София, 16 септември /Даниел Димитров, БТА/ Той може да оцвети до кръв характерите в една черно-бяла история („Завръщане у дома“) или да улови вечността в 70-минутна ерекция („Квартет“). Може да създаде човешка менажерия, в която хората си приличат с животните по първичния инстинкт, нагона и липсата на памет („Празникът“). Може да разположи между този и онзи свят микроокеан от знаменитости, в който Левски и Ботев си говорят за Достоевски („Наблюдателите“). Или да превърне Блудния син в нещо като светец под прикритие („Завръщане у дома“). Или просто може да те удари с тежък чук в един съвсем „реалистичен“ катарзис („Жана“). И всичко това обичайно се случва зад Канала, в неговите „черни“ спектакли, в които нормата е само условност, а жанрът – само тънка червена линия в усещането за театър.
С „Фицрой“ Явор Гърдев отива на върха – и буквално, и преносно. И отново е там – зад Канала, на една не много голяма сцена. Той успява да заведе и публиката, и актьорите, и най-вече себе си – в Патагония, на границата между Аржентина и Чили. За да почувстваме всички заедно тръпката, треперенето и трепета на всеки един от героите – във всеки един момент.
Голяма част от заслугата за тази вибрация, която не спира да държи през всичките сто минути и четири секунди, е на музиката (авторът е Калин Николов). Завладяващата меланхоличност и дълбочина на мелодията в началото сякаш е първият базов лагер, в който зрителят потъва – несъзнателно, спонтанно и леко. След това и изкачванията, и спусканията, и всеки психиатрично шокиращ момент в сюжета изглежда като абсолютно адекватен в живота на четири жени, временно лишени и от секса, и от града.
„Фицрой“ е представление, в което „Да бъдеш или да не бъдеш“ не съществува. То е за разпада, който се случва на върха на най-силната човешката обнадежденост, на върха на най-истинската му същност и най-съкровената вяра в собственото му съществуване. „Фицрой“ е за мига, в който, ако спреш, можеш да замръзнеш, но ако продължиш – може да изгориш.
Фицрой като връх, съвсем условно, но повече от достоверно, превземат Ана – Ирини Жамбонас, Жулия – Христина Караиванова, Кати – Анастасия Лютова, и Лаура – Каталин Старейшинска. И гласът на Серджи – Пенко Господинов. Той е глътката въздух в един свръхразговорлив женски свят, той е едновременно и червеят, и разковничето, и върхът, който една алпинистка иска да превзема – но в низините на собствената си първична, женска емоционалност…
„Фицрой“ не е разказ с неочакван край, а преживяване с неочаквани достигания до един почти очакван безкрай.
СВЕТОВНА ПРЕМИЕРА
„Фицрой“ е световна премиера на пиесата на Жорди Галсеран, признат за майстор на политическия екшън в театъра. Роденият през 1964 г. в Барселона писател казва с усмивка: „Станах писател, защото бях ужасен актьор“. Новото поприще обаче му донася титла – Кралят на черната комедия, а преди това започва да се говори за „Методът Галсеран“. Тайната, може би, е в това сюжетите да идват не от изключителното напрежение на мозъка, а от живота около теб. Там всичко е много просто, гениално просто, много смешно. И ако има още някой, чудещ се над какво се смее един крал, ето и отговорът: „Изненадите, стрясканията, спътникът ми да се пльосне по дупе на асфалта – и аз като всички….“
Галсеран е познат на българската публика от бруталната „Дакота“ (2015) с Юлиан Вергов, Захари Бахаров и Владимир Карамазов, и „Бурунданга“ – пророчески разказ за краха на терористичната организация ЕТА, на сцената на Сатирата (2014), „Без задръжки“ (2019). У нас са поставяни също „Методът Грьонхолм“, „Карнавал“, „Канкун“, „Верига от думи“, „Кредитът“, „Разговори с мама“.
„Искрено се надявам, редовното поставяне на моите пиеси в България да не е увредило твърде сериозно морала на младежите във вашата чудесна страна – нали в тях е заложено бляскавото бъдеще, което ви очаква“, казва с усмивка Галсеран по повод премиерата на „Дакота“. /ГИ/
VINF 19:00:32 16-09-2021
GI1859VI.026