Home / кинце / Един миг живот повече от другите

Един миг живот повече от другите

Нейният свят е особен – особено красив, особено мъдър, изненадващ, с особена светлина и ъгъл, от който вижда другите. Нейният свят е особено цветен – като името й, и в него има едно явно чудо – Явор, и една всепоглъщаща любов, която е невидима. Но само на пръв поглед и само отгоре, на повърхността, където любовта е под въпрос. Но и там има истина, почтеност и достоен диалог с тези, които не могат да си позволят да се гмуркат в нейните дълбочини.

За театъра тя, Цветана Манева, казва, че съдържа един миг живот повече от другите изкуства. Но сама тя е един миг живот повече от другите – заради безпощадната прямота, с която живее, и заради невъзможността около нея да липсват предизвикателства и експеримент. Заради способността ѝ да прониква в другите и паралелно с това – да опознава себе си без милозливост. Заради „ината“ ѝ естествеността да бъде не само вътре в нея, но и отвън – защото, както тя казва, „промененото физическо излъчване няма да оправи състоянието в душата“. Един миг, но какъв!…

„Аз съм отвътре навън“… И в избора на посоката на това простичко движение се крие голяма част от силата й като актриса. Може би, това я превръща в обект на силно въздействие, в кралица на сцената и на екрана, но и а на тишината, както и на всичко, което не се казва…

Цветана Манева – разговор за живота с един истински и неподправен живопотисец, за любовта и за тишината, за тъгата, за старостта, дисциплината,  лицемерието, за експериментите в театъра и в живота, за посттоталитарната реалност и за книгата „Тя, Цветана Манева“ („Книгомания“, 2021). Защо театърът съдържа един миг живот повече от другите изкуства. Защо никога не е посягала към режисурата и защо се отказа от преподаването. Какво означава да бъдеш безпощаден в опознаването си… За Любен Гройс, за „Тъгата на кралиците“ и за очите на Явор…

„Варненско лято“ ли е каузата на Вашия живот и успява ли, както казвате, да пресее лошата енергия между хората. Същото бих попитал и за „Световен театър в София“…

– Аз много вярвам в силата на театралното изкуство. Не само заради пристрастията си към него и отдадеността си. Считам, че не е измислен този акт да събереш много хора на едно място, още древните гърци са го направили с амфитеатрите.Това е един много перфектен начин за установяване на социален контакт. Хората са едни до други, смеят се заедно, заедно преживяват това, което гледат. И това вероятно е имало ролята на вид профилактика.

Получава ли с тази профилактика при нас?

– (Отговаря без да се замисля – бел. а.) Не. При нас нищо не се получава. А точно сега не се получава по съвсем обективни причини – защото има дистанция между седящите в залата. Хората са с маски… Но това е като извинение за момента.

Иначе енергията в театъра е в магическо движение. И всъщност това е целта на всеки артист, който се изправя на сцената. Ние не сме нищо друго, освен обект на въздействие. Искаме да бъдем възприети, разбрани. Затова мисля, че театърът съдържа един миг живот повече от другите изкуства.

Цялостното усещане и съпреживяване, което зрителят има, не се дължи само на артистите. Нашето изкуство – актьорството, е вторично. Там има първо драматургия, режисура, сценична среда, осветление – всичко това също оказва своето въздействие.

Но най-хубавото е, че винаги съм имала усещане и ми е било стремеж, когато влязат хората в салона, за този час и половина-два да успеят да оставят това,  което имат вън в ежедневието си, всичките тези обстоятелства, които са ги съпътствали. Да ги оставят и да се потопят в това, което им се предлага като човешко преживяване…

Освен това, в драматургията всичко е много концентрирано. Сюжет, който се развива в продължение на двеста години, минава за два часа и това по някакъв начин организира духовната енергия на хората. Не тези 200 години, а присъствието в залата, докато гледат представление.

Аз много обичам тишината. Когато притихне публиката, но не защото ѝ е скучно… Защото, когато и е скучно, тя не притихва, а започва да пръхти по един особен начин…

В последно време е много модерно – в момента, в който свърши представлението, следва едно изръкопляскване от местата и изведнъж всички скачат прави. Не го разбирам… Да искаш да излезеш толкова бързо от нещо, което ти е оказало въздействие, не е нормално. Има нещо имитативно в цялата работа. Това може би е нормално за концерти, които са на открито, където хората са прави, но в театъра е друго…

Харесвам, когато свърши представлението и има едно притихване, всичко сякаш става неподвижно. Нито аз мърдам, нито публиката. Има един луфт, едно поемане на въздух – и от сцената, и сред публиката. Това е съвсем друга реакция. Обожавам я (Смее се – бел. а.).

Работите с хора, и то очевидно добре, което показва и 30-годишната история на „Варненско лято“. Никога обаче не сте посягала към режисурата…

– Прекалено много уважавам тази работа (Смее се с глас – бел. а.). Преди време само възстанових, или по-точно казано, пренесох, постановката „Медея“ на Любен Гройс – от пловдивския театър на сцената на Античния театър.

Това е наука. Любен Гройс го е написал в книгата си: „Режисурата е наука“.

Гледам Ви в театъра, в киното, а сега просто Ви слушам, разговаряйки с Вас. Това, което си мисля, е, че дисциплината е нещо безусловно при Вас. Но не само физическата дисциплина, а и интелектуалната. Как съхранявате интелектуалната си дисциплина – като артист и като преподавател?

– Първо, с поддържане на интереса и на любопитството. Аз съм любопитна към младите хора. Въпреки че преустанових преподаването, особено след като настъпи пандемията и затварянето. Не че не мога да преподавам онлайн, но е безсмислено. Онлайн обучението затрива смисъла на съществуванието на театралното изкуство.

Но любопитството ми остана. Не загубих навика си да чета – не само пиеси. Защото пиесите не са най-интересното четиво, особено първо действие. Щеше да е чудесно, ако пиесите можеха да започват без първо действие (Смее се – бел. а.).

Аз не чета само една книга. Винаги имам една стара, която много обичам. И тя ми е нещо като релакс, много бързо ме кара да се усмихна, натежава ме истински – и това е „Малкият принц“…

Любен Гройс казва за Вас, че героините Ви умеят да се дистанцират. Вие, като артист, как овладявате този инстинкт – да се дистанцирате?

– Това е рефлекс за самосъхранение.. Героините ми също имат този рефлекс.

Толкова ли е просто като логика?

– Да, като логика е просто, но като достигане е сложно. И става с анализ, и със разсъждение, с фантазия, с въображение. Все пак, трябва да измислиш един човек със собствената ти цялостна фрактура, излъчване и маниери…

В една пиеса се разменят реплики и това са казаните думи. Аз се интересувам от това, което не казва моята героиня, докато говори. Защото всички ние така правим. Например, сега разговарям с Вас, но мога да си мисля и нещо друго…

Другото, което се опитвам да открия, е каква вина носи моята героиня, освен ако няма конкретна изповед или такъв монолог в пиесата. Всички носим някаква вина, крием, затискаме, не казваме, стараем се да забравим, но то не се забравя.

Ако човек е почтен към себе си, той ще е почтен и към другите. Аз държа на това и ми върши работа…

Ако трябва да се самооцените, кой е Вашият шедьовър в професията?

– Най-вече класиката ми е помогнала много. И работата с Любен Гройс.

Бях сигурен, че ще кажете „Медея“…

– „Медея“ е много внушителна, много нарочена. При нея всичко тежи – и мита, и конкретната история. Но спектакълът на Любен Гройс това не беше история между мъж и жена. Това, което изследвахме, и което много ми допадна, е, че много бързо пренасяш Медея в съвремието. Една от темите е как се става престъпник. Медея не е убийца, обстоятелствата я правят такава.

Понякога усмихвате ли се, за да не заплачете?

– Не съм се замисляла… Когато ми се плаче, ми се плаче… Не се усмихвам, но и да се усмихна… (Замисля се – бел. а.). Ако за нещо ми е тъжно, в гърлото ми засяга една топка, започва да ми трепери гласа, да преглъщам и чак след това се насълзявам…

А за да скрия тъгата си, зависи пред кого съм… Не съм склонна да показвам чувствата си или поне се старая… Старая се и успявам. Не обичам да занимавам хората с това.

Възкресия Вихърова казва, че срещите й с Вас са или битка, или прегръдка…

– Аз съм много откровена с нея. Тя е любимата ми сюрреалистка (Усмихва се – бел. а.). Харесвам я, защото в едно такова никакво време, в миналия век, при предишната система, тя се опита да разклати тази латентност на българския театър. И се появи едно ново поколение. След това се появиха Лили Абаджиева, Бойко Богданов, Стоян Камбарев…

Но най-много харесвах Възкресия и нейната съвместна работа със Зарко Узунов, сценограф и архитект. Това, което правеха, беше много интересно и беше събитие, поне за мен. Чувствах се подготвена за това, което гледам, или поне можех за себе си да си го превеждам и да си го обяснявам. Говоря за нейни спектакли като „Бит“. Благодарение на нея, съществува идеята за театрален департамент в НБУ, заедно с професор Богдан Богданов, който оглавяваше университета.

Това, което тя прави, не можеш да го правиш цял живот. То трябва да се превърне в нещо или да изградиш собствен консерватизъм върху това, което си постигнал. Защото непрекъснато поразяващите и креативни крачки, с които навлизаш в това изкуство, повече те оттеглят от прекия контакт със зрителите в салона, отдалечаваш ги…

Зрителят не обича да бъда озадачаван и отблъскван… Така нареченият експеримент не се посреща добре. Много сме подвластни на някакви стереотипи, което дърпа назад. А за изкуството това е фатално. Иначе трябва да си Боб Уилсън – така да се запечатиш в света на изкуството. Чакам с нетърпение неговата постановка. Той прави рисунки, на него артиста му трябва като част от декора… (Световноизвестният американски режисьор Робърт Уилсън поставя на голямата сцена в Народния театър спектакъла „Бурята“ от Уилям Шекспир, обявената премиерна дата е 17 ноември 2021 г. – бел. а.)

Много дарба има във Възкресия, друга сетивност. Но за мен дарбата е даденост, а талантът е работа. Трябва да се работи непрекъснато, за да се поддържа ниво…

Има ли една дума, с която можете да определите дебюта си в Народния театър през 1982 г.?

– Не се чувствах комфортно. Не се чувствах на свое място. И това не се дължи на обкръжението, на колегите ми. Не знам защо беше така, не мога да си го обясня. Сигурно съм била прекалено задръстена и комплексирана, че съм в Народния театър.

Народният театър никога не е стоял в мен с блясъка на фасадата си. Не съм имала такъв респект, въпреки че съм гледала големи артисти там. За мен те са Народния театър.

Казахте „Не се чувствах комфортно“. Този Ваш дискомфорт има ли връзка с мисията на театъра да бъде свещено място?

– Ами то е свещено място, когато се осъществи това движение на чувства и мисли между сцена и зрителна зала, а не за това, че е издигнато половин метър над земята. За този живот, който се получава, за това взаимоотнасяне един към друг на сцената… И за това, когато усещам, че превръщам публиката в свой партньор. Пространството не е място, където си стъпил. Това е мястото, където душата ти може да усеща собствената си духовност.

А може би и тишината…

– Да, и тишината… Тишината, мълчанието са много важни…

Тишината в театъра психологически процес ли е или миг, или нещо друго?

– Да кажем така – тишината има много действащи лица, много образи. Тишината е един факт, а усещането винаги е във връзка с определени обстоятелства.

Когато внезапно получиш лоша новина, тишината е мълниеносна. Но като че ли е повече на психо-физическо ниво, така, както ти заглъхват ушите в самолет… Има събития, в които тишината настъпва така, и то за много кратко време. Има ударна тишина – сякаш тихото те блъска.

Друго е, когато си с повече адреналин преди представление, например. Това е тишината, която настъпва, когато загасят салона и сцената все още не е осветена, точно преди да започне спектакъла… Това продължава много по-малко от минута…

Има и друга тишина, в природата. Забелязали ли сте по какво залезът в морето прилича на изгрева. Сутринта хоризонтът леко започва да изсветлява. След това има един малък хоризонтал, който става по-светъл и изведнъж като че ли всичко спира и се показва една светлина. Тя няма форма, но вече знаеш, че това е слънцето… Същото е и при залез. Залязва, залязва, морето притъмнява, става 9, но все още всичко се вижда ясно. И изведнъж хоризонтът изчезва. Ето така ми е и с тишината…

На сцената мълчанието има съществена роля. И тук не говорим за това мълчание, когато артистката си забрави текста (Смее се – бел. а.).

Внезапното млъкване има невероятна сила, без да го показваш, без да го играеш, просто да млъкнеш… И през това време можеш да преглъщаш обида, можеш да мислиш и бързо да вземеш решение дали да отговориш на това, което те пита героя, с който си партнираш в момента. Затова за мен мълчанието е действащо лице.

Любимата дума на героинята Ви Бернарда Алба е „тихо“. В живота обичате ли да казвате „Тихо“?

– Да, казвам го. Защото обичам тишината. Тези дни бях някъде, където много хора говорят едновременно. Това е много модерно. Всички говорят, не знаеш кой кого слуша. Аз това не мога да го възприема.

Много съм благодарна на избора си в живота – за работата, с която се занимавам. За мен е много увлекателно… Да проникна в друг човек, което е много трудно. Защото паралелно с това трябва да върви и този опит – да опознаваш себе си, колкото се може повече. И то да бъдеш безпощаден в опознаването си… Без пудри и разкрасителни процедури.

Нямам нужда да ме къдрят, да ми боядисват косата, или да ме пудрят, или пък да си направя устничките. Промененото физическо излъчване няма да оправи състоянието в душата. Аз съм отвътре навън…

Казвате: „Съгласих се да има книга, в която разговарям с хора, които са ми важни по теми, които ни вълнуват“.  Има ли теми, които Ви вълнуват, но не намирате събеседници за това?

– Сигурно има, но не ги търся. С хората, с които имам около себе си, мога да говоря на всякакви теми.

Казвате също, че „Явор е чудо“. Вие ли сте чудото на Явор? Едно ли е истинското чудо в живота на човек?

– Всеки сам си намира своето чудо. Но мисля, че е едно. Явор е моят трети брак… (Замисля се – бел. а.).

За първи път, когато се срещнаха погледите ни, аз видях неговите очи…

Това, което би ме утешило, това, което би ме успокоило, това, което би ме усмихнало, това, което би ме възкресило – са очите на Явор. Това е чудото – след като намериш тези две очи, в които можеш да се потопиш, и всичко да ти е равновесно…

„Паметта има своя логика“ са също думи, зад които заставате. От какво зависи тази логика?

– Зависи от това доколко определя моето съществувание. Не знам дали правилно мисля, но винаги съм се стремила да не живея според обстоятелствата, а да придвижвам така нещата в живота си, че аз да изграждам обстоятелствата. И в същото време – да имам сили да приема изненадващите и лошите неща, които ми се случват. И ако съм паднала, веднага да се изправя… Въобще, аз приемам всички предизвикателства като като нещо, което е създадено, за да бъде преодолявано.

Има някаква енергия в мен, която умея да поддържам или тя просто си съществува. Не знам… Не се отпускам, спя кратко, четири часа, но толкова дълбоко, че може светът да пропадне в този момент, аз няма да чуя и няма да разбера.

След 10 ноември 1989 г.  не криете изумлението си: „Бях изненадана от лицемерието, с което съм била заобиколена“. Толкова неуловимо ли бе това лицемерие? След това, в годините на промените, срещахте ли го често?

– Не.  Защото вече бях го преживяла и знаех какво е. Моята грешка е, че прекалено много и прекалено дълго съм се надявала на неща и на хора, които явно не са заслужавали това.

Но аз съм възпитана от католичка – като те ударят по едната страна, подай си и другата, човекът се приема само като добродетел… И това е заложено някъде още там.

Затова предателството за мен беше много шокиращо. Беше такова време, че всеки гледаше да се спасява и аз не бях удобен обект за общуване в този момент. И настана един вакуум, дупка. Просто дупка… Един телефон, който звънеше непрекъснато. Един дом в който влизаха и излизаха, и идваха, когато искат… И изведнъж – стоп!

Но бързо го преодолях. Това беше по времето, когато Младен Киселов постави „Трамвай „Желание“. Играх Бланш и много добре я разбрах. Просто добре я разбрах…

„Мъчи ме, когато от мен се иска по-малко, отколкото мога да дам“ – това сигурно е ужасно, ако се случва на един артист…

– Да, мъчи ме… Но, за щастие, не ми се случва често. Житейската мъдрост и опит ми помагат за професионалната изява. Или може би е обратното, но няма какво да го мисля.

Има нещо още в най-ранната ми възраст. От нас много се изисква да казваме „Да“. А първото нещо, което децата изричат, най-често е „Не“. Предявяват се много изисквания. Непрекъснато ни се казва какво да правим, какво да не правим. И това продължава, докато не започнеш сам да управляваш живота си. Защото вероятно се счита като родителски дълг.

Моите родители винаги са били много деликатни. Нямам такова насилие. Но от нас се изисква това, което трябва да правим – има норматив – това се прави, а това не се прави. Не винаги достатъчно добре се обяснява защо… Оттам нататък, като забием в този норматив, повече от нас не се изисква. Аз приех това, когато съм го усетила – че бих могла да дам повече. И не съм доволна, когато от мен не се изисква. А да си го пробутваш сам, е някак си брутално.

Човек никога не може да знае какви са възможностите му, ако не опита. Когато постигнеш нещо и се почувстваш добре, и си доволен от това, което си постигнал, има някакъв рефлекс да го застопориш. Просто трябва да се опитва…

Това е като ситуацията в момента. Но е наша грижа всичко това, което се случва. Трябва да ни накара да осъзнаем, че всеки един от нас, събрани, правим цялото общество. И ако нещо се случва с обществото, трябва да започнем да изграждаме категорично това, което усещаме, че ни отнемат – свободата, достойнството, честта. Всеки един поотделно трябва да започне да залага на тези ценности… Аз се старая и поне успявам да остана в някакво равновесие.

А в работата си обичам да бъда провокирана…

През 2016 г. споделяте: „Започвам да се уча да се разделям с нещата, които обичам“…

– Да защото остарявам. Всеки обича младостта, но тя свършва. Единственото, първо знание, което имаме, е, че ще си отидем от този свят. И това е старостта. И защо трябва да я превръщам в наказание преди смъртта си… Трябва постепенно постепенно да се разделям с това, което обичам. Да речем, обичах да танцувам, но сега това ме уморява. Дори вече не ми е интересно. Не обичам шум… Внуците ми вече порастват и не се хвърлят на врата ми както преди. Имат собствен живот. И с това трябва да свикна. С всичко трябва да се свикне. Да го посрещнеш… Няма изход. Изходът е един.

Има ли роли, които, образно казано, са Ви съкратили живота. Като изключим онова прословуто обесване от „Уестсайдска история“, което, със сигурност, не би се отразило добре на никой артист.

– Не, нямам такава роля. Всяка роля е дообогатила живота ми. Дори тези, в които считам себе си за недостатъчно успешни или за провал. Но това е моят критерий, а аз съм ужасно критична към себе си, дори вредно. Затова Навремето имаше подмятания, че трябва да стана театроведка (Смее се – бел. а.).

Актьорската професия носи човекопознание – не от мен към публиката, а от драматургията към мен. Драматургията много добре обрисува хора. Чехов защо е гениален?…

 Кой е последният отпадък, който изхвърлихте от главата си?

– О, Боже… (Замисля се – бел. а.). Когато гледам нещо, което не е в очакванията ми като резултат, го отхвърлям. Просто го забравям.

Накрая, да поговорим за новата пиеса „Тъгата на кралиците“. Героинята Ви е бивша актриса, алкохоличка. В книгата казвате, че искате това да бъде последната Ви роля…

– Изборът е на Яна Борисова. И аз го приемам. Алкохоличка, но актриса…

Интересно е това, което е написала. То е свързано с биографията на артистката и ситуацията, която ѝ се е случила, и довежда до тази алкохолизъм, или до това, че алкохолът й прави компания…

„Тъгата на кралиците“ е една моя реплика от „Хората от Оз“. Там питам един от героите: „Ти знаеш ли, че кралиците са най-самотните създания на света?“. Между другото, това е така. Кралиците са много самотни. Особено тези кралици – жените на Хенри Осми (Смее се – бел. а.).

>>> Материалът е публикуван в bTVnovinite.bg <<<

 

About Даниел Димитров

Check Also

Богиня, Шер или вещица, или просто една българка

Богиня, Шер или вещица, или просто една българка, наречена баба Илийца. Различна, епична, светеща с …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

error: Content is protected !!