Home / театър / Клеър Маршал: Пънкът се връща при независимите артисти

Клеър Маршал: Пънкът се връща при независимите артисти

Да създадеш „Истинска магия“ сред записани аплодисменти и бутафорен смях, е почти невъзможна мисия. Да догониш илюзията и да я овладееш, да влезеш в кабарето и да измъкнеш „душата“ на десетина фрази е феномен, който малцина могат да достигнат. Трима на сцената е почти като трима в лодката – сред река от емоции, възможности и виртуозно обръщане на веслата при всяка нова вълна.

Ричард Лоудън, Клеър Маршал и Джери Килик от Forced Entertainment представят „Истинска магия“ в софийската „Топлоцентрала“. Един влудяващо жълт спектакъл, подправен с безобразно количество английски хумор, или по-скоро (само)ирония. Актьорско представление на ръба – между високото и ниското, между стандарта и клишето, между театъра и шоуто, и въпреки публиката…

„Истинска магия“ (режисьор Тим Ечълс) е добре режисирана имровизация, в която колоси си играят на деца. Помежду си. Един за друг. Сравняват ги с „Монти Пайтън“ – грешка. Те са Forced Entertainment (принудително забавление – от англ.). Те са част от британския хумор. Но не хумор на абсурда – отнесено за тях, звучи тесногръдо. Не са и театър на авангарда – звучи глупаво. Още по-малко са „пионери“ – старомодно.

Клеър Маршал е олицетворението на цялата тази разноликост. Топла. Студена. Близка. Далечна. Съвършена. Земна. Извънземна. Общуването с нея има ефекта на катастрофа и катарзис едновременно. Допир, който те издига и приземява, без предупредителни сигнали или постреакции. Завоите в разговора са неочаквани, спиранията – също, форсирането – винаги принудително… С други думи, истински пънкар.

Клеър Маршал – за сблъсъка с абсурда, за маските и абсурда, за абсурда и авангарда, за вдъхновението на вдъхновителите, за Шекспир и неговите интерпретатори, за сексизма преди и сега.

Кой е последният абсурд, с който се сблъскахте в живота?

– (Смее се – бел. а.) Не зная… Разхождах се в парка, имаше доста хора по пейките. На една пейка седяха момче и момиче, някъде около 20-годишни Той държеше в ръката си 20 лентички, напоени с парфюм, под формата на ветрило, и подаваше на момичето една по една. Тя отказваше всяка една миризма. Стана ми смешно…

Това се случва в България, а във Великобритания?

– Питате ме за нещо абсурдно във Великобритания? Правителството, брекзит (Смее се – бел. а.) – не мога да се сетя за нищо друго.

Това също е отговор. А в театъра попадате ли на абсурди?

– Не съм гледала нищо в театъра от две години насам. Просто играех, без да гледам. Във Великобритания театрите бяха затворени.

Може би абсурдно е това, че играем пред публика с маски, с разстояние помежду си и така по-трудно се чувстваш като част от представлението, а и от целия процес…

А не е ли абсурдно това, че сега хората са без маски?

– (Смее се – бел. а.) Да. Точно това мисля и аз. И съм доста изненадана, че никой в България не носи маски. Навън е ясно, че няма смисъл, но някак си прекалено бързо се отказахме от маските, както и от миенето на ръцете.

Смесват ли се понятията за абсурд и авангард в изкуството, и кога абсурдното е авангардно, и обратното…

– Предполагам, че е така. Но аз съм против слагането на етикети като абсурд или авангард. Един театър е много по-интересен и забавен, когато взима от всичко и го смесва в едно.

Кога етикетите в изкуството са необходими?

– Те могат да помогнат, но единствено и само за обяснение. В никакъв случай не са нужни. Понятие като театър на абсурда и театър на авангарда се дават след като представлението вече е поставено. Освен това, понятия като театър на абсурда вече са остарели. Ние самите във Forced Entertainment работим от 40 години, ние сме статуквото на съвременното изкуство.

Въпреки това, все още наричат Forced Entertainment пионери на британския авангарден театър. Можете ли с пет думи да подкрепите това твърдение от позицията на вътрешен човек?

– Не съм съгласна, че сме пионери. Въпреки че работим отдавна, имаме дълга история, самите ние сме повлияни от доста течения преди нас. А онези хора са били повлияни и вдъхновени от други хора…

Ние имаме пет силни страни – единност, равнопоставеност, добра подготовка и умеем да забавляваме себе си и другите. Освен това, задаваме въпроси – защо всичко това се случва в театъра.

Стана дума за вдъхновението. Forced Entertainment е вдъхновение за поколения театрали в Европа и САЩ, но да кажем от къде е Вашето вдъхновение?

– Нашето вдъхновение идва най-вече от това, че продължаваме да играем. Ние все още не сме приключили с това, което искаме да правим. Веднага щом създадем едно представление, започваме да мислим за следващото и за нещо различно.

Това да бъдеш глас в една култура, която се съмнява, задава въпроси и кара хората да мислят, е много важна част от нашата работа.

Вдъхновяват ни младите артисти, които правят интересни неща.

Много хора ни питат кога ще спрем, защото сме стари. Но ние все още имаме сили да продължаваме напред.

Смятате ли, че има режисьори, които изнасилват Шекспир?

– (Смее се – бел. а.). Не бих използвала тази дума. Но не ми пука какво другите правят с Шекспир. Творчеството на Шекспир е огромно поле за работа. Ние имаме наша постановка по Шекспир която продължава 50 минути и на маса се разиграва „Макбет“. Героите са бутилки с кетчуп и майонеза. По този изключително опростен куклен начин се развива цялото действие.

Това, което би ме обидило в един спектакъл, е, ако той е расистки или сексистки, или женомразки, или хомофобски… Но смятам, че Шекспир е при нас, за да го разбутваме и раздвижваме.

Възможно ли е нещо, което преди пет години сте приемала за сексистко, днес да не е такова за Вас?

– (Смее се – бел. а.) Не. Поне що се отнася до театъра. Но навремето, преди много години гледах Blue velvet на Дейвид Линч („Синьо кадифе“, 1986 – бел. а.), където Изабела Роселини беше насинена и пребита. Бях доста млада и моята първична реакция беше, че това е експлоатация. Но когато човек узрее, си дава сметка, че актьорът не се експлоатира, а играе, и от това изкуство има смисъл.

Вие самата приемате ли се за представителна извадка на британските актьори?

– Не… Възможно е още преди да си отворя устата, някой да разбере, че съм британка, но в никакъв случай не съм типичен представител на актьорската гилдия.

Ние, във Forced Entertainment, имаме много сложно и особено отношение към театъра и представлението. Това, което традиционният британски театър прави, е, че да се съсредоточи в един герой и да го обладае, докато ние не правим това. Ние играем директно, при нас всичко е в действието.

Вие сте един от основателите на Forced Entertainment през 1984. Можете ли да кажете с една дума какво беше Forced Entertainment през 1984 и какво е сега – през 2022 г.?

– Тогава бяхме млади, а днес сме стари. (Смее се – бел. а.). Ето това е абсурд – да го кажа с една дума.

Навремето определено бяхме по-сърдити. Бяхме изключително повлияни от пънка, от края на 70-те. Сега тази сърдитост е понамаляла, но не е изчезнала.

В първите години се опитвахме да кажем и да покажем всичко в едно представление. Сега концепциите ни са много по-фокусирани, избираме една идея, но я развиваме в детайли.

Жив ли е пънкът днес?

– Да (Отговаря, без да се замисля – бел. а.). Дори мисля, че той се връща при независимите личности.

Моите деца, например, не ходят по големите нощни клубове в града, а търсят забавлението извън голямата суматоха, в провинцията. Затова аз вярвам в по-младото поколение.

Казахте, че преди сте били по-сърдити. Какво може да Ви ядоса днес?

– Малоумието, глупостта – неща, които ни докараха брeкзит, направиха Борис Джонсън премиер, появи се Тръмп, появи се и някакъв скрит расизъм. Всичко това ме вбесява. Изключително вбесяващо е и решението да изпратиш бежанци в Руанда…

Честността печеливша ли е днес?

– Да, като цяло е така. Но мисля, че човек трябва да бъде и любезен, и понякога не е добре да се казва цялата истина. Разбира се, аз заставам зад принципите на честността, но това невинаги е възможно.

В личния живот нещата зависят от конкретния случай, на когато става въпрос за политика или за работа – честността е задължителна.

Какво Ви вълнува извън работата?

– Срещите с хора, пътуванията, непознати места и култури.

Вие сте за първи път в София, но не и Forced Entertainment. Интересно е дали колегите Ви споделят какво ги връща в страна като България.

– Тук сме, защото ни поканиха. А ние се отзоваваме на всяка покана. Доволни сме, че сме тук, защото организацията отне доста време.

>>> Материалът е публикуван в bTVnovinite.bg <<<

About Даниел Димитров

Check Also

Улисес Алварес: Не помниш, когато не си бил докоснат

May B на Маги Марен е съвършена дисхармония. Съвършена като любовта, докосването, красотата и сълзите. …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

error: Content is protected !!