Home / театър / Живеем в трансхуманизъм, театърът е спасението

Живеем в трансхуманизъм, театърът е спасението

 За нея не може да се говори общо, равнодушно или клиширано. Защото тя е  незаменимата частица в една национална култура, която гледа без страх към бъдещето и експеримента. С респект към миналото.

Лилия Абаджиева – с широко отворени очи, с всепоглъщаща жажда за театър и нечовешка посветеност към работата си. С размаха на вдъхновението, провокирано от споделената любов към сцената. С щастието да се наричаш обсебен от Талия и Мелпомена. С вярата, че вървиш, растеш и разцъфтяваш сред хора, обречени на идеалите, които ти самият изповядваш…

И когато стигнеш до Нея, до нейната радост, до нейната болка, до нейните емоции, разбираш колко страшно звучат думите ѝ, че развращаването на вкуса на публиката е необратимо поражение. Без да бяга от отговорността за това, тя дава своите уроци по стил – на ръба на магията и от върха, където е топло, но настръхваш от усещането за студ… Само Тя може да продължи тази приказка и само някои могат да я разберат – по нейния начин и през армията от „нейни“ актьори, която се увеличава с всеки нов спектакъл.

Лилия Абаджиева разказва за своите ученици и религиозната посветеност към театъра. Вярва ли все още, че театър може да се прави само с млади хора? Има ли личен момент да посегне към „Всички освен мен“ в Сатирата? Защо изкуството е единственият начин да модифицираш съзнанието – извън психотропните вещества и наркотиците, и как се създава трупа, в която всички да са на една вълна? Защо лъжата е част от живота ни на всички нива? И още – за девалвацията на режисьорската институция, за естетиката на шоу програмите, която е на път да подмени театралното и за развращаването на вкуса на публиката като необратимо поражение…

Отскоро имате клас по актьорско майсторство в театралния колеж „Любен Гройс“. Защо приехте да се занимавате с ученици?

– За мен това е отговорност, която не може да се сравни с нищо друго. Още,  когато завърших, ме каниха да асистирам в „Любен Гройс“. По-късно ме кани и професор Богданов в Нов български университет. Единствената покана, която съм приемала досега, беше преди много години – когато се съгласих да бъда асистент на Коко Азарян в НАТФИЗ. Сега мислех доста дълго и имах много колебания.

Това да можеш да се вгледаш във всеки, да откриеш качествата му, които трябва да бъдат поощрявани, да развиеш таланта, да дадеш представа – не само за основния инструментариум… Аз вярвам, че първият урок, който трябва да им бъде преподаден, е за етиката, която изисква професията. Само, който не се занимава с театър, не може да си представи каква почти религиозна посветеност изисква театърът. Един да не дойде и репетицията се проваля, не говорим за представлението… Тоест, етиката на Станиславски е като десетте Божи заповеди…

Сега, когато започнах да преподавам, разговарях с колеги и разбрах, че някои от тях не са я чели, но я изповядват. Всичко е въпрос на духовна последователност и приемственост. Ние сме се учили от нашите учители, те са се вграждали в нас. Понякога не само преките ни преподаватели са били наши учители. Има такива, които са наши учители, без да го знаят…

Станиславски ли е „Библията“ за театъра?

– Може да се каже, че преди Станиславски никой не е направил стройна система. Преди него не е съществувала никаква актьорска методология. Неговата система прави световна революция. По-късно тя има няколко разклонения. Неговите ученици – Михаил Чехов (1891-1955, руски и американски драматичен актьор, педагог, режисьор, критик и писател, автор на книгата „За техниката на актьора“, племенник на Антон Чехов, син на публициста и писател Александър Чехов – бел. а.), Вахтангов (1883-1922, Евгений Багратионович Вахтангов, руско-арменски актьор и театрален режисьор, основава театър „Вахтангов“, приятел и наставник на Михаил Чехов – бел. а.), Мейерхолд (1874-1940, Всеволод Мейерхолд, руски и съветски актьор, режисьор, театрален продуцент, разработва специална система в търсене на нов театрален стил – бел. а.), правят свои невероятни открития.

Основно се работи с внимание, въображение, концентрация, емоционална памет. Поне това са нещата, с които в момента се занимаваме. Актьорът е практически това, което вижда способността му да реагира на въображаеми стимули. Тази способност определя степента на таланта му.

През различни дискурсивни практики и гледни точки, режисьорска и теоретична, по отношение на театралния феномен, затрудненията на рецепцията на Станиславски в българското театрално образование „прави“ така, че всеки интерпретира Станиславски без да се ползва от цялостния инструментариум, който той предлага. Много малко професионални актьори проследяват или изследват за себе си в практиката задачи, пронизващо действие, свръхзадача през периодите на опознаване, преживяване и въплътяване по пътя към ролята.

В работата си като режисьор не просто съм „минавала“ през теоретическите рефлексии на Михаил Чехов – психологически жест, въображение и внимание, работата на актьора с неговото аз или афективната памет според Лив Страсбърг. Не е достатъчно да се каже „Беше горещо“. Актьорът трябва по-точно да определи зоната, в която е усетил горещината, която си припомня. Той локализира концентрацията с в тази зона, за да създаде не само спомена, но отново да преживее определения момент. Той се старае да си припомни събитието, което е предизвикала емоцията – не като последователност от случки, а като разнообразие от усещания. Ако е участвал и друг човек, и той трябва да бъде преживян в афективната памет.

Вярно ли е, че предпочитате да работите повече с млади актьори?

– Винаги съм работила с млади актьори. Имаше години, в които вярвах, че театър може да се прави само с млади хора. Въпреки че още в моите ранни години като режисьор съм работила с едни от най-големите ни имена.

Винаги съм се питала кое е необходимото условие, за да можеш да бъдеш наречен голям актьор и да можеш да опазиш през годините това любопитство и вкус към играта. За мен театърът е велика игра, в която първото условие за актьора е да има вяра и наивност – в репетицията, в играта.

Големите актьори пазят любопитството у себе си към другия, към света. Нашата работа е личностна – личностно партниране, личностно общуване с всеки от колегите. Енергията на единия не просто се оглежда и рефлектира в другия, а целият екип става една обща душа. Всичко това е един калейдоскоп – от мечтата, сърцето и душата на всеки един от участниците, забъркани в тази игра. Това е алхимия, която не може да бъде обяснена.

А ако погледнем напред във времето, какво остава от тази душа…. Какво остава от тази душа, след като мине „ситото“ на Станиславски и още няколко школи?

– Извън таланта всеки млад актьор се нуждае от шанс, за да може да се развие, да работи с някой режисьор, да се вгледа в него. След това са необходими страшно много неща, но най-вече характер, защото нашата професия е ужасно тежка. Да не говорим, че понякога човек може да изгуби вярата си – дори след някакъв успех.

Можеш да изпаднеш в дупка или в собствената си параноя, че никога повече няма да имаш такъв успех и няма да направиш такава роля. Ние сме положили живота си в краката на театъра. Без тази почти религиозна посветеност – не че нямаш право, но не би могъл да съществуваш в театъра.

Има ли личен момент в решението Ви да посегнете към „Всички освен мен“ в Сатирата?

– Гледам на тази своя работа като едно естествено продължение на „Хенри Четвърти“. Проблемът за лъжата пронизва цялото творчество на Пирандело, заедно с лудостта. Невъзможността да влезеш в този свят, в който лъжата те убива. Това е някакъв копнеж по изгубения рай, докато във „Всички освен мен“,  през една много комедийна оптика, е погледнато на проблема за лъжата.

За мен лъжата е нравствена болест, социална болест. Това не е просто желанието на човека да играе. Ние ставаме хора, подражавайки, играейки. Хомо луденс не е само и единствено човекът актьор. Аз наистина вярвам, че обществото е бал с маски и всеки крие истинската си същност. Само че докато я криеш, ти просто я откриваш… Дори когато искаш да се покажеш от най-добрата си страна, просто сядаш на нея.

Във “Всички освен мен“ всеки се стреми да бъде щастлив

– Да, това е невъзможността да достигнеш желанията си, които според теб самия биха те направили щастлив и хармоничен.

Аз се изумявам, че една булевардна пиеса, каквато е „Всички освен мен“, изисква цялата сериозност и цялото можене, на което ние сме способни да вложим в репетиционния процес. И това че съм поставила и „Хамлет“, и „Фауст“, не ми дава право да кажа че „Всички освен мен“,  е някакъв нисък текст по отношение на смисли и значения. Те могат да стигнат до зрителя до степен на ексцес на катарзис. Вярвам, че изкуството е единственият начин, който може да модифициран съзнанието, извън психотропните вещества и леките наркотици…

Това усещане кога се появи за първи път у вас самата?

– Когато видях картини на Миро. Сигурно съм била на 16 или 18 години. Тогава нямаше интернет. Когато видях за първи път негови работи, ридаех… Без да съм знаела какво е това катарзис.

Това е тотално ирационално чувство, както е и на репетицията. Да, там се правят анализи, който може да го направи всеки интелигентен човек. Следващото ниво е да им дадеш живот и плът…

За Любо Нейков казвате, че е безкрайно чувствителен и вибриращ…

– Да, той се старае да улови и да разбере партньорите си. Старае се да ги разбере на ниво актьорска интелигентност.

Аз давах на актьорите задачи от различно естество по време на репетиционния процес. Като казвам, че актьорът е това, което вижда – за да се избегне това съмнение, че текстът е много лек и може да се мине по допирателната. Ние работихме страшно много преди въобще да започнем да репетираме с текста. Преди да се качим на сцената, имахме едни поне три седмици на маса.За мен понятията интуиция, метафизика, свръхсъзнание, чиста психика и душа трябва да станат обект на изследване и развиване на първата репетиция на сцена. Започнахме първата репетиция с 40 задачи, от които се роди естетическия образ на спектакъла.

Освен да вървя към спектакъла, което е моята основна задача, аз имам и друга цел – да създам трупа, тоест всички ние да настроим сетивата си, мислите си на една вълна, да създадем един работен език – на ниво изразни средства.

Аз също, както и Станиславски, вярвам, че текстът те ограбва. Тоест ако започнеш със заучен текст, ти лишаваш творческата си природа да търси, ограбваш я.

Изумена съм, не само от Нейков, но и от другите актьори, че се впуска в репетицията като начинаещ като първокурсник – с любопитство, с вяра. Той е буквално на всяка репетиция. Дори, когато е играл до късно предната вечер и аз му казвам, че може да закъснее. Той идва дори, когато няма сцени, в които репетира. Той е на сцената и казва, че иска да усети спектакъла… Той има необходимост да попива, има нуждата да е там. Смятам това за изключително качество.

Не е ли нормално да е така при всеки актьор?….

– Може би, за най-младите това е нормално. Но за актьор с неговия опит не бих казал, че е често срещано. Още повече, че той има потенциал, който все още не е разкрит. Това, разбира се, може да бъде казано за всеки актьор.

Никой актьор не е разкрил всичките октави, които владее, или за които има възможност. За мен е изключително удоволствие да работя с него. Мога да кажа и още по-силни думи – наслада и възторг. Думата е наслада…

Несъмнено, успявате да измъкнете скрити страни от талантите на актьорите, с които поставяте. От Вас някой успял ли е да измъкне неподозиран за Вас самата режисьорски талант?

– Гледам на всеки един от актьорите като на партньор. Ако щете вярвайте, но си спомням всяка първа репетиция на сцена с всеки един актьор, с когото съм репетирала. Хем страшно, хем възбуждащо – това е нещо като тунел между теб и картината, която гледаш на една изложба. Този коридор между мен и актьора е метафизична интуиция за другия. Вярвам, че това усещане е взаимно.

Винаги стои въпросът как, изследвайки човешките страсти, през историята на драмата и философията на живота, човекът актьор търси или просто намира възможните ирационални корективи на разума. Обективно насочва изследването ми към по-цялостната представа за човека, като единство от съзнавано и несъзнавано, рационално и ирационално.

Освен любопитството, което имат, големите актьори не се страхуват да покажат, че се страхуват в репетицията – когато нещо не им се отдава. Понякога това може да те съсипе, ако си млад актьор.

Любо Нейков Ви нарича прекрасен психолог. Налага ли се да бъдете и психотерапевт по време на работа?

– Дори моите учители ми правиха бележка, а пък късно и Коко Азарян ми е казвал… Аз се влюбвам в таланта на актьорите, в процеса. Влюбвам се в момчета и в момичета. Аз имам обсесия от жеста, от изразяването, от играта,  имам зависимост от репетицията, от актьорите. Имам обсесия към репетиционния процес във всичките му етапи.

Актьорът може да играе само, ако има елемент на съзнаване, макар че актьорската игра се развива и обогатява от силите на несъзнаваното. Не можем да изразим несъзнаваното директно. То само решава кога да се появи посредством нещата, които виждаме или правим съзнателно. Именно тези елементи на несъзнаваното изискват от актьора да направи нещо за да изрази себе си, и така да се преобрази, и така да се разкрие.

Коко ми казваше: „Можеш да ги обичаш, но не трябва да ги идеализираш“. Явно в видял това у мен, но аз не мога да си представя нещата по друг начин.

Това не е ли и въпрос на доверие?

Да, но мисля, че то е взаимно.

Но наскоро, по друг повод, ми казахте: „Лъжата е част от живота ни на всички нива“…

– Абсолютно е така. Тя е част и от социалния ни живот, и от политическия. В театъра също я има, за съжаление… Броят се на пръсти театрите в България, в които според мен има… Но, хайде да не говорим за това.

Имате ли стаени страхове?

– Всеки човек си има както копнежи, така и неподозирани за себе си желания, така и неподозирани страхове, паранои. Честно казано, не знам дали това е страх (Замисля се – бел. а.). Моят най-голям страх е, че може да ми бъде отнета възможността да правя това, без което не мога да живея. Аз не мога да живея без театъра…

Природата на театралното ще престане да съществува като носталгичен призив към възвишеното като липсващо съдържание. Мисията на театъра е да доказва, че творението е неистово, екстаз, свещена лудост. За мен театърът е собствения ни живот като инструмент, чрез който експериментираме с истината. Природата на театралното изследва човешкото същество във вечното му страдание между небето и земята, между божественото и демоничното, във вечния му копнеж по абсолютното.

Това има ли връзка със „Салона на отхвърлените“? Или всичко е просто една шега на Теди Москов?

– Не, не е шега. Наистина, той се обади и ми го предложи. Друг е въпросът, че познавайки Теди Москов, не изключвам да е част от неговото чувство за хумор. А и не че ние сме тръгнали да го правим този салон…

Това звучи и тъжно, и жестоко…

– Ами, да… Може да се каже, че има девалвация на режисьорската институция. Да рисуваш портрета наобратно или да прерисуваш, не означава, че можеш да рисуваш. Девалвира режисьорското образование. Не ме разбирайте погрешно. Някой може да е ужасна талантлив и да няма нужда от никакво обучение, защото може да е някакъв изключителен свръхталант.

Въобще, тази естетика на шоу програмите е на път да подмени театралното. И това е една голяма заплаха – не за българския театър, а за цялата българска култура. Нашият театър е с изключителни традиции. Достиженията са градени с години. Знанието се предава от поколение в поколение. Природата на театралното се предава на много нива. И затова сме виновни всички ние…

У нас има един такъв феномен: Например, ако един писател е популярен, не означава, че е добър. Не е достатъчно и ако само критиката го харесва. Опитвам се да кажа, че все по-малко останаха режисьорите, които да бъдат харесвани и от критиката, и от публиката. Пазарното започна да доминира. За мен не е задължително комерсиалното да е винаги с лош знак. У нас много колеги все още мислят, че комедийното е лесно постижимо, а то е една доста сложна дисциплина. Развращаването на вкуса на публиката е необратимо поражение.

Научихме ли се да се наслаждаваме на достъпните радости?

– Вече всичко е достъпно и всичко е възможно. Ние живеем в един свят, в който човекът е обезличен – личността му, съществото му. Ние вече живеем в трансхуманизъм. Със собственото си съгласие, къде волно, къде неволно, живеем в бъдещето. Все по-малко мислим, все повече сме завладени от ентропия. Съвременния човек има непрекъснатата необходимост съзнанието му да е заето с нещо, само и само да не мисли.

Въпреки че в момента човечеството е в най-големия си научен и технически прогрес, няма тази степен на одухотворяване, каквато е имало само 100 години назад.

Какво е да работиш рамо до рамо с човека, когато обичаш?

– Аз не гледам на Васил (Васил Абаджиев – сценограф и художник, съпруг на Лилия Абаджиева – бел. а.) като на даденост. Сега дори се връщам от неговото ателие – за да ми покаже последните си работи. Винаги ме изненадва, винаги ме изумява. Той е мислещ човек. Непрекъснато открива за мен и съвременни философи, и теми, които го интересуват. Нашата връзка е любовна, но това е любов на много нива. Никога не съм се чувала да го наричам съпруга ми…

Сега правим това интервю в Сатирата – място, където той е израснал. Там, където сега е камерната сцена, навремето е било ателието на художника. Васил е ходил на уроци при него от четвърти до осми клас. Гледал е стотици пъти спектаклите, които аз съм гледала по един път с моите родители.

Много пъти сме си говорили с него, че той още от дете е привлечен към театъра. Понякога той ми е предлагал по три или по четири сценографски образа на спектакъла. И много често, на идейно или метафорично ниво, те дават насока на моята режисьорска работа.

Работата с Васил е истинско вдъхновение за мен. Той не е мой сътрудник или просто художник, с когото имам добра колаборация. Васил е мой съавтор, съавтор на спектаклите ми.

Високата му нравственост, духовната му нагласа, духовната му представа, че сме захвърлени в този материален свят, мъдростта му, философската му нагласа за метафизичното, за райските планети, за другия, духовния свят, към който всички трябва да се стремим, за да достигнем Бога. Това са все неща, които са част от посветеността на Васил и за които развих бленда, благодарение на него.

Класиката присъства много в българския театър. Вие като режисьор как се отнасяте към нея – интерпретирате ли я или се „саморазправяте“ с нея?

– Всяка една работа върху текст е интерпретация. Защо Чехов е вторият най-поставян автор в света след Шекспир? Човек би могъл да се запита защо в Америка харесват „Вуйчо Ваньо“ или „Вишнева градина“. Именно, защото Чехов има множество свободни валенции. Колкото по-голям е един драматург, толкова повече са свободните валенции.

Всеки има своята представа за едно произведение, но това, в никакъв случай,  не е саморазправа. Напротив, аз мисля, че тези текстове затова са живи и вечни – защото до наши дни възбуждат и вдъхновяват модерния човек…

„На репетиция започват да се получават неща, които никой никога не си е представял“, ми каза за Вас актьорът Боян Арсов. Това важи ли и за Вас като режисьор, или винаги знаете какво искате да постигнете, и то се получава?

– Честно казано, естествено, че има изненадващи неща и моменти, в които актьорът отлита… Тези моменти от репетицията се помнят за цял живот. Това са чудеса, които се случват. Още по-голямо чудо е, ако този актьор зарази другите и се получи някаква колективна артистична лудост, равносилна на летене. Аз винаги очаквам чудото от тази колективна работа.

Ицко Финци, Йосиф Сърчаджиев, Димитър Манчев, Наум Шопов.. Съжалявате ли, че не сте работила с още от най-големите ни актьори – тези, които вече си отидоха и тези, които, както самата Вие казвате „играят до смърт“…

– За всеки професионален актьор спектакълът е на живот и смърт. Може да се случи така, че някой да е загубил много близък човек, но той излиза и играе. Всички актьори, с които аз съм работила, са такива. За мен това са актьори гладиатори.

Много от нас гледат на театъра като на спасение. Спасение от това, което извън театъра те гнети, терзае. Може да имаш терзания, да имаш отвращение, да има всякакви социални икономически и политически катаклизми. Стъпваш на сцената и всичко изчезва. Друг е въпросът, че няма как един режисьор да работи с всички актьори, с които иска.

Какво може да Ви възпламени, извън всичко това, което си казахме за театъра?

– (Замисля се – бел. а.) Би ме възпламенило, но с обратен знак, някаква висша несправедливост. Имам непоносимост към несправедливостите. Естествено, човек не е всемогъщ и не може да реагира на всичко…

>>> Материалът е публикуван в bTVnovinite.bg <<<

About Даниел Димитров

Check Also

Мястото на Татяна Лолова не може да бъде заето от никого

СОФИЯ,  10.02.2024 08:01  (БТА)  Мястото на Татяна Лолова не може да бъде заето от никого. Това …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

error: Content is protected !!