Деян Дуковски: Ако Бог не съществува, трябва да го измислим

На живо срещата с него е неочаквана, поглъщаща и пълнокръвна. И думите му звучат все така силно и мъдро, но с привилегията да виждаш пронизващите с топлината си очи, приятелския език на тялото и глас, който сякаш идва от друга епоха. Епоха, която пророчески е успяла да прогледне напред във времето.

Деян Дуковски беше в София по покана на Spam Studios – Ана Батева и Стефан Здравески, за майсторски клас с млади български автори. Специално за БТА, в разговор с Даниел Димитров, писателят разказва за срещата си с младите български автори и за „българската“ си връзка, за критиците и за мързеливите умове, за силата на тъгата и за покорството, за културния еклектизъм на Балканите и за пристрастяването. И още: Пусто ли е бъдещето на човечеството? Живее ли Бог в сянката на всеки един от нас? Трябва ли театърът да бъде церемониален?…

По какъв начин се отразява на Вас самия една творческа работилница и среща с млади автори?

– За всеки автор е ценно да сподели и да сравни своя опит с някой друг. Това е особено важно за младите автори, които са отворени и все още изграждат своя начин на изразяване. За мен лично тази работилница беше много интересна и вдъхновяваща. Участваха талантливи млади автори, които смятам, че представиха своята работа по особено добър начин. Надявам се, всички да са удовлетворени. Това беше идеята.

Самата работилница беше добре организирана и ръководена от страна на домакините – Spam Studios – Ана Батева и Стефан Здравески, с които вече имаме предишни сътрудничества, както тук, така и в Македония. Ние сме толкова близо, а все пак толкова далече. Просто имаме различни театрални школи и опит, и можем много да научим едни от други. Аз, например, получих моята школа от Горан Стефановски (Драматург и писател от Северна Македония, 1952-2018 – бел. а.) и знам, че е различна от много традиции тук.

Трябва да засилим нашите културни сътрудничества и обмени, и всички ще получим по много. Ето, тези дни се срещнах и с моя приятел, колега и много добър драматург – Сашко Насев, който в момента ръководи Македонския културен център в София. Трябва прагматично да използваме подобни връзки.

Пусто ли е бъдещето на човечеството?

– Надявам се, че не. В противен случай, всичко би било безсмислено. По природа съм оптимист и вярвам, както в човешкото, така и в рационалността на всички нас. От друга страна, времето в което живеем, реално ме прави доста параноичен и изплашен. Целият този хаос от фалшиви новини, конфликти и напрежение правят несигурно оцеляването на здравия разум. У нас изглежда има нещо склонно към самоунищожение и деструкция. Конфликтът в Украйна и климатичните промени са най-добро доказателство за това.

Живее ли Бог в сянката на всеки един от нас?

– Ако Бог не съществува, трябва да го измислим… Аз вярвам, че вселената я има заради някой голям архитект. И ние, заедно с вселената, сме съвършено създадени. Нашите етични и естетически ценности изграждаме чрез социалните взаимоотношения. Много често, в различни политически системи или режими, критерият за ценности се губи. Фалшивите истини и грешните ценности се превръщат в добродетел. Говоря за различни военни риторики, фалшив патриотизъм и други глупости, които само усложняват нашия кратък живот и създават конфликти.

Плаши ли Ви необятната взискателност на критиците? И в тази връзка, лесно ли се манипулира мързеливият ум?

– Не, конструктивната и издържана критика винаги се опитвам да я възприема като някакъв вид на самопроверка. Понякога приемам някои неща, а понякога не съм съгласен с тях, което вече е въпрос на позиция. Разбира се, никой автор не обича критика, но критиката, дори когато остро критикува, може да бъде положителна и промоционална.

Мързеливият ум, разбира се, лесно се манипулира и, в този смисъл, критиката трябва да бъде естетически прогресивна. Опасно е, когато консервативната критика възпрепятства новите тенденции.

Пречистваща ли е силата на тъгата и необходима ли е според Вас, за да си добър драматург?

– Тъгата, в смисъла на възприемане на конфликта… Драмата търси конфликт, криза, проблем… Никой не иска да гледа драма за хармонични и щастливи хора, на които нищо не им се случва. Скучно е, няма драма. От друга страна, основните оръжия на драмата са емоциите, щастието, тъгата… Катарзисът идва от емоциите.

В моите пиеси винаги търся контраст и противопоставяне на емоциите. Тъжната сцена да я направя смешна и обратно. Хуморът ми е много важен. По този начин е писал и Шекспир.

Изгубва ли се артистът в собствения си свят и, ако да – как да се намери?

– Всеки артист живее в своя собствен свят. Това го прави специален, това го прави себе си. Опасно е обаче, когато измисленият свят не е в рамките на координатите и измеренията на нашата възприемчивост. С други думи, някой трябва да ви разбере в реалния свят, в който всички ние живеем. Т.е. нещо да те докосне тук, на земята. Най-често дори абстрактните представи се отнасят до реалността. Брехт пише за ескимосите, но се позовава на фашистите около него.

Задушава ли Ви покорството?

– Струва ми се, че цялата моя младост премина в бягство от армията. В Югославия военната служба беше задължение и всеки трябваше да я служи. Моята житейска концепция беше, че не искам да бъда в армията на всяка цена. Цената обаче платиха моите близки и те бяха доста притеснени, защото моят реален план беше или да избягам от страната, или да лежа малко в затвора… За щастие, записах по-рано университета, така, че първо трябваше да го завърша… След това стана каквото стана… В армията не съм служил. А и наистина не съм способен на такива неща. Та, в този ред на мисли, разбира се, послушанието задушава, особено, когато е неразумно.

Можем ли тук, на Балканите, да избягаме от културния еклектизъм?

– На Балканите трябва да се опознаем по-добре. Едни до други сме, разбираме се лесно, обаче не се познаваме достатъчно… Най-лошото е, че не проявяваме интерес към разширяване на запознанствата. Като арогантни физиономии на парти. Дори страните от бивша Югославия, които естествено добре се познаваха и имаха силно развити връзки, струва ми се, че все повече и повече ги губят. Това не е добре, трябва да поддържаме и развиваме близостта и приятелствата. Аз се опитвам да работя активно в региона. Оттук заминавам в Нови Сад, където с режисьора Александър Поповски започваме репетиции на мой нов текст… Градът тази година е Европейска столица на културата.

Трябва ли театърът да бъде церемониален и защо?

– Церемониален би бил, когато някой плаща билет и идва да види всичко, което някои хора искат да покажат и кажат в театъра. Затова тук е мястото на критиката, която трябва да каже кое е добро и кое – не. Въпреки че, в крайна сметка, и публиката решава какво е театър.

Към какво сте пристрастен? Може би, към щастието…

– Пристрастен съм към любовта, към моите деца… Разбира се, че съм пристрастен към щастието. Всички се борим за малко чувство на щастие, за някакво удовлетворение и пълнота. Също така, пристрастен съм и към хората, които обичам и ценя. Пристрастен съм към всичко, което обичам…

Извън театъра, има ли „българска“ връзка Деян Дуковски?

– Моята основна българска връзка са Самуел Финци и Димитър Гочев. Имах късмета да работя с този велик режисьор. От него научих много и за живота, и за театъра. Беше мой голям приятел и прекрасен човек. Моят скъп приятел Самуел Финци преведе моите текстове и ме свърза с него. Моите посещения в София са свързани със Санчо и неговото прекрасно семейство. С Ицко, бащата на Санчо, сме родени в един ден…

Деян Дуковски е роден е през 1969 година в Скопие, където завършва гимназия, а след това и факултета за драматични изкуства на Скопския университет (1990). През 1993 година е избран за асистент по предмета „Филмов и телевизионен сценарий“ в същия факултет. От 1996 година е доцент в Катедрата за драматургия. Член е на Македонския ПЕН център.

Автор е на драматургични текстове и сценарии за филми, сред които „Балканска гротеска“ (1988), „Последният балкански вампир“ (1989), „Светло сиво“ (1993),  „Буре барут“ (1994), „Другата страна“ (2003), „Празен град“ (2007), „Буре барут“ (1995).

По сценария на „Буре барут“ е сниман игрален филм, копродукция с Франция, Германия, Турция, Югославия и Гърция. Филмът участва на известни световни фестивали и получава много награди: ФИПРЕСИ – награда от критиката на фестивала във Венеция (1998), Награда на Европейската асоциация на критиците (Лондон, 1998), Гран при на Фестивала в Анталия, Турция (1998), награда „Бронзова камера 300“ на международния фестивал „Братя Манаки“ (Битола, 1998), Гран при на международния филмов фестивал в Хайфа (Израел, 1999). „Буре барут“ е и най-поставяният драматичен текст на Дуковски – в България, Гърция, Япония, Германия, Хърватия, Дания, Нидерландия, Швеция.

Дуковски е двукратен носител на наградата за най-добър съвременен драматичен текст на театралния фестивал „Войдан Чернодрински“ в Прилеп (1993, 1995), както и на Гран при от международния театрален фестивал БИТЕФ в (Белград, 1997).