Home / кинце / Деян Донков: Всеки човек е храм

Деян Донков: Всеки човек е храм

Той умее да умножава любовта по три, по четири или по пет, или по колкото си пъти иска. И това става с лекотата, със съзнаването и с искреността на дете, пришита с алени конци към сърцето на един истински мъж. Осъзнал е, че трябва да спрем да гледаме на уж баналните от живота като на банални.

Няма нищо банално в любовта, щастието, красотата и в желанието да бъдеш добър. Няма нищо по-истинско от това да искаш да бъдеш бурята, когато битието около теб се помита от лекия бриз на неверието. Няма нищо лошо в това да искаш да биеш камбаната. Затова на 26 ноември Деян Донков удря „Камбаната“!

„Всеки от нас трябва да може да удря своята си камбана в своя си храм“, казва актьорът по повод предстоящата премиера в зала 1 на НДК .И е добре да му повярваме. Защото ни го казва човек, баща, артист, съпруг и приятел, който умее да гледа нагоре, където е любовта.

„Камбаната“ по едноименния роман на Недялко Славов ще е изненада. Заради пророчествата, болезнената истина и силата да издържаш – на обратите , на словото и на собствената си физика, научена да съществува на автопилот.

Деян Донков – защо всеки човек е храм и коя е неговата паралелна реалност. Възможно ли е един актьор да изиграе всичко. Кой е последният филм, на който е плакал. Какво не бива да допускат сегашните бащи, за да могат техните поколения не просто да оцеляват.

Казвате за „Камбаната“, че e покъртителен роман. Може ли да илюстрирате силата на този роман с един цитат от него?

– „Къде отива всичкото това чудо, цялата тая красота, движенията на човешкото тяло, цялото му съвършенство. Всичката тая сила къде отива? Как попива в земята? И къде е мястото, където пак излита и се връща на бял свят? Къде са входът и изходът на живота? А входът и изходът на смъртта? И ако е един тоя вход-изход, то как се разминават живота и смъртта? Кой влиза първи и кой – втори? Кой дава място на другия да влезе пръв – животът на смъртта, или смъртта – на живота. Зар ли хвърлят или имат таен договор?“…

Това е един универсален философски текст, по който може да се мисли в много посоки. Чудех се дали да Ви задам „изненадващия“ въпрос – за кого бие камбаната на Недялко Славов, но май просто трябва да гледам спектакъла…

– По-скоро – да, трябва да се гледа спектакъла. Там се разбира всичко, по моему. Но за кого бие камбаната? Всеки от нас трябва да може да удря своята си камбана в своя си храм… Ако приемем всеки за нещо свято, всеки човек е някакъв храм…

Имам усещането за Вас, че сте здраво стъпил на земята. Но вярно ли е усещането ми, че много от хората на изкуството у нас сякаш живеят в паралелна реалност?

– Възможно е да е така. Аз лично дълги години бях по-ангажиран в Народния театър и това беше моята паралелна реалност. Играех по-интензивно, тежки роли, по-често. Общо взето, често пътувах в света на представлението, което трябваше да се играе. Това е лично моята паралелна реалност. За другите артисти не мога да кажа. Но щом се занимават с изкуство, те имат и един друг свят, вътрешен свят, въображението и всичко това, което е негов израз.

На мен моята реалност ми липсва. Така се случи, че доста неща не се играят, да не кажа – почти всичко, което играехме. И това се оказа доста болезнено… Защото никой не е очаквал нещата да се развият толкова рязко. Аз дори спрях да си задавам въпроси, защото някак си прозрях, че не само ковид е причината, но и нещо друго се случва в този театър.

Никак не е красиво, но, ако бях режисьор на някои от постановките, в които играя, сигурно щях да се поинтересувам по-живо какво се случва с моите спектакли и защо не се играят.

Ковид вече звучи като оправдание – не само в театъра, но навсякъде…

– Да, така изглежда. Народният театър е голяма институция и аз вярвам в по-светло бъдеще – и на театъра като цяло, и на Народния театър, и на държавата ни.

Защото е крайно, крайно, крайно време. Даже отдавна е минал този краен срок… Да не изпускаме толкова млади кадри, и то талантливи – не само хора на изкуството, но и медици, и всякакви други професионалисти. Тук не остават хора, които са способни да се борят, за да пречупят тази простащина или диващина. Защото сме свидетели на безобразия и черни статистики във всяко едно отношение.

Аз не мога да обвиня народа. За да е такъв народа, значи години наред не е бил добре образован – и това важи за няколко поколения. Личните му примери за подражание са някакъв силикон или нещо подобно, което залива всичко и става абсурдно. Затова мисля, че нещата се коренят доста по-дълбоко.

Възможно ли е един актьор да изиграе всичко?

– Това звучи много страшно. Аз никога не казвам, че съм изиграл нещо, а че съм го играл. Има голяма разлика, защото никога не мога да изиграя целия Хамлет, макар да си научил целия текст, или Дон Жуан, или Калигула, или който и да било друг персонаж. Това са дълбоки води и там не можеш да го изцедиш или изконсумираш целия. Можеш да го играеш и да си по-близо или по-далеч от истината в дадената интерпретация.

Всичко, със сигурност, не може да се играе, камо ли да се изиграе. Но пък може да се играе по-малко, но да е качествено. И щом е останало в твоето сърце, значи е останало и в сърцата на зрителите. А това респективно означава, че щом е записано през сърцата и душите на хората, значи се записва и горе, по вертикалата, отива там някъде. И там някъде остава. За мен това е истинското случване, истинското изкуство…

Често ли имате това усещане – за отиването към вертикалата, когато правите роля?

– Да, понякога имам такова усещане, че комуникирам с нещо от друг порядък. И това е наистина божествено усещане. Чувствам, че свещенодействам някак си в определени моменти… Това осмисля нещата, които се правят на сцената.

Иначе, просто седиш и се превръщаш в една суетня на сцената, която се чуди къде да си завре ръцете… И това сме го наблюдавали, и звучи доста нелепо.

Ако в театъра всичко е сто процента на живо, в киното какво е?

– Там също е сто процента на живо, но само докато го отснемеш. След това, ако се е случил живия живот пред камерата, то остава живо и занапред. И това са именно тези класически произведения на киноизкуството, които вълнуват и до ден днешен.

Защото сега, ако гледаш „Полет над кукувиче гнездо“ с Джак Никълсън, пак ще ти въздейства. Има много такива филми. Докато днешният комерс минава и заминава, забавляваш се два часа, не си задаваш никакви въпроси, и на другия ден разбираш, че си излъган. Защото си дал не само някакви финанси, но и част от времето си. А това време е от твоя живот… И ти не си го оползотворил качествено, за да направиш нещо, което да остане в теб. И това е особено страшно – най-вече за децата, и не знам как ще ги спасяваме от това зло…

Според мен спасението е да сме по-близо до природата – буквално. Ние забравяме, че сме част от нещо много по-голямо, от един Космос. Затова трябва да се чувстваме такива, а не част от еди-коя си компания. Защото, колкото и да е голяма тази компания, тя е нищожно малка в сравнение с наистина големите неща.

Все още ли не обичате ли да гледате телевизия?

 – Не обичам. Не мога. Най-вече, защото е накъсана от реклами. Мен буквално ме заболява главата, ако се загледам в телевизията. Не се разтоварвам, а се натоварвам. Даже и Радина, когато понякога си пуска нещо, я моля да спира звука, когато не гледа. Защото, докато домакинства, може да остане като фон, който също не мога да понасям… Предпочитам да слушам музика, която ми харесва.

След „Четвърта власт“, „Под прикритие“, „Дунав мост“, „Като две капки вода“ и „Къртицата“, бихте ли заложил на нещо по-сериозно и времеемко като телевизионен проект?

– Тези дни ходих в една телевизия и точно това си мислех – че бих се занимавал със създаването на телевизионен театър. Но това беше между другото, няма нищо конкретно като планове.

В интернет също се случват хубави неща и не е за подценяване. Просто нещата трябва да се съхранят така, че и там да има изкуство. Защото това е свързано с душата на човека, а тя не е по-малко важна от тялото.

Кой беше последният филм, на който плакахте?

– Колкото и странно да звучи, това е моят филм – „Камбаната“. Казвам филм, защото в него има и кинематографичен момент. Така се случи, че когато играх в Пловдив, си поплаках и се пречистих…

И по време на финала, и след като зрителите си тръгнаха, имаше такъв момент на разчувстване… Беше вълнуващо…

Възможно ли е, ако има химия в живота, да няма химия на сцената?

– О, да. Разбира се. Това, че са двойка в живота, нищо не означава. Професионализмът на сцената е съвсем друго нещо.

Това, че сте двойка в живота, трябва да го оставиш преди да влезеш в театъра. Оставяш го навън и то те чака там. Влизаш вътре като професионалист. Това, че навън правиш това и онова, нищо не значи.

Кое помага повече на актьора в работата му – вродената безчувственост, непукизъм или точно обратното, или нещо друго?

– Актьорът трябва да е като гъба, за да може да попива всякакви ситуации и определени случки. Непукизъм – не. Всеки артист има сценична треска. Когато правиш нещо ново, винаги се притесняваш как и дали ще се справиш. Това е много отговорно и бих казал, че е свързано по-скоро с екстремна работа, отколкото с някакъв непукизъм. Поне при мен е така.

Често ли и кога си спомняте думите на Крикор Азарян – „Случайността е другото име на Бог“?

– Не себе си го казвам понякога. И си казвам слава Богу, че е така, и че го осъзнавам. Защото понякога, някои неща, които си мислил, че ще се случат трудно, просто стават… Ето, понякога има ангел, който каца на рамото и ти помага… Това е много прекрасно чувство и тогава всъщност разбираш, че няма случайни неща.

Често ли Ви се случва?

– Да, случва се, когато си във верния коловоз. Когато пътуваш нанякъде, има такива спирки, на които се спираш, защото се е случило нещо хубаво. Има си причина за всичко…

Какво не бива да допускат сегашните бащи, за да могат техните поколения не просто да оцеляват?

– Това е болезнен въпрос, защото най-големите ми страхове са свързани с децата ми, разбира се. Може би, децата винаги трябва да имат къде да отидат, дори във въображението си, и да намерят утеха, колкото и да им е трудно в живота. Защото ние не знаем какво им предстои и какво ще им завещаем, като виждаме как върви света.

Според мен, въпреки всичко, в изкуството биха могли да намерят такава светлина – винаги и независимо как са в други житейски аспекти.

Думата любов има ли синоним във Вашия живот?

– (Замисля се – бел. а.) Може би, понякога чувството за свобода… (Замисля се – бел. а.) И пак от едно представление – когато си самотен или когато си сам, да знаеш, че не си сам, че има нещо над теб (Деян Донков има предвид „Бая си на бълхите“ от Боян Папазов – бел. а.).

Винаги, когато ми е тъжно или тежко, гледам нагоре, независимо дали е ден или нощ. И това винаги ме успокоява. Това нагоре е другата дума, която може да бъде синоним на любов…

Кога любовта се умножава по две или по три, или дори по повече?

– Тогава, когато се срещнеш с безсмъртието. Когато децата започнат да се раждат…

Ето, най-малкият ми син Йоан вече успява да се изправи и да седне. И е много сладък, и смешен. И Христо, средният ми син, много се забавлява с него. Чистосърдечно и по детски му се радва, и това ме прави още по-щастлив. Щастието се мултиплицира от тази радост. Чудо е. Аз имам трима сина, така че любовта към децата ми се е умножила по три.

>>> Материалът е публикуван в bTVnovinite.bg <<<

About Даниел Димитров

Check Also

Анастасия Ингилизова: Минусите ни правят съвършени

Разговорът с нея е като възможно най-перфектното селфи, което човек може да си направи с …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

error: Content is protected !!