Home / книжици / Една педя над земята – с Михаил Белчев и приятели

Една педя над земята – с Михаил Белчев и приятели

София, 8 ноември /Даниел Димитров, БТА/  Михаил Белчев отново събира приятели. И това сякаш е нещото, което най-много приляга на артиста, изпял едни от най-хубавите песни за младостта – която (не) си отива, за любовта – която не остарява, за булеварда с лиричния ритъм и за онзи неизвървян път от „много, много отдалеч“, когато той идва „винаги докато може“…

Васил Найденов, Богдана Карадочева, Маргарита Хранова, Орлин Горанов, Веселин Маринов, Стефан Димитров, Искра Радева, Милица Божинова, Деси Добрева, Илия Ангелов, Хайгашод Агасян, Асен Масларски, Стефан Диомов и „Петте сезона“, „Трик“ са само част от приятелите на Мишо. На 8 ноември в зала 1 на НДК те ще пеят за него и, заедно с него – за публиката. За да може всички да почувстват със сърцата си струните в душата на този 75-годишен младеж с одухотворено лице и светъл поглед, непоправим оптимист и вярващ в доброто човек.

Искам всички да са една педя над земята и да могат да забравят някои несгоди – за малко, каза Михаил Белчев пред БТА броени часове преди концерта. И още – за незабравимите жестове, за непреживяните текстове, за безкръвните думи, за неповторимостта на руската публика, за песните, които припознава като свои, за живота извън музиката и думите.

– Променят ли се поводите Ви за радост през годините?

Михаил Белчев: Не. Не се променят чак толкова. Но се радвам, че съм жив, че имам приятели. Че имам възможност да празнувам и да се радвам на някои неща, които съм постигнал – малко или повече в този живот.

– Какво е радостта за Вас сега, днес?

М. Белчев: Най-обикновени неща. Ето, например, думите, които ми казахте преди да започнем разговора. Това ми доставя удоволствие, дава ми радост и шанс да продължавам напред.

– Имате ли непреживян текст?

М. Белчев: Има, разбира се – нещо, което съм видял, което съм наблюдавал, но не съм го преживял. Но повечето неща, които съм писал, са преживени, за което съм доволен. Верен съм на хората. Верен съм на това, което изповядвам.

– А дали това е двупосочно?

М. Белчев: Ооо, ако беше двупосочно, нямаше да има по-щастлив човек от мен.

– Имате ли незабравим жест от изпълнител, за когото сте писал текст?

М. Белчев: Да, имам – от Йорданка Христова. Това беше в Русия, където преди време завърших в театралната академия на Руската федерация. Доста тежко ми беше в първите дни. Все още нямах никакви приятели. Бях сам, бях започнал някакъв друг живот. По това време Йорданка дойде на концерти, видяхме се, поплакахме си…

Поканих нея и вицеконсула на гости при мен, в моята квартира. Оказа се, че нямам китара, нямах дори телевизор. Моето обяснение пред тях беше, че тук съм по друг повод и че нарочно нямам тези предмети, които само ще ме разсейват. Аз исках час по-скоро да се прибера у дома, да си взема предварително изпитите…

На другия ден вицеконсулът ми донесе китара, донесе и телевизор, и така нататък… Че и пари назаем. Йорданка каза, че ми ги дава назаем, защото ме познава добре. И след години аз наистина се отблагодарих, по мой си начин… Това няма да го забравя – никога.

– Понеже заговорихме за Русия, няма как да не отбележим, че всички наши артисти, които са гастролирали там, говорят с благоговение за руската публика и за отношението й към културата.

М. Белчев: Да, така е, защото публиката е възпитана в едно уважение към тези, които я забавляват – в най-добрия смисъл на тази дума.

Отношението на руския народ към артиста поначало е много сериозно. Затова и резултатите са ясни…
Бил съм на много концерти там. Тяхното преклонение и уважение към артиста е невероятно. Невероятно! Те не се занимават с живота на артиста – с кого ходи и как е облечен… Велик народ са те!

– Защо все още има хора у нас, които броят годините на артиста? Въпрос на култура ли е всичко това или има и по-тежък, поколенчески или ценностен проблем?

М. Белчев: Защо поколенчески проблем… Защо? Преди години артистите се изнасяха на ръце от театрите, ако на публиката й хареса това, което е видяла. А сега какво стана? Това не е поколенчески проблем. Това е възпитание, манталитет.аЖал ми е…. Миряна беше написала: „Жал ми е за всички непрокопсали, непозналиамиг сълза и смях. В скалпелния лъч на аутопсията дяволски приличам и на тях“.

– „Не вярвайте, че съм умрял, аз просто съм в друга кръчма“, се казва в най-новата Ви песен по текст на Васил Сотиров и музика на Хайгашод Агасян…

М. Белчев: Васко ми показа това стихотворение на поклонението на Миряна Башева. Аз много го харесах, той ми го подари. Дадох го на Хайго и той написа музика. Стана една много хубава песен, която ще изпълня на концерта.

– Това е много „Ваша“ песен и според мен ще е поредната, за която много хора няма да знаят, че текстът не е от Вас. Как си обяснявате този феномен?

М. Белчев: (Смее се – бел. а.) Да. Всички тези песни – „Не остарявай, любов“, „Младостта си отива“ иамного други, които Недялко е писал за рождените дни на съпругата си Ивана, а пък аз съм ги изпял, оставят у хората впечатление, че са по мои стихове. А те не са мои, но са толкова близки до мен и са влезли в бита на слушателя и зрителя така, че понякога променят съдби…

Аз от доста време ги пея тези песни. „Младостта си отива“ е на близо 40 години, „Не остарявай, любов“ – над 30. Въобще, те са станали мои визитни картички. Аз съм щастлив, защото съм съумял по някакъв начин да ги доведа до съзнанието на хората.

– Няма как да не се получи при артист, който сам създава текстове за други артисти, а те ги припознават като свои…

М. Белчев: Да, да, да… Старал съм да бъде така.

– Има ли безкръвни думи?

М. Белчев: Има, разбира се. (Замисля се – бел. а.) Има… Аз толкова уважавам българските букви и въобще българското слово, че ме е страх просто…

Ще цитирам Иво Андрич, който беше казал, че няма нищо по-страшно и по-зловещо от словото. Много е опасно да си играеш с него. А тук наблюдавам доста мои по-млади съвременници, които си позволяват да пишат войнстващо до просташки. Но това си е за тяхна сметка. Важното е да не става за сметка на поколението.

– Всички Ви питат за рецептата за щастлив брак…

М. Белчев: …защото близо 40 години живеем заедно с Криси, имаме хубаво семейство, хубаво дете…

– …на мен по-скоро би ми било любопитно да споделите какви грешки не бива да се допускат по време на един брак, за да може той да оцелее в годините.

М. Белчев: Еее (Смее се – бел. а). Ако знаех тези отговори, щях да стана магьосник (Продължава да се смее – бел. а.).

– Значи тук поставяме една многоточие….

М. Белчев: Да, да, да…

– Какво представлява живота Ви извън музиката? Това, което можете да споделите…

М. Белчев: Пак ще отговоря с цитат на Емил Симеонов – един мой много добър приятел и прекрасен поет, който, за съжаление, не е между нас. Той беше ми написал една песен: „Само колко шеметни нощи! Боже, какви утра – може млад да изглеждам още, но животът ми остаря. Даде, каквото е имал да дава, каквото отне – отне… От живота поезия става,аот поезията живот – не!“.

Ние бяхме такава компания, която се събираше като творческа лаборатория. Всеки казваше по някой нов стих, нова песен. Създаваше се нещо, вълнувахме се. Жалко, че много от тези хора си отидоха. Но аз поне не съжалявам, че съм пял стихове на сериозни, истински български поети. И то поети с кръв в буквите…

Искам на концерта да напомня за всички тях и да дам шанс на всички, които ще бъдат в залата -а да са една педя над земята и да могат да забравят някои несгоди… За малко.

– – –

Михаил Белчев е роден на 13 август 1946 г. в София. Завършва четвърти курс на Висшия минно-геоложки институт в София, дипломира със специалност „Режисура“ и „Телевизионна режисура“ в Драматическия факултет на театралната академия „Черкасов“, (Ленинград, СССР, 1972). Като дете пее в хор „Бодра смяна“, а дебютът му като солист е песента „Кати“ (1967).

 Става популярен с „Кой София с обич заля“ (златен медал за текст и изпълнение на 9-ия световен фестивал на младежта и студентитеав София, 1968). Година по-късно печели трета награда и специалната награда на международния младежки фестивал „Червеният карамфил“ в Сочи. 

Автор е на музика заатеатрални постановкиаиафилми. Сценарист и режисьор е на телевизионни филми за Вили Казасян, Недялко Йордановаи др., както и на първия телевизионен пантомимичен спектакъл „Кръговрат“, на „Време е да те обичам“ – за Мариана и Тодор Трайчеви. 

За песните си получава първи награди от фестивала „Златният Орфей“ през 1969, 1984, 1990 и 1998 година. Същата награда за цялостно творчество му е присъдена през 1996 г.

 През годините работи с имена като Зорница Попова, Александър Бръзицов, Борис Карадимчев, Мария Нейкова, Стефан Димитров, Найден Андреев, Стефан Диомов, Хайгашот Агасян, Лили Иванова, Васил Найденов, „Щурците“, ФСБ, „Импулс“.  /ДД/

EZ 07:28:31 08-11-2021
DD0726EZ.001

About Даниел Димитров

Check Also

Кольо Гилъна: За епохата на „Контрол“ в книгата „Извън контрол“

СОФИЯ,  11.06.2024 12:53  (БТА)  Нищо не съм спестявал в книгата. Това е и моят живот, …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

error: Content is protected !!