Home / звукът на бозата / Започвайте големите си планове с малки стъпки, казва пътешественичката Изабела Шопова

Започвайте големите си планове с малки стъпки, казва пътешественичката Изабела Шопова

СОФИЯ,  22.08.2022 16:09  (ДАНИЕЛ ДИМИТРОВ, БТА)  България е като една цветна кръпка върху шарено одеяло. Одеялото е Европа, а България е просто частичка от Европа – симпатична, шаренка, бродиранка, с дъх на рози, с малко слънчогледи в единия край, с ярко слънце – в другия, с морски пясък и мидички. Но тя не е нещо много уникално или специално. България е просто мястото, където съм се родила, познавам най-добре, където са хората, с които съм израснала, близките ми, приятелите ми. Това е страната, чиито език говоря, чиято история познавам най-добре и страната, в която обичам да се връщам…„.

Такава е родината ни през погледа на една жена – българка, пътешественичка и автор на книги, чиито география обхваща цялото земно кълбо. Интересно е да усетиш това, с което до болка си свикнал – българската действителност, през сърце и душа, които са имали шанса да правят безкрайни сравнения или просто да преживяват пъстротата на света…

Изабела Шопова представя „Подир сянката на кондора – поредната си книга – разказ за пътуване из Южните Анди, от Сантяго де Чили, през Боливия, Перу, Еквадор и Галапагос, до Богота, Колумбия. „На всички хора препоръчвам да започват големите си планове с малки стъпки – това е най-сигурният начин да успееш добре“, казва тя пред БТА. Доказателство за думите й са едни нови 6000 километра и съвсем прясно отпечатани 560 страници с впечатления, коментари, истории, факти, напътствия, вълнения, трепети – цветно, спонтанно и провокиращо, дори по женски чаровно – за да създаде в читателя чувство за съпричастност и желание за споделяне.

Изабела Шопова пред БТА, в разговор с Даниел Димитров – за конкуренцията между писателите-пътешественици, за най-лесната първа крачка по време на пътуване, за доблестта и достойнството на южноамериканците, за метафората на думата България и за любовта към… ВиК-то на Наска. И още – защо Австралия е най-добре пазената тайна на планетата, повече кошмарно или повече комично е епдно пътуване по Южните Анди и защо същността на човек излиза наяве, когато пътуваш с него извън родината му.

Г-жо Шопова, има ли конкуренция сред писателите-пътешественици, не само у нас? И какъв беше Вашият стимул да пишете?

– Когато пишех първите си разкази за Нова Зеландия, мотивацията ми беше това, че живея в чужда страна, в която не говорех езика, нямах приятели и нямах възможност да общувам с хората около себе си. Бях абсолютно откъсната от средата, която познавах. Това ме принуди да се огледам, да преоценя  себе си. В такава среда единствената ми връзка със света, който познавах – приятелите и близките в България – това беше един вид бягство от реалността, която беше трудна и плашеща.

Голяма част от разказите ми бяха странно смешни. Просто, защото не разбирах контекста на случващото се и често го интерпретирах по необичаен начин. После откривах какво е истинското значение и всичко това беше много смешно. Така се създаде моят стил на писане – да разказвам смешни истории за приключения в чужда страна.

Нямах никакво намерение да ставам писателка, но когато се преместихме в Австралия, всичко това се повтори – и културният шок, и новите събития. Вече и приятелите ми, и читателите ми, имаха очаквания. Трябваше да пиша заради тях. Мотивацията ми вече беше малко по-различна.

Днес, след вече 20 години писане, мотивацията ми е съвсем различна. Пиша, защото това е начин да събера мислите си, наученото, да го осмисля и да го формулирам, да го синтезирам по-добре. И в процеса на събиране на информация и нейната мисловно обработка, в крайна сметка, създавам един продукт, който вече знам как мога да споделя с другите хора.

И конкуренцията не Ви притеснява…

– Не мисля, че има голяма конкуренция между писателите пътешественици на българския книжен пазар. Нашият език е бутиков. Много малко хора говорят български език, съответно – много малко са потребителите на книги на български език. По ред причини българите не са пътували много през годините, едва сега, през последните може би две десетилетия.

Българският пазар всъщност не е наситен с такива произведения за пътувания по чужди земи. Различно е на англоезичния пазар, върху който имам наблюдения, защото, освен писател, съм и интензивен читател. Там конкуренцията е огромна. В самия жанр на пътеписа има най-различни течения.

Повече кошмарно или повече комично бе пътуването из Южните Анди?

– (Смее се – бел. а.) Линията между двете е много тънка – как ние възприемаме преживяванията си и това, което ги определя – дали са кошмарни или комични. Обективно, нещата, които се случват в света и на нас самите, не са нито добри, нито лоши. Винаги се старая да виждам смешната страна на нещата.

Колкото съм по-уплашена и отчаяна, колкото по-страшна и трагична е ситуацията, толкова по-забавни стават моите коментари. Обикновено, това е и обратната връзка от читателите – че най-смешни се страниците, в които описвам най-ужасяващите ми приключения. В този смисъл, надявам се, че книгата е повече комична, отколкото трагична. От друга страна, комедията няма как да се появи, ако няма шанс за поне малък елемент на трагедия.

В този смисъл, колко пъти се влюбихте по време на това пътуване, аз разбрах за едно – във ВиК-то на Наска?

– (Смее се – бел. а.) Много пъти се влюбих. Аз искрено се влюбих в маниерите на латиноамериканските мъже, които ни обръщаха толкова много внимание. Получавахме толкова много комплименти и толкова много безсрамни, пищни, невъздържани комплименти, които ни караха всеки път да се чувстваме по-млади, с поне десетина години. Затова препоръчвам на всички дами да правят ежегодни посещения в Латинска Америка – като форма на подмладяване и разкрасяване.

Влюбихме се също така в природата и красотата на Галапагоските острови, на долината Колка и още много други красиви места.

Да, ВиК-то, когато имахме възможност да му се наслаждаваме, беше същото обект на невъздържани и романтични чувства от наша страна. Радвахме се и на атмосферното налягане, след като преживяхме тежко планинската болест във високопланинското пустинно плато на Андите…

Често ли имате дежавю, когато пътувате?

– Мисля, че да. Колкото повече пътува човек, толкова по-често му се случва да среща места, хора, ситуации и преживявания, които са като нещо друго, което вече е преживял…

Вярно ли е, че същността на човек излиза наяве, когато пътуваш с него извън родината?

– Абсолютно – да. Най-добрият начин да опознаеш някого, е да тръгнеш на път с него – няма значение къде. Може би заради това, че преживяваш известен дискомфорт, излизаш от зоната си на комфорт, трябва да импровизираш, да взимаш решения – всичко това те разсъблича, сваля маските, навиците, ритуалите на ежедневието и цялата защита, което сме събрали около себе си.

Много е болезнено, много е травмиращо, но в същото време е изключително удовлетворително да пътуваш с някого и да видиш истинската му същност. Поръчвам го на всички хора, които искат да опознаят половинката си, партньора си или децата си.

Защо Австралия е най-добре пазената тайна на планетата?

– Австралия е фантастично място за живеене – интересен, красив, огромен, разнообразен континент. Населението му не е много голямо, като се има предвид, че Австралия е с размерите на Европа.

Тъй като е много далеч от останалия свят, много малко хора отиват до там, за да го видят. А тези, които стигат до там, обикновено не дооценяват размерите и времето, което трябва, за да опознаеш всичко.
Обикновено, пътуванията се свеждат до няколко значими точки и обекти – операта в Сидни, Големия бариерен риф или Улуру. По този начин, истинската Австралия остава скрита от всички. Дори самите австралийци не я познават, 90 процента от населението живее в няколко много големи града…

Коя е Вашата най-лесна първа крачка по време на пътуване?

– Аз не съм особено амбициозна или смела, колкото и странно да звучи това. Винаги се старая да започвам с много малки, бебешки стъпки в началото на всеки проект – за да не се демотивирам или уплаша. Затова всяко пътуване започва с нещо много лесно. Например, пътуването в Андите започна с идеята от близък приятел. Направих си списък с градовете, изчислих разстоянията, времето, което би отнело пътуването. Стана по-трудно, когато установих, че ще ни трябват шест месеца, за да направим пътешествието…

Беше по-лесно да отрежем части от пътуването, тъй като и двете с дъщеря ми ненавиждаме игли. Оказа се, че 90 процента от южноамериканския континент е зелени гори, амазонски джунгли и рай за комарите. Тъй като за всяко от тези места – като Бразилия или Аржентина, трябва да има ваксинация, много бързо решихме да се придържаме към високите части на пустинното плато на Андите, където няма комари. На всички хора препоръчвам да започват големите си планове с малки стъпки. Това е най-сигурният начин да успееш добре.

Не националността определя дали си добър човек, казвате Вие, и аз съм напълно съгласен с Вас. Какво е да си добър човек? Разкажете за среща с такъв човек…

– Съвсем простичко и елементарно е. Да си добър човек означава да не мислиш, че си с нещо повече или по-различен от другите. Да приемаш другите хора като себе си. Да поставяш хората над всички други планове, амбиции и намерения…

Хората в Южна Америка почти без изключение ни впечатлиха много в този смисъл. Мога да разкажа какво ни се случи в Боливия – една изключително бедна страна, в която хората се борят за своето оцеляване, както и с агресивните условия на околната среда. Там ние многократно изпадахме в ситуация да сме видимо безпомощни и объркани, тъй като бяхме поразени едновременно от височинната болест, която на мен ми отнемаше паметта, умението да мисля, да говоря… Дъщеря ми изпадаше в тежки кризи, не можеше да се движи, повръщаше… Никой и никъде не се опита да се възползва от нас. Хора, които са в очевидно по-трудно положение, се притичваха на помощ – без никакво колебание, без ние дори да търсим помощ….

Имало е случай, когато съм се опитвала да платя за помощта – за да покажа благодарността си, и те отказват. Това е тяхното възпитание, тяхното културно наследство. Те са наследници на инките, които посрещат трудностите на живота с достойнство и се отнасят към другия човек с грижа и с щедрост, каквито аз, честно казано, не очаквах.

Не казвам, че това е безпрецедентно, тъй като съм го срещала и на други места. Но там, сред тази грозна, страшна и ужасяваща бедност, не очаквах да срещна доблест и достойнство.

Според Вас трите български порока са тесногръдието, заучената безпомощност и прекомерното взиране в миналото. Никъде другаде ли не срещнахте нация с подобни дефекти?

– Сигурно има. Аз не се вглеждам в дефектите, когато пътувам. Аз търся познанието за себе си. Така че за мен е важно кое е различно, кое поставя мен в критична различна ситуация, кое ме изкарва мен от зоната ми на комфорт. Освен това, при такова пътуване, в никакъв случай, не съм имала възможност да опозная нацията. Ние прекарвахме по седмица-две в една страна.

Единствените нации, които мога да твърдя, че познавам, са австралийците и новозеландците. Там съм живяла с години, работила съм с тях, имам много приятели. Там определено не съм срещнала точно тези пороци. Затова са ми направили впечатление.

Сигурно, ние като българи, имаме и други пороци, но от моя опит – това е, което виждам като по-специфично и уникално за българите… В никакъв случай не го казвам като някакъв вид обвинение към нас като нация. То е просто констатация и резултат от нашата история, нашата култура, от опита, който сме натрупали. И съм сигурна, че един ден ще преодолеем тези неща. Първата стъпка към това  преодоляване е осъзнаването. Благодаря Ви за този въпрос.

Това лесна стъпка ли е?

– Никога не е лесно да признаеш истината пред себе си. Това всъщност е най-трудната стъпка. Най-трудно е да признаеш, че никой не ти е виновен, че за всичко си отговорен сам, че трябва да поемеш отговорност за бъдещето, независимо какво е било преди. Когато преодолееш това, всичко става много лесно. Светът вече не е срещу теб…

Коя е метафората на думата България?

– (Замисля се – бел. а.) Нямам един символ или метафора… В моите представи България е нещо като една цветна кръпка върху шарено одеяло. Одеялото е Европа, а България е просто една частичка от Европа – симпатична, шаренка, бродиранка, с дъх на рози, с малко слънчогледи в единия край, с ярко слънце – в другия, с морски пясък и мидички… Но тя не е нещо много уникално или специално, България е просто мястото, където съм се родила, което познавам най-добре, където са хората, с които съм израснала, близките ми, приятелите ми. Това е страната, чиито език говоря, чиято история познавам най-добре и страната, в която обичам да се връщам – поради всичките тези причини. /ДД/

About Даниел Димитров

Check Also

Стефан Данаилов оживява в разказите на 25 от своите „деца“

СОФИЯ,  30.08.2022 14:07  (БТА)  Наричал е своите студенти деца. Обичал ги е. И тази любов …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

error: Content is protected !!