Ние сме част от потъващ кораб, казва Музикантът Димитър Маринкев

Думите, казани пред БТА, са на българския флейтист Димитър Маринкев, почти непознат у нас, но сред най-активно действащите музиканти в чужбина, със солидно образование от България, Нидерландия и Германия, участие в десетки формации и турнета в Европа, Азия и Австралия. В момента живее в Дюселдорф, където преподава в частно музикално училище. Преди броени дни той реализира премиерата на рядко изпълнявано произведение – „История на войника“ от Игор Стравински.

„По време на написването на творбата през 1919 г. композиторът се намира в изгнание, в Швейцария, и сам е невинна жертва на гражданската война в Русия, тъжно известна с политическите и етнически чистки на тогавашния тоталитарен режим, запомнен с неговите брутални репресии“, разказва Маринкев. Този паралел между тогавашните и сегашните събития го подтиква да промени фокуса на проекта и да го насочи не само към идеята за обединяването на три изкуства – танц, музика и рецитация, а и към апела на автора за мир, който показва безумието и безсмислието на войната.

В сюжета на произведението се разказва за беден войник, който се връща в отпуск при любимата си. По пътя той среща дявола, който иска да откупи душата му под формата на неговата цигулка – срещу обещанието за слава и богатство. Войникът лекомислено приема облога, но скоро осъзнава, че макар и станал много богат и влиятелен, е загубил любимата си, самоличността си, всичко човешко и мило, което е притежавал. Отчаян, решава да си върне душата…

„Разделяйки текста на украински и руски секции, искам да отправя един апел към руските войници и техните семейства, че никога не е късно да прекратят злото и да се опълчат срещу неправдата и своето участие в нея“, казва Маринкев. Преводът от украински е на украинската поетеса и музикант Тамара Рой-Йунда, която отскоро е в Германия – като бежанка от войната в Украйна.

Пред БТА, в разговор с Даниел Димитров, музикантът разказва за своя необичаен проект и за смисъла на тематичните концерти, за симбиозата между класическа музика, танц и рецитация, защо Стравински е модернист и за днешното време, и защо музикантите трябва да се събудят…

Г-н Маринкев, представяте един изцяло тематичен концерт. Предимно възпитателна ли е целта на подобен тип събития?

– (Замисля се – бел. а.) В случая моята цел не беше образователна. През цялата си кариера наблюдавам как има отлив на интереса към класическия концерт. Говоря за този формат, в който публиката идва, сяда на едни столове, едни хора свирят по точно зададена програма, после идва следващата част, ръкопляска се или не се ръкопляска… Интересът към това намалява, а публиката е все по-застаряваща. Идеята на моя проект беше да разчупя тази форма – на отделните изкуства. Исках да създам един синтетичен продукт, или по-скоро синкретичен – такъв, какъвто е бил в античността. Античният театър не е познавал разделението на изкуствата.

И въпреки това, не е ли малко странно класическа музика да се обединява с танца и рецитацията?

– Да, странно е. Игор Стравински е най-големият модернист за времето си. Смешното е, че това нещо е било авангардно и преди сто години. Стравински пробива със своите балети в Париж през 1914 г. И тогава те са нечувано авангардни. Публиката е в стрес, разделя се на два лагера – за и против Стравински. След края на Първата световна война той пише история на войника именно в желанието си да обедини изкуствата.

По партитура, в „История на войника“ има двама четци/актьори, танцьор и камерен оркестър. Той не дава преимущество на нито едно от трите изкуства, просто иска да ги обедини…

Доколкото разбирам, връзката с войната в Украйна е съвсем случайна. Как стигнахте до това произведение? И защо Стравински?

– Мисля, че всеки класически музикант се възхищава от Игор Стравински. За мен той е най-великият модернист на нашето време, на модерната епоха. От него започва едно цяло движение за реставрация на класическата музика. И преди него има модернисти, но те отиват в един задънен край. Става въпрос за така наречените атонални композитори, които разчупват тоналността. Но те отиват в една екстремност, в която според мен музиката става неслушаема. Ако за мен като музикант, тя е поносима или разбираема, за публиката е абсолютно неразбираема. Стравински прави прехода към модернизма, но остава слушаем. Затова го избрах.

Когато започна на войната в Украйна, ми направи впечатление, че има сходства, и то по много големи. Но когато написах проекта в края на януари, нямах никаква идея какво ще се случи в света… В крайна сметка, самото произведение е писано през 1917 година, когато композиторът е в Швейцария.

Защо избрахте по-камерният състав за представяне на произведението?

– По финансови причини… Първият вариант е бил за септет, но самият Стравински не е могъл да намери спонсори, за да го постави. Две години по-късно, през 1919, намира спонсори и го прави, но за трио – пиано, цигулка и кларинет, с един четец и танцьор.

За първи път в моята кариера няма да свиря, а ще вляза в ролята на актьор. Тъй като в партитурата няма флейта. Първоначално, смятах да преработя партитурата и някои от частите за цигулка и за кларинет, но след избухването на войната в Украйна, ревизирах цялата концепция и си дадох сметка, че мога да насоча фокуса към събитията – заради случайните прилики със ситуацията на Стравински като бежанец в Швейцария преди сто години.

Творбата вече звуча премиерно в студио „Музика“ на зала „България“. Бихте ли представил музикантите, с които Ви видяхме на сцената?

– Участва Димитър Московски – кларинетист на Софийската филхармония, Малина Манчева – българска цигуларка, която също като мен живее и работи в Германия. Участва и Мирослав Иванов – пианист, който е корепетитор в Старозагорската опера.

Преводът е направен от Тамара Рой-Йунда. Тя е мой колега флейтист, с която се запознах случайно чрез един руски колега музикант. Тя току-що беше пристигнала в Дюселдорф като бежанка през февруари. Аз нямах възможност да свиря на един концерт и той беше ангажирал нея. Така разбрах за нейното съществуване… После, когато реших да преинача проекта и да преведа текстовете от немски и френски, на руски, на украински, имах нужда от украински преводач. Тя много се зарадва…

Очаквате ли специални коментари и отзиви след този концерт? Такъв тип проекти не са много популярни в България…

– Аз съм толкова шокиран от събитията в Украйна. И това е моят скромен принос като артист и музикант – като един апел за мир, за помирение, и за това безумието на войната час по-скоро да бъде прекратено. Залагам най-вече на електронното разпространение на концерта. Концертът в София беше без билети и без афиши. Той обаче е записан и ще бъде качен в YouTube.

През последните 20 години „История на войника“ е изпълнявана два пъти в България, и то инструментално, въпреки изричното желание на композитора да бъде интегрално и обобщаващо трите изкуства. Затова се надявам на коментари и резонанс – най-вече от колегите ми музиканти в София.

С допълнителното разяснение и текстовете в творбата, се надявам, че ще мога да апелирам и към музикантите – да се събудят и да разберат, че сме част от потъващ кораб. Защото така, както се изпълнява музиката досега, няма да продължи дълго. След нас няма да има втора генерация, или ще я има, но в много по-замиращ вариант. Концертните зали масово са празни. Всичко е дотирано на сто процента от държавата. Това не може да продължи безкрай…

– – –

Димитър Маринкев е със солидно образование от България, Нидерландия и Германия, има участие в десетки формации, турнета в Европа, Азия и Австралия. В момента живее в Германия, преподава в частно музикално училище, в Дюселдорф.

Баща му е доктор, който много обича музиката, като студент свири на цигулка и на саксофон, мечтае да стане музикант или актьор. Той успява да предаде това свое огромно и несбъднато желание на малкия си син Димитър. „Беше най-щастливият човек, когато видя, че ставам професионален музикант“, разказва днес Маринкев-младши.

В рода му негов братовчед е прочутият Анастас Маринкев (1917-2011), дългогодишен директор на пловдивското музикално училище (1967-1982) и един от стожерите на класическата музика в града. /ДД/