Никола Танев е знаел как да живее щастливо в този коварен свят, казва кураторът и писател Иво Милев

София, 12 март /Даниел Димитров, БТА/ На един от най-големите, колоритни и мащабни в своето творческо наследство български художници е посветена изложбата „Никола Танев. На път“. Тя продължава до края на март 2021 г. в Националната художествена галерия (НХГ). Чрез архивни документи, скици и живописни творби е маркирана географията на неговите пътувания.

Няма друг български художник, пътувал толкова много, както Никола Танев (1890-1962). Това е неговият начин на живот – да събира впечатления, за да работи, за да показва и да продава картините си. За около 40 години той обикаля значителна част от Европа – Париж, Венеция, Рим, Милано, Брюксел, Амстердам, Берлин, Мюнхен, Бон, Кьолн, Хамбург, Лондон, Стокхолм, Виена, Варшава, Краков, Прага, Загреб, Белград, Будапеща, Букурещ… Не спира обаче да опознава всяко едно кътче на България.

Пред БТА кураторът на проекта Иво Милев – писател, продуцент и преводач, разказва за необичайната съдба на художника, за човека Никола Танев, за неговия „парижки“ период и пътешествията му, за месеците, изкарани в затвора, както и за концепцията на изложбата и нейните акценти.

Г-н Милев, има ли по-особена причина за отношението Ви към Никола Танев, отвъд чисто професионалния интерес?

– Чистият „професионален интерес“ едва ли би ме стимулирал да направя каквото и да е било. С много мои колеги, вярвам, също е така. Привличат ме личности – независимо дали художници, писатели, общественици и т.н., в които има някаква драма и които изпълняват някаква самопоставена си задача. Личности, които са достатъчно самоосъзнати и преследват някаква цел, с цената на всичко, в които има силно развит порив за израстване, усъвършенстване.

Никога не ме е интересувал специално „художникът“, а много повече човекът. Никола Танев е знаел как да живее, как да живее щастливо и да се чувства добре в този, иначе коварен и не много ясен свят. Той притежава умение да заема категорична позиция, място в него и, така да се каже, да го владее, оттук нататък конфликтите са неизбежни…

„Рисувах. Плачех от щастие, че съм човек, че виждам, че мога“. Що за артист и душа може да изрече тези думи?

– Същият, за когото говорих – който иска да се развива, който извлича висше удоволствие от способностите си и тяхното прилагане, от уменията си, придобити бавно и търпеливо, от творчеството, в крайна сметка. Колкото повече развиваме сетивата си, колкото повече полагаме усилия за развиване на способностите си – толкова повече влизаме в контакт със света и толкова повече извличаме радост от този контакт. Тази ценност някога са наричали „благо“, „висше благо“.

Казва се, че Никола Танев е единственият български художник, превърнал пътуването си в начин на живот. И това може би е доказателство за неговия космополитен творчески дух. Но има ли негативна страна? Това отдалечава ли го от България? Размива ли по някакъв начин неговата уникалност?

– Танев пътува много още от невръстно дете. Непълнолетен, той пътува през цяла Европа, заедно с братчето си и стига до Париж. Той създава впечатление за безродник и скиталец, но всъщност не е така. Той винаги копнее за дом, за уюта му – и си създава такъв, в София, винаги го привлича и ще се чувства добре на места, които може да нарече свои. Така е с неговото Карлово. Всичко друго – пътуванията – са наистина начин на живот, но повече начин на прехрана, общуване, контакти, образоване, развлечение. Твърде чувствителен, понякога пътуванията много го измъчват.

Защо Париж се явява началото на неговото „безкрайно“ пътуване? Не е ли твърде „универсален“ този старт? Или когато става дума за Париж, любов и жени, всичко друго отива на заден план…

– Той попада там случайно, още като дете. Отива да учи и работи в едно печатарско училище. Живее дълго там, там започва да рисува, там завършва академия. Но после никога не се връща повече за дълго в Париж, нито рисува повече там. Да, може би има нещо, което го отблъсква от този град – център на модерното изкуство и авангарда. Може би именно тази разруха на формата го отвращава. Той е твърдо на позицията, че изкуството е отношение на човека към външния свят, този толкова важен контакт, който никога не бива да се губи.

В Париж българският художник има осезаем и пряк досег с имена като Реноар и Моне. Повече вдъхновение или повече влияние произтича от тези срещи?

– Танев се запознава с Моне чрез своя приятел от академията – Ренго Пелуз, който е племенник на Клод Моне. Посещава го няколко пъти в Живерни. Всъщност, Танев сам споделя, че е в Париж още съвсем млад, 15-16-годишен, когато започва да рисува, той рисува „импресионистично“, без съвсем да познава още импресионистите. Трудно е да се разбере от кого се учи Танев. Той държи на едно вътрешно, свое, органично развитие.

След 9 септември 1944 г. Никола Танев е обявен за „буржоазен художник“ и е хвърлен за няколко месеца в затвора. По-късно е реабилитиран. Как се отразява това на живота му?

– Съсипващо. Той е свръхчувствителен, свободолюбив, импулсивен, свикнал да следва страстите и желанията си. Затворът е самото отрицание на това. Още повече, той е смазан от страх. Знае много добре какво може да му се случи по това време. Той не знае и причината, поради която е в затвора, и никога не я разбира. Затова след като излиза, бърза да стане коректен, да се впише в новата действителност, да се покаже верен.

Сам, по собствено желание, не много млад вече, става бригадир и отива да рисува по националните бригадирски обекти. На път е да загуби и жилището си, в него са настанени съжители-квартиранти, тази принудителна компания го измъчва и вгорчава живота му. Стилът му на рисуване започва да се изменя драстично.

Никола Танев умира през 1962 г. Людмила Живкова тогава е едва 20-годишна, но по-късно тя има ли принос към популяризирането на неговото творчество. Питам Ви и като автор на книгата „Животът и смъртта на Людмила Живкова“ (2018)?

– Доколкото ми е известно – не. Но и Танев дотогава (докато Людмила Живкова навлиза в политиката) е намерил своето признание, макар и досега да липсва по-цялостно и пълно изследване на неговото творчество и живот, а той е като филм, бърз, динамичен филм, с много обрати, щастливи случайности, надмогвания и т.н.

Людмила Живкова се интересува от друг тип творци, останали маргинални в социалистическата епоха – един друг пътешественик (много различен като тип от Танев), например, Борис Георгиев или от Жул Паскин, или от Жорж Папазов.

Изложбата, подредена в НХГ, представя творби, свързани с неговите пътувания? Известно е, че Танев има над 15 000 произведения. Какъв акцент бихте поставил в следваща негова изложба?

– Много интересни са документите (да ги нарека художествени) от личния архив на Танев – писма (прекрасно илюстрирани), фотографии, дневници, включително визуални, скици и т.н. – всички тези продукти на твореца от неговия пряк и необходим досег с обкръжението и бита. В настоящата изложба тяхното присъствие е само маркирано.

Има ли творби, на които посетителите трябва да обърнат особено внимание в изложбата „Никола Танев. На път“?

– Изложбата „Никола Танев. На път“ е цялостен проект и така трябва да бъде гледана, и повече преживяна.

Домът на Никола Танев е музей. През 1998 г. от там изчезнаха десетки картини, години по-късно бяха „намерени“. Какво е състоянието на това място днес? Има ли го все още духа на художника?

– Да, мястото е запазено и се поддържа от Национална художествена галерия. За съжаление, по ред обективни причини достъпът до него за посетители е значително ограничен. /ГИ/

BOBSTH 07:00:01 12-03-2021
GI1955BO.025 07:00