Пенко Господинов: Професията ми помага да разбирам жените, което по дефиниция не е лесно

Той е актьор и джентълмен със запомнящо се присъствие – и на сцената, и извън нея. Преподавател с необичайна за академичните среди одухотвореност. Съпруг с впечатляваща симпатия към устоите на семейността. Личност, чиито уют предразполага към съвършенството на нормалния разговор, диалогичността и възможността чрез думите му да откриваш красотата на всекидневието.

Пенко Господинов сякаш разтваря цялата си човешка сетивност, когато говори за сцената, любовта и мечтите. Очите му стават още по-изразителни и се изпълват с космическо синьо – цвят, присъщ за хората, при които всичко е голямо – таланта, сърцето, кръгозора, мъдростта…

Помним го като Гончев от „Седем часа разлика“, а днес на малкия екран е Боян от „Белези“, където играе заедно със съпругата си Анастасия Лютова. Ролите му в киното и театъра са над сто. Само на сцената на театър „Зад канала“ в момента събира овации като Лорънс от „Пияните“, Жорди от „Законът на Архимед“, Пол от „Празникът“, Юхан от „Сцени от един семеен живот“ и Теди от „Завръщане у дома“.

Пред „Жената днес“ актьорът разказва за почти романтичния си път от детството към сегашната професия, за работохолизма и травмите от него, за оцеляването на семейството, за жените, за Мария Бакалова, за студентите си, за желанието му да бъде хирург, за заниманията с писане, за градинарството и за … приказката на живота.

Винаги има нещо много силно, много лично, емоционално и въздействащо в това да искаш са станеш актьор. Какво запали Вашето желание към тази професия?

Да така е. Знаете ли, в моето семейство никой не се е занимавал с актьорство. Като че ли и културата беше малко по-встрани от семейните интереси… Имам предвид – като литература, музика, изобразително изкуство, театър. Не знам какво е и как да го определя, но аз някак си съм се родил с влечение към по-духовното. Може би всеки човек се ражда с това…

Отраснах на село при баба и дядо, които не ми упражняваха кой знае какъв надзор. Поради което съм се развил по свой си начин и това е намерило реализация в първите ми срещи с киното в Стара Загора. Много обичах да ходя на кино. Заради киното се научих да чета субтитри, а после много заобичах четенето. И така нещата се развиха по естествен път…

Още първия ден, в който попаднах в театъра – беше един следобед – разбрах, че е нещото, което съм търсил. По онова време се занимавах много със спорт, с момичета и всякакви такива момчешки истории. Тогава просто не излязох от театъра – до ден днешен.

Помните ли това първо представление?

Колегите ми от театър „Съвременник“ в Стара Загора възстановяваха спектакъл по стихове на Валери Петров. Стана ми много интересно. После аз самият влязох в този спектакъл, за да замествам един от актьорите. И така, лека-полека, минаха три-четири години…

Имате ли усещането, че животът от сериалите, в които участвате, се повтаря и в действителността? И въобще, има ли ги тези преливания от фикцията в реалността?

Категорично. Те, общо взето, сюжетите са едни и същи (Смее се – бел. а.). Още от античната драма, като че ли, няма нищо ново. Ние се въртим около едни и същи неща – любов, смърт, изневяра, деца, лъжа, истина, семейство… Така е и в „Белези“. Не някои неща, а всичко има общо с живота. Даже аз си мисля, че животът много често е по-краен. Не казвам дали е добре или зле, просто е така – особено, когато се отнася за човешката бруталност. Все пак, изкуството има някакъв филтър, който не му позволява да бъде без мярка. И така трябва е! Това чувство за мярка в живота го няма.

Героят Ви в „Белези“ – Боян, е положителна личност, лекар, принципен, сериозен, всички жени го харесват, богат е,  работил е в Щатите. Какво от него бихте искал да имате за себе си?

Неговата принципност, неговата категоричност. Мисля си, че в някой друг свой живот бих станал лекар. Много уважавам тази професия и изпитвам истински респект към нея. Между другото, бях на ръба да кандидатствам медицина. Но понеже бях с техническо образование, там не се наблягаше много на химията и биологията. Затова ми се стори невъзможно да се подготвя за изпитите.

Какъв лекар бихте станал?

Хирург.

Казвате, че темата за истината и примирението със собственото минало минава като тънка червена линия в „Белези“. Колко сериозен е  този проблем сред хората около Вас?

Не е лесно да сглобиш живота си от парчетата, в които той по принцип се намира… Защото ние малко наивно гледаме на себе си – като на някакви цялостни хармонични личности и от време на време се изненадваме за някоя или друга наша постъпка. Или пък се изненадваме от другия. А ние сме сбор от много неща – от наследен опит, който никак не е за подценяване, който лежи в нас и ни определя в много голяма степен, и от придобит опит – в индивидуалния ни живот.

Понякога реагираме ситуативно предвид характера и темперамента, който притежаваме. В този смисъл, да се поучиш от миналото, а не да го замиташ под килима, да се опиташ да го разбереш да го проумееш – това е важно за всеки човек, за да разбере що за човек е самият той, как да продължи да живее, да се научи да си прощава… Всеки от нас е правил грешки и има грехове, наскърбявал е и наскърбява. По този начин миналото се превръща в урок, който ни помага, а не в тежест, което ни завлича надолу към дъното на океана.

И май от всичко това страда най-вече семейството, особено в днешната „извънредна“ ситуация?

Имах прогнози, че това ще се случи в ситуацията на затваряне, вътре в дома, с човек, когото практически не познаваш. Защото са минали години, откакто сте се влюбили и откакто ти си си го измислил като някакъв… Вие си работите, но рядко общувате, рядко оставате насаме. Особено когато се появят децата, нещата се подреждат по друг начин, приоритетите се пренареждат. А е важно хората да запазват контакт помежду си във времето. Защото хората се променят, мисленето им се променя. Трябва да проявяваш непрекъснат интерес към другия – какво се случва с него, къде е той в момента, трябва да се движите заедно, да сте рамо до рамо…

Един ден си говорихме с Анастасия, че в такива случаи настава хеви метъл. Защото, когато в къщата се окажат двама непознати, те или трябва да осъзнаят колко са различни, или наново да се запознаят, да се харесат, да се преоткрият.

Извън контекста на пандемията, семейството страда сериозно. Вижда се колко много хора живеят на така наречените семейни начала, както и ние много дълги години живяхме. Но дори това не е най-страшното, макар да не е правилно. Защото бракът е като освещаване на семейния живот. Много хора предпочитат да живеят сами, първо да изградят кариера, да натрупат пари и собственост. За мен това са странни приоритети, предвид същността на семейството. То, в крайна сметка, е всичко, което човек има.

Как е по лесно да вървиш към половинката си, когато тя е една и съща – в живота или зад камерата и на сцената?

Няма лесно – нито във фикцията на филма, нито в реалността на живота. Не е лесно да съхраниш доверието на другия. Затова трябва да се подхожда внимателно и в двата случая (Замисля се – бел.а.). За всеки случай, аз внимавам и в живота, и в работата.

Героите Ви помагат ли като мъж по-лесно да разбирате жените?

Интересен въпрос… Аз от много време се занимавам с тази професия, практически от 15-годишен. Да кажем, че тогава не съм схващал много какво е това, но с времето много навлязох. Тази професия ми даде възможност първо да съхраня чувствителността си спрямо другия – базова необходимост за актьора.

Не искам да звучи цинично, но на мен ми трябва много малко време да преценя другия. Защото, в крайна сметка, актьорската професия се занимава с анализ на човешкото поведение. То е нещо като приложна психология. Или поне аз го разглеждам така и от тази гледна точка ми е много любопитно. Така изследвам и себе си, и околните. В този смисъл, надявам се, че самата професия ми е помогнала да разбирам повече жените. Което по дефиниция не е особено лесно.

Всичко ли знаете за жените или нямате това самочувствие?

Не. Нищо не знам! Всеки път започвам отначало изследването (Смее се – бел. а.).

През миналата година завърши първият Ви актьорски клас в НАТФИЗ. Какъв е Вашият личен модел в преподаването? Какви артисти се опитвате да подготвите?

Първо се надявам да им помогна да бъдат добри хора. Всичко останало е следствие – и отношението към професията, и чувството за мярка, и чувството за красиво. Дълбочината, в която те ще навлязат, е следствие от това дали са съзрели по време на съвместните ни срещи. Важно е дали съм им помогнал да съзреят като добри хора. Опитвам се да им внуша чувство към качественото, към красивото, да ги заредя с непоносимост към пошлото. Говоря извън конкретните актьорски задачи, които всеки актьор получава…

Говорите също и за „тоталния“ актьор – подготвен физически, вокално и духовно, а той като че ли все още липсва в България…

Плаши ме, че актьорската професия остава неразбрана докрай в своята същност – както от публиката, така и от режисьорите. Това е професия на превъплъщаването – да можеш от своята кожа да влезеш в кожата на някой друг човек. Обикновено се влиза в една инерция и се връщаме към класическия модел на амплоато – този ще играе секссимвол цял живот, онзи цял живот ще играе мръсник. И по инерция режисьорите продължават да канят актьорите за такъв вид роли… Искам да науча моите актьори да понасят тежестта да играят различни по мислене, по физическо и духовно самочувствие хора. Няма двама еднакви!

Не е ли много голяма тази тежест – на различността, която ги карате да постигнат? Не е ли твърде голяма хапката?

Могат! И това се вижда. Затова е обучението, затова им се помага, затова аз съм там – да ги насърчавам да не се опират на познатото и да отидат там, където не са били.

Има една особеност. НАТФИЗ е много специално училище. Има изпити,  на които кандидатстват много повече хора, отколкото са местата. Това означава, че се избират най-талантливите сред талантливите. Там не може да преподаваш като в актьорска школа – който си плати, влиза! Аз не се стремя да направя прилични актьори, а се опитвам да им помогна да станат уникални. Защото те сами по себе си са уникални хора, аз просто развивам тяхната уникалност. Или, по-скоро им помагам сами да развият тази своя уникалност, да повярват в таланта си, да се грижат за него, да не спират да работят. И, ако донякъде съм го постигнал, ще съм щастлив.

А защо не са повече младите актьори, които можеш  запомниш от първия път, от първата им роля?

Има и такива, разбира се. Не са много, но то няма и как да стане. Редки са случаите на среща на талант с подходяща роля в подходящ спектакъл…

Аз много обичам да гледам студентските спектакли, още от втори-трети курс. Там има една неподправена, неумела енергия, която придава на играта и на персонажите очарование. Може би, по-късно то се губи и изчезва – когато се рафинираш и станеш занаятчия, в не особено добрия смисъл на думата. Очарованието изчезва в невъзможността да постигнеш това, което искаш.

Вие самият имате над 70 роли само в театъра? Случва ли се да сънувате някоя от тях?

Да… Аз попадам в клишето на актьорските сънища. Всички мои колеги разказват за кошмара как някой те дърпа на сцената или те бута да излезеш, а ти не знаеш в какво участваш. Въобще, не знаеш никакъв текст, а някой ти казва, че е твой ред и всички те чакат. Сънувал съм го няколко пъти. То не може да се нарече роля. Това е едно нищо, просто кошмар… (Замисля се – бел. а.). А иначе не помня да съм сънувал конкретна роля. Въпреки че много сънувам, непрекъснато…

Възможно ли е роля да донесе психични травми на актьора?

Възможно е. Казвам го от личен опит. Аз участвам в „Пухеният“, едно много успешно представление на Явор Гърдев, което не знам дали ще си играе повече. Там си партнирам с великолепни колеги – Михаил Мутафов, Стоян Радев, Никола Мутафов. Играем го повече от 15 години. Моят персонаж преживява жестоки неща и покрай ролята в мен се отключиха много странни процеси – като например да не мога да стоя в затворено помещение с непознати хора – нещо, което преди никога не го е имало при мен…

Съжалявате ли за ролята в такива случаи?

Не. Никога. Напротив, играя я с удоволствие. Най-вероятно са се случили някакви необичайни съвпадения между личния ми живот, работата в представлението и задачата да поддържам кондицията на този персонаж толкова много години..

След премиера никой не знае дали ще играем още пет пъти или 350 пъти. Имам две-три представления, които играя вече 15 години, и се радвам, че са толкова успешни („Шведска защита“ в „Зад канала“ се играе от февруари 2008 г., „Пухеният“ е в „Театър 199“ от октомври 2011 г., а „Паякът“ – в „Сфумато“ от февруари 2011 г. – бел. а.).

Говорим за успеха, за жените. Харесвате ли Мария Бакалова?

Както казва Чехов през един от своите герои – когато в едно общество обсъждат и коментират актрисите, това е идеализъм. А ние имаме нужда от идеализъм. Много се радвам за Мария Бакалова. Голям успех, неочакван.

Тя завърши НАТФИЗ през 2019 г.  Как гледате на нейния успех с окото на преподавател и колега?

В нашата професия е много важно да попаднеш в точния момент на точното място. Има я щастливата случайност, но тя все пак е добре подготвена и е спечелила кастинг сред много много други кандидати за ролята. И сигурно конкурентите ѝ не са били по-малко талантливи. Но тя печели и прави впечатление на една гилдия, която не е особено доброжелателна към новите лица. А виждате как към нея всички са абсолютно отворени. Това означава, че с присъствието си и с играта си във филма, тя е успяла да ги спечели.

След нейната номинация за „Оскар“, вярвате ли, че български актьор някога може и да получи  „Оскар“?

Защо не! Ние имаме много добра актьорска школа. Казвам го, не защото съм преподавател или защото съм завършил академията, а защото имам възможност да сравнявам. Пътувал съм много като актьор, наскоро бях жури на театрален фестивал в Китай, бил съм и на много други кинофестивали, но най-важното е, че гледам… Виждате колко много български актьори печелят награди с присъствието си във филми, и то от големи кино фестивали – Захари Бахаров, Юлиан Вергов, Мартина Апостолова, Ирини Жамбонас, да не изреждам всички… Просто нашата актьорска школа е много добра.

Въобще, важно ли е да имаме „Оскар“?

Не знам… Аз съм човек, който вече не се вълнува от награди, но може би, когато си млад, е важно да те забележат. Важно е да знаят кой си. По-лесно намираш ангажименти, имаш повече предложения. Ти просто се реализираш!

До каква промяна в киното и театъра може да доведе безпрецедентната ситуация в света? Оптимист или песимист сте?

При всички случаи театър и кино ще има. А театърът ще си остане на живо, защото това е неговата сила и неговото уникално очарование – да бъде живо изкуство. Хората се срещат, за да общуват два часа с живо изкуство!

Кино също ще има, макар и вече в малко по-различни формати – заради затварянето по домовете, което най-вероятно като тенденция ще си остане за дълъг период. Кино компаниите, които загубиха много от липсата на разпространение в салони, вече и без друго започнаха тези инвестиции още преди пандемията – говоря за „Нетфликс“, Аpple TV и така нататък… Много продуценти се насочиха натам и канят най-добрите актьори.

Малко по-глобално погледнато, мисля, че се намираме в много особен и радикален преход, на който не можем да схванем мащабите – точно, защото все още сме в него. Той е със силата на революция, каквато навремето е била печатната машина на Гутенберг (Йоханес Генсфлайш цур Ладен цум Гутенберг, 1398-1468, е германски златар и печатар, основоположник на съвременното книгопечатане – бел. а.). Както неговата машина е променила изцяло обществените отношения до микронивото на индивидуалния живот, така и в момента пред очите ни става радикална промяна на всичко, което познаваме. Дори политиката отдавна не е това, което е. Работи със стари клишета и с идеологии, които въобще не функционират. Просто ги дъвчат като дъвки, но няма смисъл. Политиката отдавна не представителство на гражданството, а охранителна система на големите корпорации. Всичко друго са алабализми. Така че там също предстои да се случат радикални процеси, които да променят изцяло ландшафта на живот.

Това няма ли да се отрази зле на културата?

Надявам се, да не се отрази. Мисля, че хората няма да го позволят. Защото културата е насъщна нужда и никой няма да посмее да пипа там с мръсни ръце. Защото без култура човекът не е човек. Дълги години нашите политици не можаха да осъзнаят, че ако инвестираш в култура, ще имаш съвсем друг тип общество, което може да живее дори без закони. Защото човекът ще знае кое е правилно и кое не е правилно. Той просто ще бъде културен човек. Няма да бъде крадец, подлец, убиец….

Използвахте думата преход. Пречистващ или погубващ е той сега?

Има ги и двете посоки. Има го и пречистващия ефект, но от друга страна, много от нещата, с които сме свикнали, ще останат в миналото,  за съжаление…

Казвате, че сте опериран от завистта и скуката. От какво сте изкушен обаче?

Изкушен съм от работата си. Аз страдам от някаква форма на работохолизъм. И не го казвам с тихата радост да впечатля някого. Просто такъв е моят начин на живот в последните години – но опитвам да се „лекувам“…

Има ли лечение против работохолизъм?

Трябва да има, иначе… Аз обичам много неща – да чета, да слушам музика, да се занимавам със зеленчукова градина. Искам да отглеждам пчели, да ходя за риба. Все неща, които не правя, но много искам, а и са много важни. Иначе не съм целият си… Не може непрекъснато само да се работи.

Пчелите и рибата са в бъдещето, но градината я има…

Да, имаме една къщичка в Балчик. Много обичаме да ходим там. Има един не много голям двор, но достатъчен. Имаше доста лалета сега и беше много красиво. Насадихме орех, кайсия, смокиня, ябълка, праскова, череша, круша. Нямам търпение сутрин да стана и да вляза в градината, и да почна да ровичкам нещо там. Аз Ви казах, че съм отгледан на село, затова много обичам аромата на пръст, на трева, на зеленчук, на плода, откъснат от дървото…

Балчик ли е вашата приказка?

Да. Въобще, природата и досегът с нея е много важно нещо. Ние малко сме се отдалечили от нея. Но ето, че сега става това завръщане, следствие от тази пандемия…

„Моята лудост са моите роли“ са Ваши думи. Има ли лудости извън професията? Пзволявате ли си лудост извън професията?

Надявам се… (Замисля се – бел. а.). Лудият не знае, че е луд. С това трябва да започна (Смее се – бел. а.). Така, че не знам къде остават моите лудости. Опитвам се да ги контролирам. Опитвам се да сублмирам всичко в ролите, в творчеството. Не знам какво щях да правя без това иначе…

Започнахте ли да пише роман?

(Смее се – бел. а.) Точно днес си мислех да стана първия писател,  който получава Нобелова награда за литература, а не е написал нито един роман. Даже се зачудих дали да не отида в някое издателство и да поискам хонорар за това, че няма да им изпратя роман (Смее се – бел. а.). Много от тях ще ми платят, за да не им се налага да четат глупости (Смее се – бел. а.).

Много е странно това нещо с писателството, защото аз тайно в себе си живея като писател. Непрекъснато измислям заглавия на книги и правя някакви описания. Но просто нямам време да седна и да пиша. А и не съм на 17 години, когато според мен е времето човек да започне да пише. Много ми се пише. Аз обичам книгите, имам вкус към тях. Чета много.

Не мога да кажа обаче, че в училище се разкри светът на литературата за мен. Стана в академията през един-двама преподаватели – Надя Андреева по западноевропейска (Проф. Надежда Андреева, 1924-2012, е български филолог, литературен критик и историк, есеист и преводач, от 1951 г. е преподавател по история на западноевропейската литература във ВИТИЗ, а по-късно и в Софийския университет – бел. а.) и Владо Каракашев по руска литература (Проф. Владимир Каракашев, 1932-2008, е български театрален, литературен критик и педагог – бел. а.). Те допълнително разкриха пред мен красотата на писането…

Въобще ли не си открадвате време за писане?

Открадвам, открадвам, и си пиша разни неща. Но не знам какво е. Заглавието е „Посредствен роман“, значи е нещо като роман (Смее  се – бел. а.).

>>> Интервюто е публикувано в сп. „Жената днес“ от май/юни 2021 г. <<<