Home / музика / Нели Рангелова: Излизам, пея и буквално помитам конкуренцията

Нели Рангелова: Излизам, пея и буквално помитам конкуренцията

София, 26 декември /Даниел Димитров, БТА/ Ако се разровиш в нейния фейсбук, оставаш с впечатлението, че всяка снимка или написано изречение е от някакъв празник. Ако се разровиш в живота й, усещането за празник е неизменна част от емоциите, с които тя се връща към спомените и хората по пътя си. Може би няма нищо случайно, че още с първата си песен заявява „Аз не мога да съм тъжна, нямам право на това“.

Нели Рангелова е певица по призвание, артист по душа, сладкодумец по сърце и човек, за когото е въпрос на чест за казва това, което мисли. Такава е и в интервюто за БТА, където разказва за най-силните моменти от своята кариера, за спомените от първото гостуване в Америка през 1982 г. и дали е имала намерение да емигрира, за дуета с Лили Иванова, за най-новите си песни, за какво най-често се карат хората на изкуството помежду си и защо спря да пише автобиографията си. И още – за необяснимите неща в живота, за „правилните“ пътища и за „светлата“ страна на живота.

– Имате над 500 записани песни. Помните ли първата?

Нели Рангелова: Първата, която записах, е с Биг бенда на Българското национално радио преди много години. Тя е преводна, на дуета Maywood (Запява оригиналния текст – Come with me to Pasadena – бел. а.).

По това време – 1979-1980 г., записвах няколко такива песни, защото нямах свои. Но тази беше най-ярката и с нея се появих на музикалното поприще, така да се каже. С нея бяха и първите ми снимки в телевизията – имаше едно предаване „Студио 1“. Беше много сладко, защото тогава никой не ми беше обяснил как се снима – че трябва да гледаш в камерата, която свети в червено, и аз изглеждах доста стресната и уплашена през цялото време.

– 1982 година се оказва ключова за Вашата кариера. Тогава печелите голямата награда на фестивала „Златният Орфей“ в международния конкурс за изпълнители и голямата награда на фестивала „Нийуола“ в Индипендънс, щата Канзас, САЩ. Това ли е Годината на Нели Рангелова?

Н. Рангелова: Може би. Това е годината, в която се чу навсякъде моето име. Беше трудно, защото мненията за мен бяха изключително противоречиви. И в онези години човек трябваше много, много да се доказва. Същата година бяхме и с Васил Найденов на фестивала „Гала“ в Куба, където взехме втора награда.
За мен тази година беше добро начало, но то беше свързано повече с международни доказвания. След това трябваше да се извърви доста дълъг път, за да може моето име вече да говори само за себе си.

– Как изглеждаше Америка във Вашите очи тогава?

Н. Рангелова: Ооо, изглеждаше страшно – в кавички – красиво, необичайно, опасно. Преди да замина, ме извикаха при шефа на паспортната служба за инструктаж. Самите инструкции бяха много смешни. Първо, да си стискам чантата под ръката, за да не ми откраднат паспорта. Второ, видя ли черен човек – да минавам на другия тротоар, защото са много опасни. Трето – чуя ли българска реч, да не контактувам с тях, защото са емигранти и могат да ми създадат неприятности.

Но видях, че нищо, за което ме предупреждаваха, не отговаря на истината. Имам много смешни случки оттам – при първото ми преспиване в хотел, на летището, когато ни качиха в огромна лимузина, в която никога не се бях качвала. В хотела беше много забавно – взеха ни багажа от летището и аз си помислих, че ще го откраднат. Учудена бях и на пиколото, мислех си кой ли е този човек и какво чака. В стаята не можех да си пусна душа, защото беше с фотоклетка… Смешни истории отпреди много години.

– Имало ли е вероятност да Ви пишем емигрант от 1982 г.?

Н. Рангелова: Никога не ми е минавала тази мисъл, защото тогава времената бяха съвсем различни. Въпреки че първите страни, които посетих, бяха Куба и САЩ, а тогава не можеше да се пътува свободно. Човек трябваше да се съобразява – да не направи грешка, защото иначе щяха да страдат роднините му. А аз винаги съм била много привързана към моите родители.

След фестивала в Индипендънс, се върнах в Ню Йорк, където трябваше да остана при един колега, български музикант. Той реши, че може да ми скрие паспорта, за да остана там, едва ли не. Тогава звънна в Лондон на Дерек Рауден (знаменит продуцент и мениджър от близкото минало – бел. а.), който ми предложи официално да работи с мен и да замина за Англия.

Но тогава времената бяха такива, че само оперните певци се пускаха на такива дестинации. При нас, за да излезеш в чужбина, трябваше да работиш в някое заведение, където да подпишеш договор. Така че никога това не ме е блазнило, не ме е карало да се хвърлям в някакви надежди или мечти. Давах си ясна сметка за шанса и доверието да ме допуснат да изляза. Защото тогава се правеха и инструктажи, когато ти даваха паспорта. Въобще, беше много сложно.

– Дълги години Ви наричаха „фестивална певица“? Как приемахте това определение за себе си?

Н. Рангелова: С гордост. Горда съм, че бях лицето на България на такива международни фестивали. Това ми даде страшно много опит, работа с много бендове, с музиканти. Тогава пътувах с един куфар дрехи и с един куфар ноти. Имаше момент, в който, когато се появявах на фестивал, казваха: „О, тя българката е тук! Всичко е ясно!“ (Смее се – бел. а.). Имаше нещо като уплах от мен. Изпълнителите от соцлагера, които се изпращаха по фестивали, не бяха толкова много. Била съм в една гримьорна с Алла Пугачова, с Карел Гот и други големи звезди.

Александър Бръзицов казваше: „Нелка, вие сте моите състезателни коне“. Той визираше мен, Орлин Горанов и Петя Буюклиева. Тогава Камелия Тодорова вече беше заминала.

Фестивалите са много хубаво нещо. Жалко, че много от младите колеги сега на могат да изпитат тази емоция.

В онези години „Златният Орфей“ членуваше в международната организация на фестивалите FIDOF и беше много престижно събитие, не само в Европа. Беше голяма чест и гордост да отидеш някъде и буквално да ги отвееш, удряйки им „шамар“ с пеенето си.

В продължение на много години българин не беше получавал награда на „Братиславска лира“(През 1966 г. Лили Иванова печели голямата награда, носители на „Бронзова лира“ са Маргарита Хранова (1973) и Доника Венкова (1975), Нели Рангелова през 1983 г. получава „Сребърна лира“ – бел. а.). С ръка на сърцето мога да кажа, че никога не съм се борила да вляза в тройката. Просто излизах, пеех, буквално ги помитах… Чувствах се щастлива, когато съобщаваха името ми и след него България.

Аз, Орлин Горанов и Йълдъз Ибрахимова сме едни от първите, участвали на конкурс в Белгия, родоначалник на сегашната „Евровизия“. От всички телевизии се изпращаха по трима изпълнители. Имаше много силна конкуренция, тогава аз станах втора. Тогава и получих първото си предложение – от РАИ 2. Предложиха ми да работя в Италия, в една много голяма дискотека.

– Има ли път, по който според Вас никога не е трябвало да тръгвате – в живота и в кариерата си?

Н. Рангелова: Никой не знае кой е правилният път. Но мисля, че съм тръгнала, извървяла и продължавам да вървя правилния път в моя живот. Защото и до днес се старая да бъда на сцената и да съм истински завършен артист. Фактът, че се радвам толкова години на любовта на публиката, означава, че всичко, което съм правила, е правилно.

Никога не е имало големи сътресения в моя стил, например. Да, минавала съм през джаза, през попа, имам едно-две рок парчета, имам и кънтри албум с Коцето Бахаров (Албумът Supris излиза през 2002 г., всички песни са композирани и аранжирани от Бахаров – бел. а.).

Правила съм експерименти със стила – за да бъде по-модерно, по-различно, но, в крайна сметка, винаги се е оказвало, че хората предпочитат да бъда такава, каквато са ме приели в техните очи. Разбрах, че от време на време можеш да си правиш експерименти, но това е по-скоро, за да си начешеш собственото его, и невинаги е задължително публиката да го приеме.

– Най-известната Ви песен се казва „Необясними неща“ (1983). Има ли наистина необясними неща?

Н. Рангелова: За мен винаги е имало много необясними неща, дори и по отношение на моята професия.
Например, преди много години все си задавах въпроса как е възможно да има звезда, която да блести ярко с три тона диапазон, да речем. Имаше много такива случаи, не само у нас, но и в световен мащаб.

В онези години смятах, че певецът трябва да бъде поне с две октави диапазон. Трябваше да мине време, за да разбера, че важно е хората да те приемат, а начинът, по който те приемат веднъж, си остава завинаги. И рядко ще се изненадват, и ще харесват неща, с които ти експериментираш.

Но и до ден днешен има много необясними неща за мен. След две години пауза записах най-новата си песен – „Тангото на живота“, заедно с Веско Ешкенази. Това беше нещо, в което се втурнах с голямо любопитство, защото е далеч от моята стилистика, но си помислих, че мога да си позволя да изпея едно такова нещо. И ето – за мен е необяснимо защо тази песен не успя да влезе в топ 20 на БНР, за разлика от парчета на изпълнители, които са абсолютно неизвестни в музикалното пространство.

В живота всичко това може да се приеме като метафора. Понякога много съм се чудила защо „Необясними неща“, защо този текст и защо точно тази песен. Всъщност, преди десетина години започнаха да я наричат моя емблема, когато тя някак си се възроди, и младите започнаха да я пеят по фестивали и конкурси.

– Трябва ли да съдим за един изпълнител по текстовете на песните, които пее?

Н. Рангелова: Сякаш това касае повече рапърите, които пеят за проблемите на деня. Ние, поп изпълнителите, пеем повече за любов, щастие, раздяла… Теми, които са свързани повече с душевността, с това как се чувстваш в момента.

Едва преди три години записах патриотична песен – „Родина“, по музика на Красимир Гюлмезов. В крайна сметка, по-лесно е да се пее за любов. Но никога не можеш да съдиш по един изпълнител от темите на песните му. Всеки е преживял и разочарование, и щастие…

Хубавото при нас беше поезията и прекрасните думи, които ни „слагаха в устата“ авторите на тези текстове. В голямата си част те бяха поети. И така се пееше много по-леко, отколкото сега…

– Рано или късно, всеки изпълнител стига до тангото. Въпреки това, и „Тангото на живота“, и „Родина“, са едни най-изненадващите записи, които сте правила. Имаше ли конкретен повод, подтик или лично събитие да запишете точно тези две песни?

Н. Рангелова: Иван Кръстев, авторът на музиката на „Тангото“, ми се обади с думи, на които не можех да откажа: „Госпожо Рангелова, цял живот съм мечтал да изпеете една моя песен“.

А когато чух песента, си казах, че това е възможност да направя нещо малко по-различно, въпреки че не правя записи само и само, за да запиша нещо. Това лято я изпях на два концерта и усетих, че хората много добре я приемат. Вече съм по-зряла и по-различна, и мога да я предам дори визуално по някакъв по-различен начин.

В началото имаше хора, които казваха, че не могат да ме познаят. Така е, защото съм се старала да я изпея по друг начин – без много вибрато, с по-прави тонове, по-артистично. Започнах да обръщам повече внимание на артистичното изпяване, не само на вокалното майсторство.

„Родина“ беше финал на юбилейния ми концерт през 2018 г. в НДК. Исках да има някакво послание, не само за българите, които живеем тук, и никак не ни е лесно, но и за тези наши деца, които са в чужбина. България е тяхната страна – тя е прекрасна, тя е красива, тя е техният дом.

Проблемът на тези песни е, че се въртят само по време на националните празници – в моменти, в които трябва да покажем нашата национална гордост и нашето самочувствие. През останалото време стоят и чакат.

– Коя от всичките песни, които сте изпяла, е посветена на съпруга Ви Георги?

Н. Рангелова: Това е песента „Само ти“ от 1992 г. Тогава любовта и животът ме срещнаха с него.

Но ето още един парадокс – това е албумът с най-много мои хитови песни. Когато отидох и го предложих на Дора Чернева – тогава тя беше един от най-модерните издатели в България, тя го изслуша и каза, че нямало да има интерес. В същото време го предложих на „Рива саунд“ и този албум беше най-продаваният албум в цялата ми кариера. Пак необяснимите неща. Но при мен нещата винаги стават от втори опит (Смее се – бел. а.).

– Вие сте един от малкото български изпълнители, който през 2013 г. пее в дует с Лили Иванова – нейната песен „Невероятно“? Всички чуха и видяха как Лили Ви нарече прекрасна певица, донесе Ви и подарък. Но какво от тази среща остана извън камерите и прожекторите?

Н. Рангелова: Аз винаги съм се притеснявала от нея, говоря й на Вие. По време на репетициите, които имахме, през цялото време се вслушвах в начина, по който тя пее тази песен. Исках да си открадна нещо, исках да проумея някои неща в музикалното майсторство.

Когато трябваше да се премине от първата към втората част, която е по-силова, тя ми даде съвет да не напъвам толкова много, да не е фортисимо моят глас, да го взема с повече въздух, с по-голяма лекота. И наистина, това работеше. Естествено, че ако трябваше да пусна гласа си и да се надвиквам, нямаше да стане дует…

Когато видях как тя пее, си дадох сметка, че има неща, които винаги може да научиш от един такъв изпълнител. Винаги съм казвала, че от големите има какво да се научи – говоря за вокалното майсторство. Това беше за мен един урок. Все едно бях при учител на урок.

Лили се държа много прекрасно, много истински. И за мен беше голямо учудване, че тя присъстваше, че дойде. Това за мен ще остане най-хубавият ми спомен.

– И още нещо за тази песен. Вие пеете заедно, но не „глас върху глас“, песента ли не го позволява?

Н. Рангелова: Не позволява, защото в тази песен няма втори глас, тя не е дуетна песен.

Ако трябва да съм откровена, песента, която исках да изпеем, е „Обич“. И когато се чухме с нея, аз й споделих, че това е първата нейна песен, която съм чула и която обожавам. Тя ми каза, че, за съжаление, няма да може да я изпеем, но ми предложи „Невероятно“ на Тодор Филков. Изпрати ми и синбека, и текста. На репетициите аз бях почти готова, но много притеснена. Нашето поколение е възпитано в много голямо уважение и почит към по-големите от нас, което сега не го виждам вече.

– За изкуство ли се карат най-често хората на изкуството помежду си?

Н. Рангелова: Не. Според мен хората на изкуството най-често са жертва на клюки.

При мен това, че малко повече говоря и казвам веднага какво мисля, ми е играло лоша шега. Неволно ми се е случвало да обидя някого, на когото съм се извинявала след това.

Вечно има хора, които правят интрига между двама изпълнители. И остава едно голямо разочарование… Защото никой от нас не си прави труда да вдигне телефона, да попита веднага за какво става въпрос и да се реши ситуацията. И така остават разбити много приятелства.

Ако се върна в годините назад, сякаш тогава имаше повече конкуренция – кой да бъде по-голяма звезда. Особено в групите, винаги има хора, които смятат, че са недостатъчно оценени спрямо останалите. И тогава се получават подобни дразги. Но това е и в световен мащаб.

От друга страна, съвсем в реда на нещата е да има ревност и завист. Когато се запознах с моя съпруг Георги, той беше безкрайно изненадан, да не кажа потресен, казвайки ми: „Нели, как е възможно да се прегръщате и целувате, а след това да говорите зад гърба си?“. Но явно това е черта, присъща за всички други професии, не само за нашата.

– А какво има от светлата страна на живота?

Н. Рангелова: Да си чист, да си истински, да не си фалшив, да даряваш любов, да даряваш щастие – да носиш качествата, в които са ни възпитавали нашите родители. Да живееш в един свят, който е без лошотии и злоба, без болести и войни. Така звучи за мен светлата страна на живота и, респективно – на любовта. Макар че някои казват, че в любовта е като на война.

Понякога поетите слагат такива думички в устите ни, че после ние да се чудим как да ги коментираме. Те едва ли са мислили по този начин, когато са създавали поезията си. Защото аз и досега не мога да си разбера каква е тази неясна власт, дето руши в нас нежност и думи, и гори в миг любовта. Може би това е тъмната страна на любовта (Смее се – бел. а.).

– А защо спряхте да пишете автобиографията си?

Н. Рангелова: Всъщност, историята започва много отдавна. Още преди да се роди моят син, преди 25 години, имаше много малко автобиографии. Тогава реших, че ако пиша нещо, то ще се казва „Писма до моя нероден син“. Но нищо не се случи. След като родих сина ми, очарована от този факт, от различното, което ми е случило в живота, реших, че книгата ще се казва „Писма до моя пораснал син“. Мина време, нищо не направих, защото за това се изисква доста труд… Което не означава, че междувременно не съм водила разговори с хора, които да записват мои спомени.

Преди три години реших да напиша книга, която да се казва „Всичко това съм аз“. Защото исках да тръгна от моите корени, за да обясня на хората защо съм любовчийка, защо обичам да се качвам на масата, като чуя някаква по-балканска музика. Исках да дам обяснения за всички тези странни факти с хората от моя род. Оказва се, че моята прабаба е дошла от Влашко, а в същото време аз нося красотата на Северозапада – нашето село са го наричали „малкият Париж“, където са били най-хубавите моми…

Още в първите месеци на пандемията отидох на село, където успяхме да намерим стари документи. Разбрах как са се казвали прабаба ми и прадядо ми по бащина линия. Разбрах, че през 1910-1911 г. в семейството на дядо за една седмица са починали всички, останал е само той. Тогава спрях да се ровя, но не съм се отказала от тази идея.

Това е трудоемко занимание, не е като песен. А аз започнах по трудния начин – с писане.

Хубаво е човек да знае откъде произхожда и какъв е бил назад. Аз не можах да стигна много назад във времето, само до моите прародители. Давам си сметка, че много от нашите деца не знаят нищо за рода си. Е, аз нямам в рода си възрожденци или известни личности, но смятам, че моите корени са не по-малко силни, интересни, красиви. Защото те са създали мен и правят всичко това, което съм аз (Смее се – бел. а.).

– Казвате: „Не бих могла да бъда друго, освен певица“. А някога искала ли сте да бъдете друго, освен певица?

Н. Рангелова: Когато бях малка, исках да стана балерина – това беше нормално. Когато завърших училище, исках да бъда археолог. И досега нещо ми става, когато присъствам на разни такива места, имам странни усещания, представям си кой е вървял по тези улици, какво се е случвало. Обичам да посещавам места с разкопки и красиви неща, които ни отвеждат във времето на траките и на всички тези, които са били преди нас. Много обичах и продължавам да чета исторически романи.

Това лято се събра цялата фамилия от страна на моя съпруг. Бяха дошли децата от Америка, майка му, която е 91-годишна. Аз организирах тридневен престой във Велико Търново, където ходихме да гледаме „Звук и светлина“, посетихме разкопки. Общо взето, направих една културна програма, свързана с историята на България.

Но цялата ми надежда за археология се изпари, след като кандидатствах. Според рецензията моята работа била по-скоро за специалност „Българска филология“, а не за история, защото нямала нито една дата. А аз не помня числа и дати, за мен това никога не е от значение.

Тъй като вече бях започнала да пея, реших, че ще си продължа по този път, който тръгна съвсем случайно. Докато пеех в „Балкантурист“, случайно ме чуват от оркестър „Бургас“. Предложиха ми да отида на прослушване, одобриха ме и бях назначена на щат в оркестър „Бургас“. И така, заедно с още двама колеги, тръгнахме като вокална група, която хем откриваше, подгряваше и пееше вокали на Зоран Миливоевич – тогава той беше голяма звезда. Така започна моят път.

– – –

Нели Рангелова започва творческата си кариера през 1978 г. с оркестър „Бургас“ като беквокалистка. През 1983 г. завършва Естрадния отдел на Българската държавна консерватория в класа на Цветана Възвъзова. Носител е на голямата награда на фестивала „Златният Орфей“ в международния конкурс за изпълнители през 1982 г. Същата година печели и Голямата награда на фестивала „Нийуола“ в Индипендънс, щата Канзас, САЩ. През 1983 година печели „Сребърна лира“ на международния фестивал на популярната песен „Братиславска лира“, Словакия. През 1984 г. печели Втора награда на международния фестивал на песента „Сопот“ в Полша, а през 1987 г. е сред първите десет изпълнители в категория „Блус“ на конкурса в Нешвил с песента „Ти и последният дъжд“. Лауреат е и на фестивалите „Шиофок“ – Унгария, и „Филах“ – Австрия. Специално за нея са писали най-големите композитори на забавна музика у нас – Зорница Попова, Александър Бръзицов, Ангел Заберски, Мария Ганева, Морис Аладжем, Тончо Русев, Борис Чакъров, Димитър Гетов, Красимир Гюлмезов. /ДД/

/АКМ/

Снимки: Личен архив на Нели Рангелова

EZ 14:50:31 26-12-2021
AK1445EZ.005

About Даниел Димитров

Check Also

Арфата разказва… испански страсти

12.05.2022 14:20 (БТА)  За трета поредна година литературният клуб „Перото” е домакин на концерта „Арфата …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

error: Content is protected !!