Home / кинце / Бурхан Курбани: Когато катериш, не мислиш, започнеш ли да мислиш – падаш

Бурхан Курбани: Когато катериш, не мислиш, започнеш ли да мислиш – падаш

Когато катериш, не можеш да мислиш, а когато започнеш да мислиш – падаш. Думите на Бурхан Курбани, казани по повод хобито му – скално катерене, дават представа и за киночовека – режисьор, сценарист и артист. В неговите филми се преодоляват безброй върхове, различия и стигми, бяга се от непристъпността на социалното крепостничество, говори се на ръба на допустимостта и се хвърлят бомби – винаги там, където няма бомбоубежища.

Той може да те отведе в кратера на проблема – през … благословие и полутонове, но в крайна сметка – да те остави онемял на „изхода“. Така е и в Shahada – миниепос за пътя от корена до короната, през кръста и традицията, и в „Ние сме млади, ние сме силни“ – огледало за абсурда на мултикултурността и свобода да бъдеш различен, и в „Берлин Александерплац“ –  адаптация по едноименния роман на Алфред Дьоблин от 1929 г.

Бурхан Курбани сякаш излиза от зоната на комфорта, но не за да дразни, а за да потърси комфорт в разликата – между собственото и чуждото щастие, между широко отворената усмивка, която получава, и неговите собствени загадъчно повдигащи се ъгълчета на устните, между балона, в който живеят повечето хора, и реалността, която все по-рядко може да бъде наричана щастлива.

Разговорът с Бурхан Курбани: Какво става, когато частите на едно общество не обитават едно и също пространство. Защо режисьорът се чувства отровен от 11 септември. Защо все още не разбираме какво ни се е случило и как изкуството може да помогне. От какво зависи демокрацията и как се произвеждат демократи. Защо в Германия казват, че наградите са като хемороидите…

Защо светът все още се страхува от различните?

– В природата на всеки от нас е да се съмнява в чуждото и в новото. Но, от друга страна, ми се струва, че видът ни е способен – чрез осмисляне, да преодолее недоверието и страха. Надявам се, че отговорът ми не е твърде отнесен (Усмихва се – бел. а.).

Изпитвал ли сте това недоверие и страх, и върху себе си?

– Да, и в двете посоки. Усещам върху себе си структурен и личен расизъм. От друга страна, остарявам и ставам все по-внимателен спрямо новите неща. Старая се да си изработвам инструменти за рационализация на съмненията, предразсъдъците, страховете и колебанията, които имам.
Част от всяко хуманистично образование е да създаде гъвкавост, която да ни подготви за ново развитие на нещата и за новите ситуации.

Казвате, че Вашето творчество е част от един демократичен диалог. Какво става, когато този диалог започче да куца. Имате ли си Ваши пинизи в такива случаи – за да бъде подновен този диалог?

– Предимството на моята работа е, че аз не съм журналист, не съм документалист, не работя в рамката на обективното. Моята рамка е субективна. Аз общувам със своята публика на емоционално ниво.

Моят шанс за общуване с публиката са тези три часа, в които трае моят филм. Това са три часа емоции. Ако се проваля в първите десет минути, имам шанс да се поправя и да си върна аудиторията в следващите 10 минути, след това – в по-следващите 10 минути и така нататък. Това, което не бива да се случва, е да се предаваш и да се отказваш да общуваш, когато не се получи от раз. Просто, трябва да продължаваш да опитваш.

Диалогът зависи от инструментите за комуникация, които имаме на разположение, които учим, и в които се упражняваме. Не бива да мислим, че другите разполагат със същия инструментариум като нас. В този смисъл,  диалогът зависи от търпението, от самата воля за разговор,от волята да промениш позицията си. Трябва да можеш да казваш, че си сбъркал, че другият срещу теб е прав, и да се опитваш да мислиш по нов начин.

Всяка демокрация зависи от нещо, което тя самата не може да произведе и да предостави – и това са демократите. Демократите не се раждат, те се създават чрез образованието, чрез общуването. Самото общество трябва да има рамки,  които да позволяват на демократите да цъфтят, да се развиват, да стават повече – през културата, през изкуството, през образованието…

Каква е темата на диалога, който водите днес?

– За мен това е да се вслушаш в историята, която се разказва, да се опиташ да откриеш родство дори с онези мои герои, които не са ти познати, и с които си мислил, че нямаш нищо общо. И когато излезеш от салона, да погледнеш на тяхната история с други очи, както и на мен, и моята история.

Филмът „Берлин Александерплац“ е удостоен с много  награди. Има ли неподходяща награда за един филм?

– Благодарен съм за всички награди, които съм получил. Не бих казал, че някоя може да бъде неуместна. Но в Германия казваме, че наградите са като хемороидите – всеки задник получава поне по един.

Бихте ли екранизирал още теми,  вдъхновени от живота на Вашите родители?

– Взел съм много ясно и твърдо решение – винаги да използвам проксита, тоест филмът да не е твърде личен. Аз съм във всеки от моите герои и във всеки от моите герои има нещо от мен, от моята личност, от историята ми. Но искам да има някакво разделение между мен и филмите ми.

Много е хубаво, ако режисьор може да направи филм за себе си, за живота си, но това е твърде суетно. Аз самият не се намирам за достатъчно сериозен и важен, за да направя това.

Предишният ми филм Wir sind jung. Wir sind stark („Ние сме млади, ние сме силни“, 2014 – бел. а.) спечели награда тук, в София, за която съм много благодарен. В него става въпрос за странен любовен триъгълник между двама приятели и едно момиче. Става дума за предателство и разбити сърца. Нещо подобно се случваше и в моя живот по това време. Затова, по някакъв начин, е отразено и във филма.

Романът е „чудовище“ за адаптиране са също Ваши думи. Имало ли е опасност това чудовище да Ви погълне?

– Мисля, че това би било най-хубавото, което може да ми се случи (Усмихва се – бел. а.).

Чернобил, Берлинската стена, пандемията – са кризи, през които всички преминаваме. Това не е ли благодат за един творец, колкото и вулгарно да звучи този въпрос? 

– Разбира се, всяка катастрофа е страхотна за артиста. Странно е, че споменавате Чернобил, защото в моя живот е имало три катастрофи, и първата от тях беше Чернобил. Бях дете, когато това се случи. Един ден се събудих и вече не можех да вярвам на природата.

Не знам как е било в България, но в Западна Германия – там, където се събудих, знаех, че нещо ужасно се е случило, и че природата е станала опасна. Появила се е някаква отрова.

Падането на Берлинската стена не го усетих толкова осезаемо. Защото, както споменах току-що, съм израснал в Западна Германия и там тези промени не се усетиха толкова силно. Същественото се случи на Изток.

По-голямата катастрофа в моя живот беше 11 септември. Ден, след който моята религия, народ, моето наследство, станаха опасни. Аз самият бях станал отровен.

Другата катастрофа е пандемията и това усещане, че са откраднали живота ми. Но това май го изпитваме всички. Както казва Ерих Фром, задачата на артиста е да докосва именно колективното подсъзнание. В този смисъл, ние като че ли все още не разбираме какво ни се е случило. Задачата на изкуството е да улесни този процес.

Аз наистина съм убеден, че все още не знаем нищо за ефектите върху психологията, върху обществото и върху живота ни като цяло.

Тази отрова от 11 септември има ли я още – във Вас и към Вас?

– Разбира се. Аз съм израснал по време на Студената война. Бях много млад, когато се случи 11 септември. Ужасът от ядрен Холокост може да е маркирал детството ми, но след края на Студената война настъпи някакъв кратък период на мир. След това обаче трябваше да се намери някакъв нов враг и това се оказаха моите хора – аз, с моите вярвания и моето наследство…

Спомням си много ясно момента, в който паднаха кулите близнаци на Световния търговски център. Аз не съм бил войник, изпълнявах обществена служба – грижех се за една възрастна жена. Бях у тях, когато по телевизията казаха, че бомбардират Ню Йорк. Вече беше паднала едната кула. Помня, че съпругът на тази жена започна да се смее с глас, почти обезумял, обърна се към мен и каза: „Толкова се радвам, че това не е моята война. Това е твоята война“.

Тогава бях на 18-19 години. И в някакъв смисъл, отстоянието между тези две кули е маркирало много силно живота ми…

Какво Ви натъжава днес?

– Не само тук, в България, но и в Германия, и в Щатите, има едно странно явление и едно странно усещане, че не живеем в една реалност. Една част от хората вярват на науката, биологията, медицината, вакиснацията и това, че те ни дават инструменти да преодолеем пандемията и ще ни позволят да се погрижим за себе си. В друга, паралелна и абсолютно противополжна реалност властва убеждението, че всичко е лъжа, манипулация, контрол.

Това, от което наистина ме боли, е, че строим паралелни реалности. Това пребиваване в изолирани балони намалява възможността за диалог. Струва ми се, че най-опасното, което може да се случи с едно общество, е частите му да не обитават едно и също пространство.

Последният въпрос е подобен на предишния, но с обратен знак – какво Ви носи радост

– Скалното катерене. Нищо друго. Харесва ми, защото, когато катериш, не можеш да мислиш, а когато започнеш да мислиш – падаш. Катеря само в зали. Мразя природата, тя е надценена!

Бурхан Курбани е роден през 1980 г. в Еркеленц, Северен Рейн-Вестфалия, Германия. Той е режисьор и сценарист, чийто талант е забелязан благодарение на филмите „Ние сме млади, ние сме силни“ (2014), „Берлин Александерплац“ (2020) и Shahada (2010). Носител е на наградата на „Синелибри“ (2020) за най-добра литературна адаптация – за филма „Берлин Александерплац“, по монументалния роман на Алфред Дьоблин, копродукция на Германия, Нидерландия, Франция, Канада.

„Берлин Александерплац“ е удостоен с още 13  награди и 19 номинации, сред които Европейска филмова награда (2020) за композитора Даша Дауенхауер и номинации за сценарий и режисура, номинация „Златна мечка“ (2020) за най-добър филм и  номинация „Теди“ за най-добър игрален филм от „Берлинале“. Има още десет номинации за Германските филмови награди (2020) и награда от Международния филмов фестивал в Ротердам.

 

>>> Материалът е публикуван в bTVnovinite.bg <<<

About Даниел Димитров

Check Also

Деян Донков: Всеки човек е храм

Той умее да умножава любовта по три, по четири или по пет, или по колкото …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

error: Content is protected !!