Home / музика / Ние сме част от потъващ кораб, казва Музикантът Димитър Маринкев

Ние сме част от потъващ кораб, казва Музикантът Димитър Маринкев

Думите, казани пред БТА, са на българския флейтист Димитър Маринкев, почти непознат у нас, но сред най-активно действащите музиканти в чужбина, със солидно образование от България, Нидерландия и Германия, участие в десетки формации и турнета в Европа, Азия и Австралия. В момента живее в Дюселдорф, където преподава в частно музикално училище. Преди броени дни той реализира премиерата на рядко изпълнявано произведение – „История на войника“ от Игор Стравински.

„По време на написването на творбата през 1919 г. композиторът се намира в изгнание, в Швейцария, и сам е невинна жертва на гражданската война в Русия, тъжно известна с политическите и етнически чистки на тогавашния тоталитарен режим, запомнен с неговите брутални репресии“, разказва Маринкев. Този паралел между тогавашните и сегашните събития го подтиква да промени фокуса на проекта и да го насочи не само към идеята за обединяването на три изкуства – танц, музика и рецитация, а и към апела на автора за мир, който показва безумието и безсмислието на войната.

В сюжета на произведението се разказва за беден войник, който се връща в отпуск при любимата си. По пътя той среща дявола, който иска да откупи душата му под формата на неговата цигулка – срещу обещанието за слава и богатство. Войникът лекомислено приема облога, но скоро осъзнава, че макар и станал много богат и влиятелен, е загубил любимата си, самоличността си, всичко човешко и мило, което е притежавал. Отчаян, решава да си върне душата…

„Разделяйки текста на украински и руски секции, искам да отправя един апел към руските войници и техните семейства, че никога не е късно да прекратят злото и да се опълчат срещу неправдата и своето участие в нея“, казва Маринкев. Преводът от украински е на украинската поетеса и музикант Тамара Рой-Йунда, която отскоро е в Германия – като бежанка от войната в Украйна.

Пред БТА, в разговор с Даниел Димитров, музикантът разказва за своя необичаен проект и за смисъла на тематичните концерти, за симбиозата между класическа музика, танц и рецитация, защо Стравински е модернист и за днешното време, и защо музикантите трябва да се събудят…

Г-н Маринкев, представяте един изцяло тематичен концерт. Предимно възпитателна ли е целта на подобен тип събития?

– (Замисля се – бел. а.) В случая моята цел не беше образователна. През цялата си кариера наблюдавам как има отлив на интереса към класическия концерт. Говоря за този формат, в който публиката идва, сяда на едни столове, едни хора свирят по точно зададена програма, после идва следващата част, ръкопляска се или не се ръкопляска… Интересът към това намалява, а публиката е все по-застаряваща. Идеята на моя проект беше да разчупя тази форма – на отделните изкуства. Исках да създам един синтетичен продукт, или по-скоро синкретичен – такъв, какъвто е бил в античността. Античният театър не е познавал разделението на изкуствата.

И въпреки това, не е ли малко странно класическа музика да се обединява с танца и рецитацията?

– Да, странно е. Игор Стравински е най-големият модернист за времето си. Смешното е, че това нещо е било авангардно и преди сто години. Стравински пробива със своите балети в Париж през 1914 г. И тогава те са нечувано авангардни. Публиката е в стрес, разделя се на два лагера – за и против Стравински. След края на Първата световна война той пише история на войника именно в желанието си да обедини изкуствата.

По партитура, в „История на войника“ има двама четци/актьори, танцьор и камерен оркестър. Той не дава преимущество на нито едно от трите изкуства, просто иска да ги обедини…

Доколкото разбирам, връзката с войната в Украйна е съвсем случайна. Как стигнахте до това произведение? И защо Стравински?

– Мисля, че всеки класически музикант се възхищава от Игор Стравински. За мен той е най-великият модернист на нашето време, на модерната епоха. От него започва едно цяло движение за реставрация на класическата музика. И преди него има модернисти, но те отиват в един задънен край. Става въпрос за така наречените атонални композитори, които разчупват тоналността. Но те отиват в една екстремност, в която според мен музиката става неслушаема. Ако за мен като музикант, тя е поносима или разбираема, за публиката е абсолютно неразбираема. Стравински прави прехода към модернизма, но остава слушаем. Затова го избрах.

Когато започна на войната в Украйна, ми направи впечатление, че има сходства, и то по много големи. Но когато написах проекта в края на януари, нямах никаква идея какво ще се случи в света… В крайна сметка, самото произведение е писано през 1917 година, когато композиторът е в Швейцария.

Защо избрахте по-камерният състав за представяне на произведението?

– По финансови причини… Първият вариант е бил за септет, но самият Стравински не е могъл да намери спонсори, за да го постави. Две години по-късно, през 1919, намира спонсори и го прави, но за трио – пиано, цигулка и кларинет, с един четец и танцьор.

За първи път в моята кариера няма да свиря, а ще вляза в ролята на актьор. Тъй като в партитурата няма флейта. Първоначално, смятах да преработя партитурата и някои от частите за цигулка и за кларинет, но след избухването на войната в Украйна, ревизирах цялата концепция и си дадох сметка, че мога да насоча фокуса към събитията – заради случайните прилики със ситуацията на Стравински като бежанец в Швейцария преди сто години.

Творбата вече звуча премиерно в студио „Музика“ на зала „България“. Бихте ли представил музикантите, с които Ви видяхме на сцената?

– Участва Димитър Московски – кларинетист на Софийската филхармония, Малина Манчева – българска цигуларка, която също като мен живее и работи в Германия. Участва и Мирослав Иванов – пианист, който е корепетитор в Старозагорската опера.

Преводът е направен от Тамара Рой-Йунда. Тя е мой колега флейтист, с която се запознах случайно чрез един руски колега музикант. Тя току-що беше пристигнала в Дюселдорф като бежанка през февруари. Аз нямах възможност да свиря на един концерт и той беше ангажирал нея. Така разбрах за нейното съществуване… После, когато реших да преинача проекта и да преведа текстовете от немски и френски, на руски, на украински, имах нужда от украински преводач. Тя много се зарадва…

Очаквате ли специални коментари и отзиви след този концерт? Такъв тип проекти не са много популярни в България…

– Аз съм толкова шокиран от събитията в Украйна. И това е моят скромен принос като артист и музикант – като един апел за мир, за помирение, и за това безумието на войната час по-скоро да бъде прекратено. Залагам най-вече на електронното разпространение на концерта. Концертът в София беше без билети и без афиши. Той обаче е записан и ще бъде качен в YouTube.

През последните 20 години „История на войника“ е изпълнявана два пъти в България, и то инструментално, въпреки изричното желание на композитора да бъде интегрално и обобщаващо трите изкуства. Затова се надявам на коментари и резонанс – най-вече от колегите ми музиканти в София.

С допълнителното разяснение и текстовете в творбата, се надявам, че ще мога да апелирам и към музикантите – да се събудят и да разберат, че сме част от потъващ кораб. Защото така, както се изпълнява музиката досега, няма да продължи дълго. След нас няма да има втора генерация, или ще я има, но в много по-замиращ вариант. Концертните зали масово са празни. Всичко е дотирано на сто процента от държавата. Това не може да продължи безкрай…

– – –

Димитър Маринкев е със солидно образование от България, Нидерландия и Германия, има участие в десетки формации, турнета в Европа, Азия и Австралия. В момента живее в Германия, преподава в частно музикално училище, в Дюселдорф.

Баща му е доктор, който много обича музиката, като студент свири на цигулка и на саксофон, мечтае да стане музикант или актьор. Той успява да предаде това свое огромно и несбъднато желание на малкия си син Димитър. „Беше най-щастливият човек, когато видя, че ставам професионален музикант“, разказва днес Маринкев-младши.

В рода му негов братовчед е прочутият Анастас Маринкев (1917-2011), дългогодишен директор на пловдивското музикално училище (1967-1982) и един от стожерите на класическата музика в града. /ДД/

About Даниел Димитров

Check Also

Режисьорът Александър Мутафчийски: „Славеят“ дойде в момент, когато се бяхме изгубили, за да ни покаже пътя

СОФИЯ,  19.03.2024 12:24  (БТА)  „Славеят“ дойде в момент, когато се бяхме изгубили – за да ни …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

error: Content is protected !!