На 28 март в зала 1 на НДК Иван Тенев отбелязва своя 70-годишен юбилей в компанията на най-големите имена в българската поп музика. В спектакъла участват Кристина Димитрова и Орлин Горанов, Георги Христов, Маргарита Хранова, Нели Рангелова, Веселин Маринов, Силвия Кацарова, Васил Петров, Петя Буюклиева, Камелия Тодорова, Георги Станчев, Мая Нешкова, Стефан Димитров, Емилия, Панайот Панайотов, Артур Надосян, Сандра Александрова, Теодосий Спасов. Ще има и рок групи – „Сигнал“, „Фактор“, „Спринт“, както и още други популярни български формации, сред които „Трамвай 5“, „Тумбаито“, дует „Шик“.
Иван Тенев в разговор с Даниел Димитров за БТА – защо днес не посяга към рисуването, защо не му се говори за политика, защо нарича себе си моногамен прелюбодеец и има ли муза в момента. Коя е единствената му прогноза? Има ли необратими процеси в културата? Много ли приятели е загубил през годините и кои са „секачите“? Иван Тенев разказва историите на пет от най-известните песни, създадени по негови текстове – „Детски спомен“ на Кристина Димитрова и Орлин Горанов, „За да те има“ на Лили Иванова и Чочо Владовски, „Черно и бяло“ на Георги Христов“, „На случайна гара“ на Васил Найденов и „Дори и на сън“ на Маргарита Хранова.
Най-често Ви представят така – текстописец, поет, художник, журналист, агент и бохем. Какво пропускат?
– (Отговаря без да се замисля – бел. а.) Пропускат човек! И редът е друг – първо е художник, след това текстописец, агент и агенция „Тенев“, и колкото остане време – и за човека. И фотограф, междувременно.
Казахте човек. Защо според Вас човешкото липсва, то изключва ли всичко останало?
– Напротив. Мисля, че трябва да си истински човек, за да правиш всяко от тези неща, с които се занимавам. Защо го изключват? Сигурно, защото не отъждествяват човека с бохема, може би, заради последното…
Кое е най-човешкото нещо, с което се занимавате?
– Всяко носи своята човещина. Ако не го носиш със себе си – нито картината ще е истинска, нито стихът ще е стих и ще стигне до сърцето. А и за бохемството се иска човещинка.
А как бихте обяснил на едно 5-годишно дете кой е Иван Тенев?
– Преди щях да му драсна някой шарж и да му кажа: „Ето това е Иван Тенев, харесваш ли се?“. А сега, тъй като отдавна не съм рисувал, ще ми е по-лесно да му напиша някой стих като „Ти лети, лети детски спомен мой“ (Смее се – бел. а.).
Скоро не сте посягал към четката, а и карикатури не рисувате – днешното време не Ви ли провокира?
– Не, просто не мога да нося толкова дини под една мишница, даже и под две. Рисуването е самотна работа и човек трябва наистина да си стои в дома, в ателието, пред статива и да рисува. А с работата, която върша – освен писането на текстове, светската хроника, организирането на събития, изисква да не си вкъщи – от сутрин до вечер, че и нощем понякога. Така, че ми трябва време и да спра да се занимавам с другите дейности. А на този етап с това си вадя хляба. Ако един ден стигна до бастуна и до онази неприятна двуколесна количка, може би, пак ще рисувам.
А кога за последно Ви се прииска да направите карикатура на нещо, което сте видял около себе си?
– Аз подрасквам така, особено когато съм на маса, особено ако съм сам и си мисля някои неща. Автоматично слагам някой щрих.
Какво направихте последно, какво Ви провокира – случай, човек, събитие?
– Не е било тематично, свързано е с нещата, които в момента са ме вълнували и в момента са ми ядове, както се казва. Карикатурата е злободневна, не е фикция или нещо, което правиш, когато се сетиш за пейзажа в Созопол.
Как бихте нарисувал Путин като карикатура?
– На мен за политика много не ми се говори. Може би, защото в две или три от над 700 песни, които съм написал, има социални моменти. Повечето са за душата и сърцето. И така мисля, че трябва да бъде, защото на хората достатъчно тегоби им се събраха. И трябва да има малко отдих, трябва да има клапан, защото иначе тенджерата под налягане и парният котел ще гръмнат, а никой не иска това.
Тогава Ви предлагам да си поговорим за историите, свързани с някои от Вашите най-хубави текстове за песни. Да започнем с „Дори на сън“ на Маргарита Хранова. Какъв беше поводът за написването на тази песен?
– Обади ми се Мария Ганева, много млад композитор тогава, току-що приета в Студиото на младия композитор. Аз пък тогава бях съвсем встрани от цялата тази работа, особено от поезията и Съюза на писателите. Тогава едно от условията на „Златният Орфей“ беше да участват сериозни автори, сериозни поети и всички бяха членове на Съюза на писателите, без изключения.
Когато Мария ми се обади, ние вече работихме с нея в екип и съм много щастлив от това ни сътрудничество и от песните, които направихме тогава. Тя ми предложи да участваме в “Златният Орфей”. Аз с радост се съгласих, защото това си е сериозен престиж. Вече бях участвал, по олимпийски, но в този случай тя ми даде готова музика, а тя бе от хората, които обикновено пишат по текст.
Музиката много ме грабна, защото си имаше вътре и шлагер. Не знам откъде ми прозвуча и ми е останало в подсъзнанието, че тогава имаше Световна година за защита на детето. А детската тема е била винаги дълбоко в мен. Слушайки няколко пъти мелодията, някак си ми прозвуча като нещо, което трябва да е в защита на детето. И много бързо се случиха нещата. Обадих й се и издиктувах текста по телефона, тя си го записа и затвори. Обади ми се след половин час и ми каза, че е харесала текста, но понеже е много ангажиращ, е по-добре до го оставим за догодина. Не мина още половин час и пак ми се обади, за да ми каже, че след като го изсвирила няколко пъти на пианото усетила, че става. Тогава решихме да го дадем на журито, а там е много тежко – първо минава текстът, после се свири на клавир, след това някой припява… След няколко дни Мария ми се обади радостно и възторжено, че са приели песента. Оставаше въпросът кой ще я пее – трябва да я някой, който може да пее, защото песента има много височини. Решихме, че е добре да бъде жена, тъй като се пее за децата.
Спряхме се на Маргарита Хранова, която тогава бе доста млада, но бе истински „боен кон“, минала през много конкурси в България и в чужбина, певец, който и до днес пее сериозно и с чувство. Решихме, че жена е добре да пее за децата, по майчински. Марги се съгласи от раз, много й допадна песента, тя има двама сина, а сега и много внуци, и явно децата са й били на сърцето.
Аз настръхнах, слушайки изпълнението по време на фестивала. Тя я изпя незабравимо. И тази песен, освен “Златният Орфей”, спечели и още една награда, която не е по-малко маловажна – наградата на публиката, която не се купува, не става с връзки, гласува публиката…
За съжаление, тази песен така и не намери необходимия популяритет. Независимо, че бяхме в онези години, преди промените. А след промените какво ли не казаха – че е комунистическа песен… Въпреки че е песен за децата, за войната. Това е много, много странна работа.
А има ли специална история около „Детски спомен“ – може би, най-популярната песен по Ваш текст?
– Да, това е визитната картичка на Кристина Димитрова и Орлин Горанов. Първо, когато ги събрах, те бяха идеални като визия. Освен това, бяха първият български дует, какъвто и досега няма – високият глас е на мъжа, а ниският – на жената. Кристина е алт, а Орлин – тенор, и звученето е необичайно. С такава постановка бяха Ал Бано и Ромина Пауър. И тъй като, и песните на Кристина и Орлин носеха подобен канцонетен привкус, се приеха много бързо от публиката и станаха много популярни, освен че всеки си продължаваше самостоятелната кариера.
Вече бяхме направили първия дует с Кристина и Орлин – по музика на композитора Димитър Пенев. Той ми даде и музиката на „Детски спомен“, за да напиша текст. След това се виждаме с Орлин Горанов и той казва: „Хм, какво е това: Вървях един следобед, почакай малко, без цел и посока“ (Смее се – бел. а.). Но когато влезе в студиото, след първото изпяване, му хареса много. И записаха песента за по-малко от час.
Тогава имаше две студиа – едното в БНР, другото в „Балкантон“. Да вземеш време в радиото, беше сложна работа. Бяха ни дали време за запис 8:30 ч. сутринта. Представяте ли си, гласът на певеца се буди към обяд… Но не искахме да бавим песента, защото наближаваше Пролетния конкурс. Започнахме сутринта и към 11:00 ч. всичко беше готово.
В друга емблематична песен – „Черно и бяло“ на Георги Христов, също има социален момент…
– Димитър Гетов, мой много добър мой приятел, беше пианист, с който контактувахме. После той започна да пише музика и замина за САЩ. Един ден се виждаме и той свиреше на пианото. Аз гледам пианото – едно старо германско пиано, мисля, че беше „Блютнер“ – красота невиждана. Имаше ковани от месинг свещници и метали, вградени в лака. Докато пръстите ум играеха по клавишите, си мислех колко е красив този инструмент, черното си е черно, истински абанос, а бялото не е като тези пластмасовите, а от слонова кост, добила една патина с времето, пожълтяла благородно. Той започна да ми обяснява, че клавишите са с плочки слонова кост, монтирана върху дърво.
Когато се прибрах вкъщи, започна да ми се върти в главата текст – за абанос, за слонова кост – и така се роди текст…
Но историята продължава. Имаше една композиторка – Зорница Попова, изключително кадърна, светла й памет. Тя толкова безрезервно и човешки помагаше на младите, колкото никой от композиторите, които познавах. Тя, когато видеше млад певец, първата й работа беше да му протегне ръка – песен ли ще му напише, за друго нещо ще му помогне ли, беше страхотна.
Със Зорничка бяхме съседи. Един ден й дадох този текст и след известно време тя ме вика у тях, където заварвам Митко Гетов. Зорница ми казва, че пробвала моя текст, но не го усетила, разбрала, че не е за нея, но пък Митко много го бил харесал и ме пита дали съм съгласен той да го направи.
На мен ми трябваха песни, бях жаден за слава (Смее се – бел. а.). Беше ми кеф да чуя своя песен по радиото. Не мина много време и Зорница пак ме кани в тях – и Митко беше там. Изсвирват ми композицията му, звучеше страхотно, и то само на пиано. А встрани стоеше едно младо, кльощаво момче. Така се запознах с Георги Христов. И ме питат дали да съм съгласен той да изпее песента. Жоро я изпя убийствено, като завършен певец.
По-късно научих от композитора, че предложил песента на Васил Найденов със заявка да участват в „Златният Орфей“.
В моя топ 5 има още една песен, която е най-хубавият дует на Лили Иванова през последните години. Кажете, откъде дойде това “За да те има – бих станал гъвкава върба лозина“?
– (Смее се – бел. а.) Аз съм по върбите, целувал съм под върба, а лозата и лозинките са ми много на сърцето (Смее се – бел. а.). Много са красиви и нежни, имат толкова изящество. Кристиян Бояджиев написа музиката по текста. Ние бяхме много близки приятели с Чочо Владовски, Бог да го прости, а той в този период беше близък до Лили Иванова.
Точно в този период Лили реши, че ще прави нов албум, с Чочо. И, освен нейните песни, Чочо й предлага „За да те има“ като дует. И тя се е съгласила.
След досега ми като художник с Лили много години – в „Балкантон“, плочи, обложки, плакати, приятелство, никога не съм си позволявал, не ми е хрумвало дори да й предложа да изпее нещо по мой текст. И това е първият ми творчески контакт в песните с Лили Иванова. И песента стана много интелигентна, много музикантска.
И преди няколко години тя ми се обади, и направихме още 3-4 песни, сред които и „Сърцето е чупливо“.
„На случайна гара“ е една от най-новите песни по Ваш текст в изпълнение на Васил Найденов…
– Със Стефан Димитров работим доста напоследък, за мой късмет и щастие. Един ден ми се обади и каза, че прави музика за поредния филми на Иван Ничев. Обикновено Богдана му прави текстовете за тези филми, но в този случай той много хареса част от моя текст. И по тази част направи цялата мелодия.
Аз преди години направих първата в света двулична фирма „Ив и Петров“ – за бутикови текстове на мащабни музикални проекти, заедно с Александър Петров. „На случайна гара“ я започнахме заедно със Сашо, после той замина за чужбина. През това време трябваше да се записва песента, заради графиците за филма. Започнахме я заедно, но аз я довърших сам. А Сашо много държи на нещата, които прави, и ако нещо не му хареса, нямаше да се подпише. И така подписахме от името на общата ни двулична фирма.
След тези въпроси – за едни от най-вдъхновяващите български поп песни, мисля, че е логично да Ви попитам една ли е истинската муза в живота на човека?
– Аз съм се определил като моногамен прелюбодеец. Така, че не аз съм човекът, който ще отговори най-правилно на този въпрос.
А ако Ви питам за истинската муза на артиста, пак ли ще е такъв отговорът?
– Висоцки го е изпял – когато си отиде едната муза, писането и творенето продължава – дали ще е на сцената, дали ще е на белия лист, дали ще е на платното… Ако една муза си отиде, идва друга.
Имате ли муза сега?
– Никога не съм оставал обезмузен (Смее се – бел. а.).
Не мога да не Ви попитам и за агенция „Тенев“, която е набор на демокрацията в България. Кое се оказа по-устойчиво – агенцията или демокрацията?
– Такова предаване беше пробив някак между капките. Първо, защото беше светска хроника по БНР, това беше мисия невъзможна. Второ, агенция „Тенев“ бе с моя глас и моето характерно р, което се водеше за дефект в говора. Но взе, че мина – мина и замина, и дори стана акцент в агенцията, и дефектът стана ефект. И така 25 години в националното радио, в „Хоризонт за вас“, едно от най-слушаните предавания. Имаше бляскави журналисти – редуваха се Калин Катев, Радослав Янкулов, Красимир Луканов, по едно време и аз го водих. Агенцията продължи, докато дойде някакъв директор, който реши, че не му трябва.
Един ден ми се обадиха Радослав и Калин, и ми казаха, че агенцията ще спре. Това стана на обяд, а следобед ми се обади Радосвет Радев и ми каза, че иска да говори нещо с мен. На другия ден отидох в „Дарик“ и следващата неделя започнах в „Дарик“, и така около 6-7 години – като цяло предаване.
Така че агенцията се оказа устойчива – жилаво пиле, а дали е по-устойчива от демокрацията – ще поживеем, ще видим (Смее се – бел. а.).
Казвате, че рожденият ден е ден за равносметка, а това са прогнози без бъдеще. Кога си позволявате да правите прогнози, въпреки това?
– Един път си позволих и ударих всички в земята – светила на българската журналистика. Иначе не обичам да правя прогнози, защото само Господ знае какво се случва.
Бях един от над 40-те журналисти, командировани за мача България – Франция, на „Парк де Пренс“, без никакви шансове за световното в Америка (На 17 ноември 1993 г. България побеждава Франция с 2:1 и се класира за световното първенство по футбол в САЩ през 1994 г. – бел. а.).
В автобуса от хотела към стадиона почнаха да се правят залози за изхода на мача – по пет долара. И всеки даваше някакъв резултат, с преимущество естествено за Франция. Като стигнаха до мен, казах 2:1 за България. Тогава Калин Катев ме изръга в ребрата и каза: „Моля те, не ме излагай пред колегите!“.
Този „Парк де Пренс“, който беше един котел, след гола на Емил Костадинов, имаше едноминутно мълчание, такава тишина, че чак ти пищят ушите. И точно, когато настъпи тази тишина, и досега го твърдя, че не съм много убеден, кой пръв каза „Господ е българин“ – дали Калин Катев по радиото или Мичмана в ефира на БНТ.
Тогава написах текста на песента „Здравей, Америка!“. Предложението дойда от Бисер Киров, на връщане от Франция, в самолета. Тогава събрахме над 20 певци – Йорданка Христова, Краси Гюлмезов, Кристина, Орлин, Марги Хранова – все хора, които имат отношение към спорта и футбола.
И така получих към 300 долара, с които почерпих целия самолет.
Има ли необратими процеси в културата в момента?
– Как да няма… Културата е нещо, което е крепяло нацията, не нашата, а въобще. Без култура няма просперитет. Както е казал Волтер: „Културата е това, което ни остава, когато вече няма нищо друго“.
А ние, като ни няма културата, какво ни остава – една голяма нула. Ние се самоунищожихме. Особено през тези мутренски времена след промените… Едно цяло поколение е унищожено, даже и второ. Ще трябва години да минат, за да се върнат…
Често ли казвате в живота „Хелоу без гудбай“?
– Има един момент, в който няма как да не кажа Goodbye. Но ще го кажа с надеждата, че някъде ме чака Hello.
Много ли приятели загубихте през годините?
– През последните години – много. Разотиваме се. Малко преди да си отиде, Георги Черкелов ми каза: „Е, Иване, Иване, много започнаха да секат в нашата гора!“. Вижте, колко поетично е казано нещо толкова тъжно. Черкелов беше фин и мъдър човек…
А кои са „секачите“?
– Не е само онази с косата. Тя неиминуемо идва и сече по някакъв Божи ред. Каквото ти е писано горе, това ще стане. Както се казва, не му е започнал животът на едно бебе и Господ го прибира, така и хора, незаслужили, доживяват до сто години. Ред няма… Но напоследък това „сечене“ започва да става безразборно, заради цялата ситуация, в която живеем.
/ДД/