Home / театър / Съвършен разказ за несъвършенството в бордо

Съвършен разказ за несъвършенството в бордо

Една жена, една китара, един мъж в сянка и още един, за когото постоянно се говори, и дъх, и дихание, и притихнала в сърцето стара любов, и желание за нови желания, и още, и още – в един малък безкрай, от който няма излизане… И ето го съвършеният разказ за несъвършенството, наречен „Джими с бялата фланелка“.

Авторският моноспектакъл на актрисата и певица Людмила Сланева влиза в афиша на Сатирата – странно и в същото време много красиво решение. Защото това, на пръв поглед, смешно представление, всъщност е точно онзи безкрай, в който интимността среща реалността, и се налага да се справя с нея – без милост, но и без консерванти.

Тя е играещ човек, жена, мълния, обич, кучка, страх, страст и много, но малки, стъпчици, вървящи с увереност на изток, към слънцето и светлината. Към отварянето на цялото същество. Към пробуждането и мига, в който капките роса са сълзи на щастието, с което природата те насърчава да вървиш точно по този път…

„Джими с бялата фланелка“ е просто един хубав театър без елементи на стендъпкомедианщина. Спектакъл за всеки, който иска да бъде силно изненадан – от представата си за театър в рамка, от очаквани клишета, от псевдозадръжки, от тишината на думите, но най-вече – от самата Людмила Сланева.. Ще е среща с непознат, в който се влюбваш от пръв поглед и искаш да оставиш в сърцето си, по възможност – веднага, и ако може – завинаги.

Людмила Сланева – за ходенето по ръба на бръснача и за конформизма, за сблъсъка на реалностите, кога Вирджиния Улф отива на кино и кога – на къмпинг. Защо харесва времето, в което живеем. Има ли проблем с режисьорите, и защо един „клавиш от пиано“ се чувства комфортно от звука на китарата. С какво разсмиваше Тодор Колев и какво е той за нея. И още – за живота със Стенли и неговата сянка, и кой е петият член на тяхното семейство.

„Джими с бялата фланелка“  – това ли е смешното лице на Людмила Сланева?

– Това е едно от смешните ми лица. В тази пиеса разказвам случка, един епизод, който, колкото и да е драматичен за мен, отстрани е абсолютна комедия.

През годините, заради външния ми вид, много често са ме разпределяли за драматични роли, но за мен не е тайна, че съм комедийна актриса. Моите учители във ВИТИЗ – Тодор Колев и Крикор Азарян, знаеха това и винаги ме поощряваха. Впоследствие обаче не стана така. В този смисъл, в „Джими с бялата фланелка“ наистина си позволявам да коментирам себе си, и да иронизирам себе си, доколкото ми е възможно.

Често ли ходите по ръба на бръснача?

– Да. Аз съм човек, за когото в първия момент можеш да си помислиш, че съм много мила, тиха и добра – каквато съм. Аз се чувствам много добре от предизвикателства, но да предизвиквам сама себе си, а не хората.
В този смисъл, обичам да се движа по ръба и затова никога не се хващам с нещо, което ми е много комфортно.

Една близка приятелка често ми казва: „Може ли да не започваш всичко от нула. Ти имаш биография, заради която можеш да започваш примерно от 6“. Дълбоко в себе си смятам, че като артист няма как да започваш от 6. Един артист трябва да търси теми, той не е само изпълнител. Аз дори имам известен проблем с режисьорите, защото не се подчинявам и винаги търся моя версия. Това означава, че трябва да работя с определен тип режисьори. И на практика е точно така. Ние не можем да работим добре еднакво с всички хора, работим по-добре с едни хора, и по-зле – с други.

Затова обичам да се движа по ръба на бръснача – това ме кара да преоткрия самата себе си. Защото си доскучавам. Не обичам да се слагам в рамки. Не знам какво още не съм намерила в себе, че толкова много търся (Смее се – бел. а.). Но мисля, че все още съм търсещ човек.

Въобще, възможно ли е един истински артист да „твори“ в зоната на комфорта? Това не е ли самоизключващо се, макар че има и такива…

– Разбира се, че има такива хора. И, разбира се, че смятам, че по-голяма част от нас са конформисти, без това да е нещо лошо. Всичко е въпрос на това какво те кара да се усещаш жив.

Имам един приятел, който е the comfortable one (Винаги удобен, конформист – от англ. – бел. а.), който аз много обичам и се уча от него. Но, ако влезем в един уъркшоп, аз никога не бих си избрала ролята на конформиста. Истината е, че аз дори се ядосвам на себе си заради това, но природата е природа. Човек понякога трябва да се пречупва, макар че не обичам да казвам думата трябва, защото тя също е рамка…

Често ли се случва да слизате в низините, за да разберете къде точно се намирате?

– Да. В спектакъла разказвам за това – засягам понятията горе и долу от моята гледна точка. Говоря от първо лице, единствено число, не се крия зад някакъв друг герой. В тази пиеса героинята Людмила има проблем със слизането долу. Накрая се оказва, че няма как да погледнеш живота в целостта му, ако не вземеш всички компоненти. Няма как да се затвориш в една луна… Което аз, на практика, правя, но в някакъв момент осъзнавам, че не може така да се подредиш… Просто защото не можеш да контролираш живота. Той също подрежда нещата…

В тази пиеса има сблъсък на реалности – оттам идва и комедията, и трагедията.

Друг е въпросът, че преди премиера артистът си мисли, че прави нещо, но не може да го каже със сигурност преди да си срещне с публиката.

Ако има нещо важно, което искам да кажа, то е, че не можеш да се затвориш за живота. Защото, ако се затвориш в твоите си представи за живота, той идва и ти хвърля едно кроше, и ти си нокдаун…

Това е в пиесата, но така ли е и в живота Ви?

– Да, точно така е. Аз съм човек на въображението, но ми се наложи да науча, че животът е най-големият учител. И когато правиш изкуство, животът съдържа най-добрия материал, който можеш да вземеш. Въпросът е как го използваш…

Едно и също ли е Вирджиния Улф да отиде на къмпинг и Вирджиния Улф да отиде на кино?

– Не (Смее се – бел. а.). Съвсем естествено е Вирджиния Улф да отиде на кино, да отиде на чай, да се разхожда четири часа, смучейки коктейли със сламка… Обаче да отиде на къмпинг, не е същото. В пиесата има тази заигравка с Вирджиния Улф, защото аз много я обичам. Родени сме на една дата.

Когато първоначално я четях, много се страхувах от нея, от тази изострена чувствителност. Самата аз мисля, че в живота ми съм се опитвала да намаля чувствителността, но с времето разбрах, че това е единственото нещо, което искам да запазя в себе си през годините.
Съгласна съм да остана без мозък, но не и без чувствителност – защото това е всичко, с което възприемам – като жена (Усмихва се – бел. а.). Малко женски стана разговорът, което не обичам, но… (Смее се – бел. а.).

Харесвате Вирджиния Улф. Това означава ли, че харесвате и епохата, в която е живяла?

– Не. Аз харесвам времето, в което живея, независимо, че в пиесата казвам, че светът не ми харесва. Смятам, че всички отминали времена зад нас са много тъмни. Времена, в които е липсвала свобода, изкуството е премятано и слагано далеч от хората. Докато сега изкуството е много близо до хората. Може да казва неща на всекиго, не е елитарна дисциплина.

Казвате, че в спектакъла присъстват много от Вашите несъвършенства и лудости, а какво от Вас не присъства?

– Присъстват много от моите лудости и много от поезията, която аз самата нося, но много често крия…

Аз съм много смел човек. Скачам в неща, които не познавам, и не знам как се правят. Това го няма в спектакъла… Няма го моят любим рокендрол, с който съм израснала и който ме е формирал…

– …но се усеща през цялото време…

–  (Усмихва се – бел. а.) Нямам никаква представа за това.

За мен е много трудно да говоря за себе си, и „Джими с бялата фланелка“ е предизвикателство да говоря за себе си, да си позволя да го направя.

Наистина, не смятам, че в мен има нещо чак толкова интересно, че да занимавам хората с това. Вероятно, чисто психологически по тази причина съм избрала тези професии, в които можеш да се скриваш зад образ, да разказваш неща чрез образ.

Много често режисьорът Емил Бонев ми казваше: „Хайде, дръпни малко пердето, трябва да разкажеш, че си несъвършенна. И разбери, че трябва да го направиш искрено, без номера!“ (Смее се – бел. а.).

Трябваше ли да има режисьор този спектакъл?

– Да. И много съм благодарна, че е Емил. Като мой дългогодишен приятел, но и като човек, който добре познава сцената, успя да извади тези неща от мен.
Ако не беше режисьорът, аз нямаше да имам представа, че това което правя, е смешно и, че е интересно за някого.

Достижението на режисьора в този спектакъл е, че той позволява на мен изцяло да изляза, съобразявайки се с мен, а не с някаква идея. Може би,  разликата с много други класически неща, които се правят като театър, е, че тук не тръгваме от идеята, до която аз като актьор трябва да стигна. Тук тръгваме от човека – за да покажем човека.

Китаристът Ташо Колев от Jeremy? прави аранжименти за две китари, които, заедно с Вашата китара и глас, звучат на живо. Китарата ли е Вашият инструмент или все още искате да сте „клавиш от пиано“, както казвате?

– Винаги съм искала да бъда клавиш от пиано. Но когато бях дете, в Тетевен, града, в който съм родена и израснах, не харесвах учителя по пиано. И докато дядо ми ни изпращаше с моя брат на уроци по френски в читалището, там чух едни момчета да свирят на китари. Това за мен беше промяна на цялата вселена (Смее се – бел. а.).

И изведнъж спряхме да ходим на френски, и започнахме да свирим с момчетата. По-късно в живота непрекъснато се свързвах с някакви рокендрол момчета. Не е било умишлено, нито моя фикс идея, просто така стана. Омъжена съм за рок певец… (Смее се – бел. а.).

Разбира се, ценя звука на всеки инструмент. В различни периоди съм имала различни любими инструменти. На китара правя своите песни. Когато чуя китара, ми става комфортно..

А с какво разсмивахте Тодор Колев?

– Аз не знаех с какво го разсмивам… Той, например, ми е казвал: „Люси, точно така, играй бордо!“ (Смее се – бел. а.). След това два дни се чудя какво означава тази бележка (Смее се – бел. а.). Сега вече знам – това означава да играеш много ярко, много силно, нещо като червено червило в близък кадър.

Когато бях студентка, нямах никаква представа коя съм, какво имам, смешно ли е, тъжно ли е, какво е, защо е… Тези неща ми се наложи впоследствие да ги откривам. Например, до ден днешен, не съм много добра в изчисленията и в сметките, и да посочвам първо, второ и трето…

В класа на Тодор Колев и на Коко Азарян възпитанието на актьора е той сам да стига до някакви неща, а не да му предлагат формули наготово. Нещо, което е много модерно сега, и изобщо откакто избухна този фойерверк с книгите „Как да…“.

Ти самият трябва да търсиш интересното в себе си. Знам, със сигурност, че, ако нямаш какво да кажеш, по-добре изобщо не излизай на стената. И това го знам от тях.

Заради имиджа на Тодор Колев като един от най-големите комици на България, всички смятат, че би трябвало да има някакви невероятни смешни случки с него. Но аз смятам, че той беше един много сериозен човек, който мислеше сериозно за нещата от живота, за това какво правим, и беше много мъдър. Той беше най-мълчаливият от всичките ни преподаватели. Неговите бележки бяха с голяма пауза. Те бяха като това „Играй бордо!“ или „Виж, сега това е математика“. И ти се прибираш вкъщи, и започваш да мислиш коя е тази математика, за която говорим в часове по актьорско майсторство.

Да се върнем към музиката и да кажем кога отново ще има дует Стенли – Локо, или пък семейно трио?

– Ако трябва много накратко да разкажа историята със Стенли, тя е, че когато се омъжих за него, той вече беше звезда. Аз бях студентка в първи курс, тоест никой. В този смисъл, аз станах популярна с омъжването си с него.

За мен беше страшна борба да воювам за своите неща. Истината е, че досега хората ме възприемат като неговата съпруга, а не като човек, който прави неща. Имаше един период от живота ми, в който тотално отказвах да работя с него, опитвайки се да избягам от този обществен образ. Мисля, че това се оказа невъзможно, поне за широката публика.

Опитвам се да нямаме много общи неща, макар че от позицията на времето, мога да кажа, че съм научила страшно много от моментите, в които пътувахме заедно, правехме заедно концерти и записвахме заедно. Стенли е мой ментор в музиката, това е безспорно.

Първоначално, той не харесваше моите текстове, едва сега, след албума „Чужди тела“, започнах да пиша за него. В момента пиша текстове за новия му албум.

Не знам дали е за съжаление, но аз съм някак алтернативна, а много съм си мечтала да съм класическа. Но не съм. Човек трябва да приеме какво е.
Не виждам смисъл в това да се правят повторения. Виждам смисъл в търсенето и така да се продължава напред.

И накрая, да кажем кой е петият член на Вашето семейство, ако четвъртият е музиката? А може би има и шести, и седми ..

– Да, има… (Усмихва се – бел. а.).

Първо, да кажа, че и за трима ни музиката е нещо много, много специално, и всеки си има своята музика, и всеки си пуска своята музика в своите покои (Смее се – бел. а.). Но имаме куче и котка, които разменят позициите, в зависимост от това на кой как му е удобно. Котката никога не може да бъде прикоткана (Смее се – бел. а.).

Може да се каже, че кучето е на Стенли. Защото, когато той замине някъде,  кучето държи да ми покаже, че то е господарят сега. И непрекъснато имам отмъкнати чорапи, химикалки и неща, които ми трябват. Онзи ден трябваше да изляза на снимки и видях, че дъвче роклята, която бях приготвила да обличам (Смее се – бел. а.).

>>> Материалът е публикуван в bTVnovinite.bg <<<

About Даниел Димитров

Check Also

„Шаферки завинаги“ – триумф на приятелството и за изневерите, които ни правят щастливи

СОФИЯ,  08.03.2024 11:56  (БТА)  Тази пиеса е триумф на едно приятелство, и то многогодишно. Знаем, …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

error: Content is protected !!