за да бъде гледано, за да достави удоволствие, интерес насила не може да бъде провокиран. Тоест, ако публиката не бъде ангажирана в първите пет минути, ако не се събуди и задържи нейния интерес, няма как тя да остане и насила да продължи да гледа едно произведение, освен ако не е от роднините на автора, например.

Универсално кино или универсални послания – кое е по-важно?

– Не трябва киното да се разделя на универсално и естетско. Би трябвало да се обединят двата фактора и то да бъде и естетско, но и да стига до публиката. Защото, ако хората отказват да гледат един филм, той става абсолютно безсмислен. И тук няма значение колко съвършен е този филм от гледна точка на автора му и убеждението му, че прави фестивално или високо художествено кино. Накрая ще бъде заключен в един хард диск, в „гробищния парк за български филми“ – склада на НФЦ (Национален филмов център – бел. а.), или авторът ще казва, че на няколко фестивала няколко човека са го видели, и може би е излъчен в празна зала…

Оправдава ли се всичко това, особено, ако филмът е направен със средствата на държавата, със средствата на НФЦ, тоест, с данъците на хората. Трябва ли за нещата, за които плаща, публиката да не получава емоционалната им стойност. Нали културата е именно за тези данъкоплатци… Дори да кажем, че трябва да бъдат възпитавани през кино, при условие, че те тотално отказват да гледат съответен продукт – къде отива посланието в този случай?… Какъв е проблемът филмът да е продаваем, и същевременно да е художествен – не трябва да противопоставяме тези два фактора.

Има ли истинска, сплотена кино общност в България?

– Мнението ми по този въпрос е, че има общност, не знам в каква степен може да се нарече кино общност. Но, по-скоро, сплотяване няма как да има, освен когато се формират художествените и финансови комисии в НФЦ, и след това става разпределянето на милионите. За миналата година над 20 милиона лева бяха определени за кино. Филмовата общност се сплотява само, когато продуцентските кланове формират комисиите, за да разпределят милионите държавна субсидия.

Неслучайно се говори за филмова мафия – 10-15 продуцентски фирми, които съществуват единствено и само от държавното финансиране. Може би е време прокуратурата да се намеси за проверка, защото това, което се случва в разпределението на държавната субсидия, е възможно да бъде и финансово престъпление.

Как се стигна до тази впечатляваща организация за Вашия документален филм „Един ден в пожарната“? Толкова много структури са въвлечени в продукцията…

– Да, и община „Нови Искър“, и кмета Даниела Райчева – всички бяха въвлечени… Знаете ли, филми се правят или с пари, или с поддръжници на идеята. Ние, с моя съпруг, продуцираме независимо кино. Когато човек намери съмишленици и правилно организира снимачния процес, наистина един огромен ресор от хора се активира и съответно извършва това, което в повечето случаи струва милиони. Средностатистическият бюджет, който от НФЦ се изплаща, е между 460 000 – за дебютен филми, и стига до милион и 200 хиляди. Това може да се прави и с много по-малко пари, а не както действат  фирмите, получаващи субсидии от НФЦ – те „усвояват“ огромни средства неправомерно за филми, които очевидно не струват толкова, колкото е бил одобрения им бюджет.

„Дефектът Пигмалион“ беше подкрепен като танцов спектакъл от програма на Министерството на културата. В едно ковид време, когато създавахме спектакъла, нямаше как аудиторията да е голяма. И вътре в проекта зададохме една такава защита на риска, именно заради пандемията – да бъде заснет и под формата на филм. Още повече, че така достига до голяма аудитория. И акцентът не беше върху филма, а върху създаването му и целия процес, в който бяха въвлечени студенти от НБУ.

Между другото, един от учениците на Националната академия за балетно изкуство, след участието му в този филм, вече е на работа в балет „Арабеск“. Така че изпълниха се много социални функции. И макар, че акцентът не беше за правене на кино, а само за танцова инсталация, ние създадохме два филма – и танцовата драма, и анимационен къс вариант, които в момента участват на фестивали по целия свят.

Филмът е сниман със съдействието на проф. Людмил Христов. Какво е неговото участие? 

– Аз съм завършила режисура в НБУ, преди това в НАТФИЗ – специализация за телевизионен сериал. Когато се кандидатства по един проект, винаги има нужда от препоръка и от подкрепата на изявени хора на изкуството.

Наистина, проф. Христов винаги подава рамо, за да се случват нещата, може би и защото културната политика на НБУ е такава – да продължава да подкрепя своите възпитаници. Професор Людмил Христов е и много добър човек, и добрината му се връща многократно, като чрез нашите филми популяризира НБУ по света.

Прави впечатление, че работите с много екипи – сама ли подбирате хората, как става тази организация?

– Хората, които осигуряват кристално чистия звук в нашите филми, винаги са едни и същи – това са Иван Андреев, Александър Симеонов, Светлозар Георгиев. Както знаете, хората постоянно се оплакват, че в българските филми не се чува. Това пречи на възприятието. Освен че изважда зрителят от филма, до него не достигат никакви послания. И хората се сърдят, когато не чуват. През субтитрите се опитват да разберат за какво става дума. Е, при тези тримата няма как да се случи, те са „зверове“ на чистия звук. Ако те преценят, че нещо не се е чуло както трябва, докато не запишат перфектния звук, който според тях е такъв, няма да ни оставят на мира. Затова много внимаваме да не нарушаваме тяхната работа – за да бъдат толкова блестящи.

От гледна точка на операторите – основно съм работила с Веселин Христов, който е оператор на първите ми три филма. Той е невероятен млад оператор. Шегуваме се, че Веско е толкова добър, че ако му се даде кутия за обувки да снима, и от нея ще извади перфектен кадър. Режисьорът по монтажа – Стефан Бояджиев, е постоянен член на екипа ми. Неговият невероятен финес при подбора на кадрите и прилагането на философията на монтажа правят филмите ми съвършени.

Николай Матев е великолепният аниматор, който донесе от университета в Берлин и приложи във всички наши анимационни филми ноу хау – за бляскава 3D анимация и моушън кепчър системи. Разбира се, постоянно работим върху сценариите със съпруга ми д-р Фард и със сина ми – Джоузеф Фард, които са и продуценти, и оператори.

Когато има някаква заетост и нещо трябва да се снима в определен срок, се обръщаме и към други специалисти, за да се случат нещата.

За „Смешният съд“ работите с Николай Урумов. Бързо ли се сработихте с него?

– Докато се обучавах в НАТФИЗ, имаше специални часове, в които гледахме на терен нашите преподаватели как работят с актьори. Тогава се снимаше сериалът „Английският съсед“. С Ники Урумов се запознахме там.

В момента, в който му изпратих сценария за „Смешният съд“, той просто прегърна ролята и каза, че е имал някакво усещане за тази история. И там е в съвсем различно амплоа от това, в което сме свикнали да го виждаме. Той е силен в сатирата, в хумора, но тук направи много драматична роля, обрана от всички излишни елементи, задържа вниманието – не е плачливо, а го има елементът на сатирата, дори до ниво на черен хумор. Той се справи брилянтно с актьорската интерпретация.

Той самият е и режисьор – даваше ли Ви съвети по време на работа?

– Абсолютно винаги съм отворена за съвет от всички в екипа. Киното е синкретична дейност. Ние трябва да бъдем група, в абсолютно сцепление  помежду си и всеки трябва да дава най-доброто от себе си. А това се получава, когато има диалог, а не авторитарност.

Ники Урумов дава невероятни съвети, предлага по няколко актьорски изпълнения. Казва ми, че аз ще си преценя кое е най-добро. Той държи на брилянтното изпълнение до степен, че ако има нужда да се презапише някаква реплика, отделя време, отива в студио и, докато не се получи съвършения резултат, не спира. Не е ограничен само със снимачните дни или само с това, което е договорено като срок. Тоест, истинските професионалисти са съвършени и в детайла, и в общото.

Темата за жените в киното – болна и важна тема ли е, или просто поредната тема за разговор?

– Много сериозно се приема, че киното е мъжка дейност, че и режисьорите, и операторите, и звукарите, и осветителите – всички трябва да са мъже, за да издържат при едно сериозно физическо натоварване. Защото един снимачен ден е 12 часа, понякога и повече.

Важно е жените да бъдат допуснати – и като режисьори, и във всички други функции. Защото светът има нужда от съвсем различно мислене. Мъжкият начин на мислене, в някаква степен, е по-агресивен. Вече трябва по един по-мирен начин да разсъждаваме върху проблемите от света. А женското мислене, влязло през посланията на киното, стига до неограничен брой съзнания. Така че, много е отговорна и важна тази функция, особено на режисьора и драматурга. И е много отговорно по какъв начин си позволяваме да влизаме в главите на хората и какви идеи да битуват там, благодарение на това, което ние правим…

В нашето кино няма много жени режисьори, но тези, които имаме, са с много силна позиция по въпроса към женското кино и мястото на жените в киното. С някои от тях имате ли контакт или подкрепа, по някакъв начин…

– Нямам подкрепа от никого. Пробивам абсолютно сама – с моите идеи и с подкрепата на съпруга ми като продуцент. От кино общността, освен с хората, с които работя, не бих казала, че имам някаква подкрепа. И не съм имала…

Как си го обяснявате това?

– Може би е част от народопсихологията ни, за съжаление.

Трудно се приемат нови имена, или просто не им вярват?

– Трудно се приема, когато някой е успял в света. По-скоро – никак не се приема. Болезнено е.

А ако говорим за подкрепа на колеги извън България?

– Отвън е съвсем различно. Там приветстват това да се случва, търсят женското мислене по всякакъв начин. Радват се, особено, когато има жени режисьори от Източна Европа. Много е важна позицията, която ние представяме.

Българите в чужбина също много сериозно ме подкрепят. Често се случва да се обадят от някой фестивал, за да ми съобщят, че съм номинирана за награда и че трябва да присъствам. А практически е невъзможно да пътуваме по всички фестивали. Тогава аз започвам едни призиви във Фейсбук, в търсене на българи, които са на съответното място и могат да ме представляват. Слава Богу, винаги се намират такива хора.

Хрумвало ли Ви е да оставите кино живота у нас и да работите навън?

– То ще се случи – заради Първата награда, която получих от SFFA – Standalone filmfestival & Awards в Холивуд. Следващият ми документален филм ще бъде продуцирам там и, когато започват снимките, ще пътувам работно.

Филмът е на женска тематика. Историята е за самотна майка, която току-що е родила детето си и се бори за оцеляване. Бащата отказва да подкрепи семейството си, но същевременно оказва насилие върху майката. В един момент, в който тя просто няма избор, се запознава с бежанка от Буркина Фасо,  с шоколадов цвят на кожата. Тя също току-що е родила дете, което няма никакъв статут в България към онзи момент. От обединението на двете се получава едно от „чудесата на света“. Бялата майка отваря лаборатория за медицински изследвания, в която никой не стъпва. Изведнъж, ковид пандемията напълва лабораторията с пациенти. Бялата майка работи 24 часа в лабораторията, а шоколадовата майка гледа двете деца.

Актьори са реалните личности – това е истинска история. Имената им няма да говорят нищо. По-важна е историята, в която жените взимат живота си в ръце и, от прага на крайната бедност, тяхното обединение носи огромен успех.

„Черен и бял шоколад“ е работното заглавие на филма. Заглавието при мен най-успешно се ражда на финала. Дори, когато тръгнат финалните надписи, тогава най-убедително се появява и заглавието…

На български ли ще се говори във филма?

– Ще се говори на два езика – на български и на френски, ще има и субтитри на английски. Работя с Дейвид Мосъп, който според мен е най-добрият преводач от български на английски. Той успява да предаде спецификата на смисъла на думите, а не само да бъдат преведени.

Какви са очакванията Ви от този филм?

– Очаквам да бъде разпространяван по света. Защото, пак казвам, пълно безсмислие е да се прави кино, което не се гледа.

Мисля, че ще изпратя едно положително послание към хората – че дори при домашното насилие, ако жертвите вземат правилните решения, те от жертви могат да станат победители.

Мисленето на обществото трябва да върви в тази посока – че не трябва да се идентифицираме само по начин – че проблемът е голям и спасение не можем да намерим. Винаги се намира спасение и тогава успехът е най-голям. И това е не само спасение, но и трамплин към ново развитие. Такова бих искала да е посланието, което на финала на филма да стига до публиката.

В толкова много фестивали сте участвали. Има ли история, свързана с отношение към Вас, признание, коментар или просто контакт – нещо, за което трябва да знаят повече хора, дори само заради вдъхновението…

– Изключително съм впечатлена от отношението и признанието, които получавам от чужбина. Филмите се изпращат по фестивали, в един момент започват да идват имейли от цял свят, в които ни поздравяват, че сме селектирани, номинирани и че изключително се радват на филма, който сме им представили. И тогава осъзнавам, че целият труд, вложен от мен и от екипа, не е бил напразен. Защото наистина работим със сърцето си и даваме най-доброто от себе си, колкото и тривиално да звучи. И това е едно от най-хубавите неща, които се случват – как светът откликва на това, което сме създали.

От друга страна, на местно ниво, често дочувам колеги да коментират тези успехи. И коментарите не са особено положителни. Това е малко болезнено, при условие, че аз никого не конкурирам – за да му взема финансирането, от което съществува. Приемам тези коментари, но продължава да ми е странно, при условие, че световното признание се сблъсква с негативни коментари на местно ниво.

Как изглежда филмът-мечта за Вас?

– От доста време работя върху идеята и върху сценария за един филм. Може би, сега не е моментът да разкажа историята… Но филмът-мечта за мен би бил, в който финансирането е достатъчно. Не да бъде толкова сложно и да се търси подкрепата от различни хора, а всеки член от екипа да получи заслужено високо финансиране, предвид професионализма, който показва. Не говоря за охолство, а за достатъчно високо заплащане. Истината е, че хората винаги се активират и дават най-доброто от себе си. Но все пак бих си помечтала за една по-голяма финансова независимост.

Говорите за финансовия комфорт, а за творческия?

– Аз винаги постигам творчески комфорт.

Върху какво работите в момента?

– Завършихме два анимационни филма, с финансовата подкрепа от националния фонд „Култура“. Аз съм сценарист, аниматор и продуцент, музиката също е моя. В екипа е аниматорът-художник  Николай Матев. Както казах, той има специализация за компютърна анимация в Берлин. Знанията и опитът, които е натрупал там, за тук са все още непознати.

Първият анимационен проект е „Бетовен в Париж“. Историята разказва за  децата аутисти и как тази проблематика може да се преодолява с изкуство.

Вторият проект – „Двойно отражение“, е за това как се определя сексуалността при момчетата, когато пораснат. И как, ако в семейството е имало домашно насилие, момчетата искат да приличат на жертвата или на насилника, и това определя различната сексуалност. Как човек възприема себе си, какво е лицето му пред обществото, как през социалните мрежи и през дигиталния начина на общуване има много повече от едно лице и не винаги е съгласен да види истинското си лице. Напоследък хората се капсулират и предпочитат да съществуват като снимки, преминали през филтри, отколкото да показват лицата си…

Ще има ли глас в тези анимации?

– Тъй като анимацията стига до универсален брой зрители, по-лесният вариант да разкаже за себе си е без глас. По този начин, и децата ще могат да възприемат посланието, независимо къде са по света  и какъв език говорят. Защото филмите, по някакъв начин, трябва да събудят и родителите за тези проблеми. Същевременно, трябва да алармират и децата, че е важно да търсят помощ, ако са в такава ситуация. Отново социалното послание е много важно.

Има ли интерес към анимацията?

– В световен план, определено има огромен интерес. По-важният фактор е привличането на младата публика и на децата. Защото техните играчки са смартфоните, и хигиената към това какво попада в съзнанието им, е много важна. За мен е от изключително значение всичко, което се залага като художествено и социално послание в тези филми, и какво достига до младата аудитория. По този начин очаквам да променям света към по-добро. Това е целта, към която винаги съм се стремяла.

И накрая – кога ще видим Ваш игрален филм?

– Аз работя върху такъв сценарий, но правенето на пълнометражен игрален филм е обвързано с една много голяма финансова тежест. И не е по силите ми да се справя сама. Макар че много хора винаги изказват желание да ме подкрепят, но финансовият ресурс тук е важен. Сигурна съм, че забавянето на този проект го прави все по-съвършен като сценарий, защото непрекъснато работя по него, и накрая публиката ще се наслади на филм, който е съвършен.